Нанси Холдър
Смарагдов огън (3)

Трета глава

Дребната жена заслиза по стълбите и посрещна Кийт, който се изкачваше нагоре. Те горещо се прегърнаха. Той наведе глава и тя го целуна, като че ли го благославяше. Представляваха прекрасна картина — високият красив млад мъж, показващ уважението си към старата дама, и нейната гордост от внука й, когото дари с благословия. Стейси беше удивена от нескриваната обич между двамата. Нейните родители никога не бяха проявявали голяма привързаност към децата си и тя се учудваше, когато други семейства се прегръщаха и целуваха пред нея.

Учудваше се и се натъжаваше…

— Туту Ева, запознай се с мис Стейси Ливингстън — каза Кийт, като хвана Стейси за ръка и я поведе нагоре по стълбите.

— Здравей — каза Туту Ева. Нейните шоколадови очи светнаха, когато погледна към младата жена, и очевидно това, което видя, й хареса. — Добре дошла в моя дом. Мога ли да ти викам Стейси?

— Разбира се, мисис Моокини — отговори Стейси, удовлетворена от това, че дамата беше приятелски настроена към нея. Въпреки уверенията на Кийт, тя чувстваше, че все още няма пълно разрешение да изследва пещерите, докато баба му не й позволеше.

Но облекчението й се дължеше на още едно нещо — определено беше доволна, че се хареса на мисис Моокини просто защото Туту Ева беше баба на Кийт.

Но имаше ли това значение? Нима Кийт Мактавиш означаваше нещо за нея?

„Единадесет дни, Анастася…“

— Моля те, наричай ме Туту. Така ме знаят всички от острова.

Стейси се усмихна срамежливо.

— Добре.

— Хубаво. Сигурна съм, че ще се сприятелим.

Тя й протегна ръка. Усмихвайки се, Стейси я стисна.

— Приятно ми е… Туту.

Туту Ева погледна одобрително към Кийт, след това повдигна полата си и ги покани да се изкачат по стълбите.

— Е, деца, хайде да отиваме при другите. Приготвили сме луау в задния двор и има кокосов пай само за теб, Кика.

Той целуна баба си по бузата.

— Знам, Лани ми каза. — И смеейки се, продължи: — Тя изсипа цяла кофа с пикаке върху нас!

— Събира ги цял следобед. — Туту Ева се усмихна. — Щеше да се разочарова много, ако не беше паркирал джипа си на обичайното място. Моят внук е човек с навици, Стейси. Всяко негово действие може да се предвиди. — Тя я погледна, преди да добави: — Е, обикновено. Признавам си, че тази вечер ме изненада.

Как? Стейси искаше да попита, но не го направи. Вместо това последва Туту Ева към верандата, която заобикаляше къщата.

— По-късно ще влезем вътре да ти покажа снимките на Кика като бебе. Той беше такова красиво дете!

— Моля те, Туту — предупреди я Кийт, — сигурен съм, че Стейси не се интересува от това.

Той погледна към нея, сякаш искаше да попита: „Наистина ли? Не привлякох ли погледа ти?“. След това продължи:

— Е, имаме много време за това по-късно. Хайде да ядем сега. Не мога да търпя повече.

Туту Ева се плъзна пред тях и отвори бамбуковата врата.

— Хей, вие — извика тя. — Кика и приятелката му са тук.

— Търсачката на съкровища! — извика Лани, скачайки от скута на красива чернокоса жена, която изглеждаше като по-младо копие на Туту Ева.

Задният двор представляваше една много красива градина с бамбукови храсти, червен мост, който се извиваше над малка рекичка, и групи от ниски дървета, струпани край каменната ограда. До мястото, над което се издигаше пара, стоеше Капоно, препасал готварска престилка, на която пишеше: „Мразя домакинската работа“. Около него се мотаеха няколко мъже и жени, облечени в шорти, поли и други обикновени пъстроцветни дрехи. Група деца лудуваха и пищяха по време на шумната си игра малко по-нататък.

— Това е моето семейство — каза гордо Туту Ева.

— Хой Моокини — добави Стейси и по лицето на старата жена се изписа израз на задоволство.

— Точно така. Кика, тази жена схваща бързо.

През това време другите членове на фамилията бяха започнали да се надигат и да приближават към тримата новодошли. Красивата жена дойде първа при тях, усмихна се на Стейси и каза:

— Здравей. Аз съм сестрата на Кийт, казвам се Мейл.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Къде е мама? — попита Кийт Мейл.

— Отиде до склада да донесе още бира. Капоно я беше изпил почти всичката с помощта на Брайън. — Тя намигна.

— Моят съпруг, Стейси. Ей онзи, загорелият, който се опитва да каже на Капоно какво да прави.

Стейси проследи сочещия й пръст и видя висок блондин, който наистина беше много изгорял от слънцето. Той държеше в ръката си бутилка бира и я размахваше към могилата.

— Неговите прадеди са от Северна Европа — каза с въздишка Мейл. — Затова винаги е червен като рак.

— Може би трябва да го сварим и изядем — каза един набит мъж. — Аз съм Паоло, но може да ми викаш Пол.

— Внимавай с него — каза Кийт, докато Стейси се ръкуваше с Паоло. — Той подлудява жените.

— Ха, виж кой го казва! — отвърна му мъжът, но после, изглежда, се притесни, когато погледна към Стейси. — Това, което имах предвид…

— Замълчи, братовчеде! — каза Кийт. — Вече направи достатъчно бели. Хайде, Стейси. Ела да те представя на останалите.

Стейси се запозна с поне още дузина роднини на Кийт. Те имаха любопитен произход и странни имена — руси и червенокоси, с имена като Дъг, Анди и Майки, или тъмнокоси мъже и жени, наричани Акаму и Ивон. Едни от братовчедите носеха фамилия Уатънейб, други Чинг.

— Ние сме истински врящ казан — каза Кийт щастливо, докато Капоно му подаваше бира и още една за Стейси. Тя поклати глава — откакто дойде на острова, бе изпила достатъчно, за да й стигне до края на живота — и видя как лицето на Кийт засия, когато видя нещо зад нея.

— А ето тук е любимата ми жена — каза той и в първия миг Стейси помисли, че говори за нея.

Когато се обърна, тя видя облечена в синьо жена с тъмна коса, навита на кок, да слага на земята две пазарски чанти и да маха на Кийт.

— Здравей, миличък.

Той поведе Стейси към жената. Подобно на горд баща, който въвежда за първи път дъщеря си в обществото, я представи и каза:

— Мамо, това е мис Стейси Ливингстън. Стейси, майка ми, Нели Мактавиш.

— Много се радвам да се запознаем — каза топло мисис Мактавиш. — Вие сте момичето, което иска да открие съкровището.

— Не — поклати глава Стейси. — Изглежда, никой не ми вярва, но аз наистина не знам нищо за…

Туту Ева я прекъсна.

— Елате всички! — заповяда тя. — Нели се върна и ще проведем събранието, преди да седнем да ядем.

Веднага всички мъже, жени и деца започнаха да се събират в полукръг около нея, някои се излегнаха на тревата, а други се облегнаха на бамбуковите стебла. Кийт намигна на Стейси:

— Както ти казах, тя е нашият матриарх. Винаги изпълняваме това, което ни нареди.

Всички бързо се събраха. Туту Ева изрази задоволството си и каза:

— Повечето от вас знаят защо свиках семеен съвет. Тази млада дама — Стейси Ливингстън, се е обърнала към Кийт с молба да й разреши да търси съкровището в пещерите.

— Не… — започна Стейси, но Туту Ева продължи:

— Има ли някой нещо против?

Присъствуващите се спогледаха. Накрая Капоно каза:

— Не, защо да сме против?

— Ще бъде много хубаво за нея, ако го намери — кимна Ивон Моокини.

Стейси не можеше да повярва на ушите си.

— Почакайте. Искате да кажете, че ще оставите един напълно непознат човек да търси съкровище във вашите земи и вас изобщо няма да ви интересува?

Семейство Моокини кимнаха като един.

— Виж, Стейси — обясни Туту Ева. — Ние превърнахме безгрижния живот в истинско изкуство и не се нуждаем от много, за да бъдем щастливи.

— Работим малко и почиваме много — добави Капоно. — Какъв е смисълът да ровим като къртици?

— Само ще си създаваме главоболия и ядове като бащата на Кийт — добави Нели и се намръщи. — Моят бивш съпруг е толкова знаменит на континента, във висините на огромното си жилище в Ню Йорк. — Тя размаха ръце подобно на танцьорка. — Кой би напуснал живота, който ни се предлага тук?

— Животът е твърде кратък, за да го прекараме в безкрайна работа и тревоги — каза Кийт, изразявайки философията на семейството. — А съкровището ще ни донесе тъкмо това. Пък и всички тези истории са просто легенди.

Стейси примига учудено. Те наистина говореха за съкровище! Къде беше попаднала?

— Какви истории? — попита тя и всички се спогледаха.

— Ти сигурно си ги чувала — каза Туту Ева.

— Не, не съм. Наистина. Аз търся в пещерите нещо друго…

— Група китоловци закопали богатство от перли и нефрит в Смарагдовите очи — каза Ивон. — Това е една от легендите на Кауай. Според нея капитанът на кораба се оженил за една от нашите пра-пра-прабаби и приел нейното име. Но може би е само легенда. Никой не знае.

— И никой не обръща особено внимание на това — добави Кийт.

Стейси се усмихна слисано.

— Трудно е да се повярва. Не знаех нищо за съкровището. — Тя почувствува болка, когато някои членове на семейството размениха погледи. — Не, наистина не знаех.

— Всъщност няма значение — каза меко Туту Ева. — Да гласуваме. Всички, които са съгласни Стейси да изследва пещерите, да вдигнат ръка.

Всички вдигнаха ръце.

— Против? Добре. Можеш да изследваш пещерите.

Стейси въздъхна облекчено.

— О, благодаря ви! Благодаря много на всички. И ако открия съкровище, каквото наистина не търся, но ако го открия, обещавам да ви го предам.

— Ти ще прецениш най-добре — каза безгрижно Туту Ева. — Сега ми се ще да хапна пои и малко от прасето.

Така мислеха и останалите Моокини. Кийт помогна на Капоно да изрови димящото прасе от жарта, докато останалите наредиха купи с пои, подноси с манго, гуава, папая и ананаси, наред с другите островни деликатеси. По-младите седнаха на тревата, докато възрастните членове на клана се събраха на една маса заедно с Туту Ева, която ги подкани да си кажат молитвата преди ядене.

Стейси бе гладна. Не беше яла цял ден и всичко имаше прекрасен вкус, но все още беше толкова притеснена, че успя да си вземе само няколко хапки.

Като гледаше отчаяно почти пълната си чиния, тя сложи ръце в скута си и се премести на сламената рогозка, която Кийт беше прострял, за да не си изцапа роклята от тревата.

Той седеше до нея и като забеляза, че не яде нищо, остави наполовина изядения си банан в чинията и хвана ръката й.

— Не можем ли да ти намерим нещо, което да ти хареса? — попита Кийт загрижено.

— О, не, не е това. Просто съм изморена и развълнувана. Толкова се тревожех…

— Тук не е позволено да се тревожиш. Против нашия закон е. Трябвало е да знаеш, че ще очароваш семейството и ние ще ти позволим всичко, което поискаш.

— Олга ми казваше същото — усмихна се тя леко.

— Олга е умна жена. И много пряма. — Той взе банана си. — Опитай го. Чудесни са — местно производство.

Тя се поколеба за миг, после се подчини. При навеждането на главата си Стейси докосна пръстите му с брадичката си и Кийт й се усмихна, когато тя го погледна.

— Отхапи си още — подкани я той.

— Наистина, Кийт, не мога повече — поклати глава Стейси.

— Ти вероятно не си яла цял ден. Освен това не си спала въобще — като изключим следобедната дрямка, така че не можеш да пропуснеш вечерята.

— Следобедна дрямка? — повтори тя тихо. Той сигурно се подиграваше. Не беше спряла да гледа часовника, броейки дългите часове, което беше допринесло сега нервите й да са изопнати до крайност и да й се повръща. Ако тревогите бяха нещо противозаконно на Кауай, тя вече бе заслужила доживотна присъда.

— Виждаш ли? Ти току-що пребледня — каза Кийт строго. — Трябва по-добре да се грижиш за себе си.

— Ти се тревожиш за мен — каза Стейси и когато той не разбра намека й, добави: — Това е противозаконно тук.

— Направо ме срази — засмя се Кийт. — Но трябва да признаеш, че ти имаш нужда от някой, който да се грижи за теб.

— Не, нямам.

— Няма ли да ти е приятно някой да мисли и да се притеснява за теб?

Без да се замисля, тя се заигра с косата си.

— Аз си имам Олга.

— Нямах това предвид.

Стейси погледна към пълната си чиния, за да няма нужда да гледа повече към него. Усещаше върху себе си силата на погледа му, горещ като лава.

„Няма да го погледна, няма…“

Но тя не можеше да се овладее и накрая, борейки се със себе си, вдигна глава.

— Стейси — каза Кийт и дъхът му се усещаше върху врата й. — Стейси, какво правиш с мен?

— Аз ли? — Тя зяпна от учудване.

— Имаме си котенца! — извика Лани от къщата. — Кика, ела да ги видиш!

— Лани Палиолаха, ти имаш прекрасно развито чувство да се намесваш точно когато не трябва — каза Кийт с глас, който можеше да се разбере само от Стейси. Той махна на племенницата си: — След малко.

— Сега! — помоли се тя. — Толкова са хубавички!

— Не закачай чичо си! — нареди й Мейл. — Той се опитва да яде.

Сякаш за да докаже думите на сестра си, Кийт взе малко манго, поднесе го към устата си, но след това поклати глава и остави парчето обратно в чинията.

— Какво има? — попита Стейси.

— Аз също не мога да ям сега. — Очите му блестяха. — Прекалено съм развълнуван.

— Помолих те да не ме насилваш повече — намръщи се тя.

По лицето му премина сянка от неговата игрива усмивка и както преди, очите му светнаха закачливо.

— При нас това не се нарича „насилване“.

— А как му викате? — поклати глава Стейси.

— Забавление. Сближаване на двама души. — Той, изглежда, щеше да каже още нещо, но вместо това, почеса носа си замислено и вирна глава.

Някаква топлина се разля в стомаха й и изби чак по бузите. Тя не можеше да се защитава от него. Чувстваше се като неопитна ученичка — каквато си и беше.

— Бих искала да спреш да се опитваш да ме… насилваш. Няма да ти е никак забавно, а и как ще ти бъде, ако спечелиш само защото ще ме е страх да не промениш решението си за пещерите.

— Сериозно ли мислиш, че играя някаква игра с теб? — Кийт се засмя тъжно. — Не ми ли вярваш?

Да вярва на мъж с неговата слава на най-красив островитянин и заклет ерген?

Той стисна ръцете й и потърка с устни кокалчетата на юмруците й. Тя въздъхна и тръпка премина по тялото й.

— Не ми ли вярваш? — попита Кийт закачливо.

— Не и докато мога да те изхвърля — отговори Стейси, изненадана от собствената си безочливост.

— Какво ще кажеш Олга да ме хвърли? — засмя се той.

— Тя е била гюлетласкачка.

— Още по-добре.

— Кика! Ела да видиш котенцата! — извика Лани. — Можеш да я целунеш и след това.

Всички Моокини се засмяха. Стейси започна да върти очи и вдигна рамене, сякаш да се защити.

— О, не! — каза Кийт, посягайки към рамото й. — Ще провалиш цялата полза от масажа ми.

Стейси се изправи.

— Може ли да видя котенцата, Лани? Ще ми ги покажеш ли?

— Разбира се! — каза малкото момиче.

— Ти не играеш честно! — промърмори Кийт.

— Аз изобщо не искам да играя. — Тя се изправи и тръгна към Лани.

— Кой знае? — Той скочи на крака и я настигна.

Капоно каза нещо на хавайски, когато двамата минаваха покрай него, и Кийт поклати глава почти ядосано.

— Какво каза той? — попита Стейси. — Нещо за мен ли?

— Донякъде, но всъщност се отнася само за мен — отговори Кийт загадъчно.

* * *

— О, не са ли очарователни? — попита Стейси, галейки едно подобно на сива топчица коте. То мигаше срещу нея с големите си очи и мяукаше.

В спалнята на Туту — стаята, в която беше преспал толкова нощи, когато беше момче, той наблюдаваше тези две женски същества — племенницата си и своята… своята какво? Приятелка? Тя със сигурност не беше нещо повече от приятелка. Поне засега.

О, но той искаше тя да му бъде…

Стейси стоеше до тапетите, които майката на Кийт беше изрисувала на ръка. Тя приличаше на някаква принцеса със своите прелестни дрехи и черните си коси, които пръстите му горяха от желание да разпуснат върху раменете й. Внимателният и обичлив начин, по който Стейси галеше котенцата, разкриваше вътрешната й топлота, която той знаеше, че притежава, но още не бе споделила с него.

— Толкова е хубаво — каза тя, седнала на старото двойно легло, покрито с юрган, който Туту Ева беше ушила.

— Можеш да го задържиш, ако искаш — каза Лани и й подаде котето. — Туту иска да запазя само едно.

— Бих искала. — Стейси потърка носа си в лапите на малкото същество. — Но няма как да го взема в самолета.

Незнайно откъде, в душата на Кийт се появи странна борба. Но какво, за бога, беше това чувство? Може би тъга? Или загуба? Тревога?…

— Поне му дай име — предложи Лани. — То ще продължи да бъде твое дори и след като заминеш.

Да замине? Той погледна към Стейси. Борбата вътре в него беше свързана с мисълта за нейното заминаване.

О, но това е глупаво! Разбира се, че тя ще си тръгне. Тя идваше от континента, както всички други жени, с които Кийт флиртуваше и понякога водеше в дома си.

Но приличаше ли тя на другите? Със сигурност беше по-красива от всички предишни, но в нея нямаше нищо по-специално.

Нямаше ли?

Кийт вече знаеше отговора на този въпрос и се намръщи. Какво ставаше с него?

— Чичо Кика!

Той се учуди. Лани и Стейси сочеха към него и се тресяха от смях.

— Какво има? — попита той, напълно объркан от чувствата, които бушуваха в него. В първия миг си помисли, че е прекалил с бирата или с нещо друго. А може би си бе изгубил ума? — Какво има? — попита отново.

— Не виждаш ли? — попита Лани и тя и Стейси започнаха отново да се смеят. — Котето! — посочи племенницата му.

Такова малко животно все още нямаше изградени хигиенни навици и току-що го беше доказало върху белите му джинси.

— По дяволите!

— Ти не го видя! — ликуваше Лани. — Ние двете ти крещяхме да го сложиш в кутията, а ти не ни чу! — Кискайки се, тя го ощипа по носа. — А сега се изчервяваш, чичо Кика!

— По-добре ги свали — чу се глас от вратата. Беше Мейл. — Трябва да ги изперем веднага.

— Не се притеснявай — каза той, гледайки към Стейси. Тя, както и Лани, се смееше, но имаше нещо странно в изражението на лицето й. Любопитство, загриженост, а може би… надежда?

— Не — каза Мейл. — Събувай ги! Сигурно имаш чифт панталони тук някъде.

— Никой не носи неговия размер. Ще трябва да сложи някоя от роклите на Туту.

— Глупости. Може просто да увие една кърпа около кръста си — настоя сестра му.

Кийт кимна. Той беше готов да облече каквото и да е, стига тези жени да спрат да го гледат толкова втренчено. Чувстваше се, сякаш бе в лекарски кабинет и всеки, освен него, знаеше, че е хванал някаква болест.

— Ще се преоблека в банята — каза той сърдито. — Мейл, донеси ми нещо, което да сложа.

Кийт закрачи горделиво и тъкмо влизаше в банята, когато чу Мейл да казва:

— Лани, мисля, че чичо ти си намери някой, който да му подхожда.

— За какво говорите? За котето ли? — попита Стейси.

Като държеше вратата отворена, той се спря.

— Да, мис Ливингстън. Имах предвид котето — каза Мейл.

Но Кийт долови веселата нотка в гласа на сестра си, която издаде лъжата й. Котето бе последното нещо, за което тя си мислеше… както и той.

Може би се разболяваше.

— Хм — промърмори той и влезе в банята.

Когато се появи няколко минути по-късно, увит от кръста надолу с някакъв кафяв плат, изражението на лицето на Стейси го накара да се почувства благодарен на котето за инцидента върху джинсите. Тя го гледаше като хипнотизирана.

Очите й бяха зелени. Зелени като доларова банкнота, би казал баща му. Кийт въздъхна. Не беше виждал Джералд Мактавиш почти две години и с напрежение си спомни за последната им среща. Той беше отхвърлил предложението на баща си да му стане съдружник в неговата компания и Джералд си тръгна оскърбен. „Ти си същият като останалите безделници! — беше наругал той единствения си син. — Бива ви само да лежите на плажа по цял ден, когато могат да се печелят пари и да се използват добри възможности. Не мога да си представя как изобщо се забърках с тези хора, но ми е мъчно, че те виждам да се превръщаш в туземец, Кийт.“

Е, това вече беше минало. А тук е Раят и тревогите са забранени.

Той се усмихна на Стейси, която все още го разглеждаше, въпреки че се преструваше, че се забавлява с котетата.

— Е, мислиш ли, че ще ме приемат така в Охайо? — попита Кийт, позирайки пред нея.

— Аз съм от Мичиган — отговори тя. — Там сега вали сняг.

— Колко отвратително!

— Аз обичам смяната на сезоните.

— И тук има сезони. Понякога вали ужасно много — засмя се той. — Разбира се, Кауай е едно от най-влажните места на земята.

Като че ли природата го чу и в този момент по покрива закапа. Двамата погледнаха нагоре.

— Дано Олга е на закрито — каза Стейси загрижено.

— Дъждът е топъл — напомни й Кийт. — Няма да й навреди. Тук, на Хаваите, ние буквално го посрещаме, крачейки. Не спираме да вървим и не се опитваме да търсим подслон. Виждаш, че аз дори нямам нужда от душ — продължи той, припомняйки си вчерашния разговор в ресторанта. Боже господи, бяха се срещнали едва вчера, а му се струваше, че я е познавал винаги. Отново почувства някаква борба вътре в себе си.

— Ако можеш да понесеш хладкия порой, предлагам ти да се поразходим малко.

„О, как само настръхна тя, сякаш се обгради с крепостна стена“ — помисли си Кийт.

— Ще ти хареса — обеща той, надявайки се, че изглежда искрен.

— О, наистина ли? — попита Стейси провлачено. — И къде искаш да ме заведеш?

„Където пожелаеш“ — каза той наум, но пред нея отвори невинно очи и отговори:

— До две пещери, които са наша собственост.

Тя подскочи толкова рязко, че малкото коте в ръцете й измяука.

— Имаш предвид Смарагдовите очи? — попита Стейси, пристъпвайки към него.

В първия миг Кийт помисли, че тя ще се хвърли в прегръдките му, както направи тази сутрин, когато й разреши да изследва пещерите.

Тази сутрин… През целия ден той се сещаше за нейните прекрасни целувки и мечтаеше да получи още от тях.

Но този път Стейси се въздържа. Въпреки че тялото й се допря до неговото, тя притисна към гърдите му котето — малкото щастливо животно — като броня.

Тя беше толкова внимателна и предпазлива, че почти го засегна. Той не се въздържа и я хвана за ръка.

— Стейси, моля те! Караш ме да се чувствам като не знам какво. Не мога да не флиртувам с теб, но всеки път, когато го правя, се чувствувам, сякаш върша престъпление. Толкова ли съм противен?

Очите й трепнаха и тя сведе поглед към котето. На Кийт му се стори, че я чува да казва тихо „не“, но не беше сигурен.

— Стейси?

— Да вървим да разгледаме пещерите — каза тя, вдигайки глава. Бузите й бяха червени.

* * *

За Стейси вървенето през гъстата растителност в къщата на Туту беше като разходка в цветарски магазин. От парапетите и цветята се стичаха сребърни капки от доскорошния дъжд, които приличаха на стичаща се лунна светлина, събираща се в малки локви под клоните.

Кийт беше бос и, изглежда, не забелязваше как чорапите на Стейси се закачаха в къпиновите храсти. Тя нямаше намерение да носи чорапи, но след като видя тена на присъствуващите в „Багис“, се срамуваше да показва белоснежните си крака.

Краката му бяха тъмни и мускулести като на истински полинезиец и той се промъкваше с изяществото и лекотата на дива котка.

„Самият Кийт е като котка“ — помисли си тя, чувствувайки се приятно, когато той я прегърна през кръста, за да я води.

Какво щеше да стане, ако я накараше да се влюби в него?

— Ела тук, Стейси — каза той меко, изтръгвайки я от нейните мисли.

Тя се подчини и за момент помисли, че ще я целуне и че ще му позволи. Вместо това, той се отдели от дърветата и каза:

— Мадам, гондолата ви очаква.

Зад дърветата луната се отразяваше в неподвижната вода. Точно под краката на Стейси се люшкаше лодка.

— Ще трябва да гребем дотам — обясни Кийт. — До пещерите може да се стигне само по вода.

— Да, знам — кимна тя. — Подробно съм проучила тези пещери.

Той присви очи подозрително.

— Тогава сигурно си прочела легендата за съкровището на капитан Коле.

— Не.

От притеснение по лицето й се появиха бръчки. Тя си беше мислила, че знае всичко за Смарагдовите очи. Ами ако грешеше? Ако Огънят на Пеле не хвърли хайвера си до три седмици? Нейната кариера — единственото нещо, което я интересуваше — щеше да бъде провалена.

— Дори намек ли нямаше? — попита той.

— Казах ти, не! — отсече тя. — Защо никой не ми вярва? Защо всички продължават да мислят, че лъжа?

— Успокой се! — Кийт заразтрива врата й. — Отново си схваната. Ти си много напрегнат човек. Трябва да приемаш живота по-леко.

— Ти не знаеш нищо за мен — каза Стейси отбранително, качвайки се в лодката, докато той я държеше за ръка.

— Знам, че имаш нужда от масаж — усмихна й се той широко. — Случи се така, че аз съм добър масажист.

— Хайде да отиваме! — Гласът й прозвуча пискливо и тя веднага се смути. — Извинявай, ти си прав. Много съм схваната. Вложих цялата си енергия в моето изследване и все още имам да извървя дълъг път.

Кийт отвърза лодката и скочи в нея. Стейси седна срещу него, а той се хвана за греблата.

— Сигурно говоря така, сякаш те поучавам — промълви той. — Съжалявам, Стейси. Просто не виждам смисъл да прекарвам живота си лошо. Вярвам, че ние сме тук, за да се наслаждаваме на живота. За мен нещастието е единственият грях.

— А аз съм твърда поддръжничка на пуританската етика — каза тя. — Говоря за противоположностите.

— Ти знаеш какво казват хората.

Кийт потопи греблата във водата. Лодката се отдели от брега и се плъзна по лунната пътека.

— Какво казват?

— Противоположностите се привличат.

Стейси се обърна настрани и заразглежда спокойната вода.

— Е, така казват — оправда се той.

— Откъде би могъл да знаеш? — изгледа го тя. — Ти привличаш всекиго.

— Аз… — Кийт спря объркан.

Вероятно защото не притежаваше достатъчно смелост да отрече истината, реши тя.

— Преди време бих се съгласил с теб — каза той накрая.

Стейси се изчерви, защото все още вярваше, че е права, въпреки отговора му. Мисълта, че Кийт би се отнасял с всяка друга жена както с нея, я караше да се чувства като представител на някакво стадо, а не като човек, който означава нещо по-специално за него.

Но тя не искаше да бъде нещо специално за него. Всичко, което желаеше, бе да приключи изследването си и да се върне в Мичиган, за да довърши своята работа. Ако изобщо откриеше нещо, за което после да пише.

— Стейси?

— Извинявай, прилошава ми — каза тя, послъгвайки наполовина. — Полетът ме изтощи много.

— Може би трябваше да го отложим за утре, но знаех, че си нетърпелива да видиш пещерите.

— Благодаря ти. Наистина го оценявам.

Те преминаха от светлина в сянка и отново излязоха на светло. Очите на Кийт бяха като две сини лагуни, докато той я разглеждаше. Единственият звук, който се чуваше, беше приятното потапяне на греблата във водата и рядкото изскърцване на дърво.

— Погледни — каза той, посочвайки зад себе си. — Пристигнахме.