Нанси Холдър
Смарагдов огън (2)

Втора глава

Стейси се прозя и прикри с ръка лицето си, предпазвайки очите си от ярката слънчева светлина.

Слънчева светлина! Но навън беше тъмно!

По-точно — би трябвало да бъде. Очите й внезапно се отвориха и тя се изправи.

Седеше под същата палма, където беше говорила с Кийт. Под тялото й бе постлана сламена рогозка, до ръката й бе поставена възглавница, а тънък чаршаф обвиваше кръста й.

Нима бе прекарала цялата нощ тук?

— Олга? — извика тя.

Една фигура се плъзна по океанските вълни, стрелкайки се през гребените им като делфин. Мислейки, че това е Олга, Стейси помаха с ръка. В отговор фигурата също й махна и след това заплува към брега. Това беше Кийт, а не Олга. Стейси се втренчи в него, докато той излизаше от водата. Затича се към нея, отърсвайки се от водните капчици като голямо и добро куче.

— Алоха — каза той, сядайки до нея на земята. — По-добре ли се чувстваш?

— Какво? — Тя докосна челото си.

— Ти беше просто напълно изтощена — отвърна той, докосвайки косата й. — Наблизо имаше доктор, който те прегледа и каза, че се нуждаеш единствено от почивка. Затова те оставих да поспиш.

Тя се усмихна срамежливо. Беше ли усетил докторът дъха на бира по устните й?

— Да не искаш да кажеш, че съм проспала целия риболов?

Той се засмя, разресвайки с пръстите си нейните заплетени коси. Бузите й пламнаха там, където ги докосваше.

— Да. Ти беше напълно извън строя. Олга трябва да е някъде наблизо. Тя заспа около час след теб. — Той я погледна строго. — Трябваше да ми кажете, че току-що сте пристигнали от път.

— Ужасно странно е, че съм спала тук цяла нощ — усмихна се тя плахо.

— За мен това е нещо обичайно. Обичам да спя под звездите и да дишам чистия въздух на нощта — сви рамене в отговор Кийт.

— Аз съм свикнала да спя в легло между четири стени — призна тя, чувствайки се като градско чедо. Но какво чудно имаше в това? Тя си бе такава. — Благодаря ти — прибави Стейси припряно. — Благодаря за възглавницата и всичко останало.

В отговор той й стисна ръката и каза скромно:

— Аз съм добро момче.

Думите му звучаха странно познати, но тя не можеше да си обясни защо.

— Трябваше да ми кажеш, че искаш да изследваш семейните пещери — продължи Кийт. — Това щеше да опрости всичко.

Устните й се разтвориха от изненада. Почувства се отново замаяна — от страх, че можеше да й откаже. Но той се усмихваше и тя започна да се надява.

— Как разбра това?

— Олга ми каза.

— Е, и? — с нарастващо вълнение попита тя. Сигурно забързаният й пулс се усещаше във върховете на нейните пръсти.

— Говорих с баба ми снощи. Тя иска първо да те види, но неофициалният отговор бе положителен.

Очите й се разшириха, но все още не се оставяше на еуфорията си.

— Как така… неофициален?

Той се засмя и я потупа приятелски.

— Отговорът е „да“.

— О, благодаря ти! Благодаря ти! — Като че ли голям товар се беше смъкнал от плещите й. Изключително признателна и щастлива, тя се хвърли в прегръдките му. — Благодаря ти! — повтаряше Стейси, но само след миг осъзна ситуацията, в която се намираше, и се отдръпна смутено. — Съжалявам.

— Хей, почакай малко. Аз не съжалявам — каза той с нежен глас и я целуна.

Стейси беше шокирана от неочакваната целувка. С широко отворени от изненада очи, тя усещаше кръвта си да пулсира във вдървените й крайници. Устните му бяха меки и нежни, и топли — като тропичния бриз, който рошеше косата й. Големите му ръце я държаха съвсем леко в прегръдката си, но въпреки това тя нямаше сила да се отдръпне. Струваше й се, че колкото повече се опитваше да прекъсне целувката, толкова по-мил и настоятелен ставаше той. Чувстваше, че би могла да устои на едно внезапно нападение, но не и на нежността му.

— Спри! — успя да прошепне тя, но Кийт заглуши протестите й с втора целувка.

Стейси се чудеше как бе възможно един мъж да бъде толкова нежен. Как това твърдо, грубо и изсечено лице беше кадифено меко при докосване.

Как бе успял да я омагьоса толкова силно?

После Кийт откъсна устните си от нейните. Беше очаквала тази интимна целувка твърде дълго и давайки си сметка за това, се уплаши и инстинктивно се отдръпна назад.

— Моля те, престани! — каза Стейси на един дъх.

— Но аз вече престанах — отвърна той, свивайки рамене.

Смутена, тя се изкашля и промълви:

— Кийт, аз идвам от Средния запад. Там хората са… — Тя търсеше точната дума. — Ах, ние не сме така безцеремонни като вас, от Хаваите.

Ъгълчетата на устните му потрепнаха и той скръсти ръце на гърдите си. Весели пламъчета заиграха в очите му, докато засмяно и учтиво я запита:

— А нима ние тук сме такива?

— Да, такива сте.

— Разбирам.

— Аз съм тук, за да…

Тя прекъсна, изненадана от удивителната прилика на очите му с морето зад него. Кийт като че ли беше някакъв островен дух, който, изглежда, притежаваше тайнствена власт над нея. „И въобще над всички жени“ — добави мислено Стейси, припомняйки си начина, по който другите хубавици бяха флиртували с него предишната вечер.

— Тук си, за да… — подкани я той и присви очи. — Добре ли си?

— Да — отговори тя глухо.

— Ти ме удивляваш, Анастася. — Той се почеса по брадичката.

Стейси примигна учудено. Тя го удивляваше. Искаше да го попита какво има предвид, но преди да успее, той се засмя и посегна да я хване за ръцете. С радостна усмивка ги целуна една по една, след това се изправи на крака и й помогна да стане.

— Ела. Искам да ти покажа нещо.

Те се отправиха бавно към морето. После Кийт забърза и Стейси трябваше да се затича, за да бъде редом с него. Той ускори темпото още повече, тя също, докато накрая навлязоха в плискащите се вълни.

Смеейки се, двамата заподскачаха, когато водата покри прасците им. Кийт я поведе навътре, докато кристалночистата вода стигна до кръста им. Морето образуваше малки водовъртежи около краката на Стейси и я караше да чувства приятно напрежение, каквото дълго не беше изпитвала.

— Стой — спря я той, протягайки ръка пред нея. — Тук има коралова колония. Виж…

Точно под тях нежни клончета от бял и розов корал се извиваха към повърхността на водата, също като грациозни ръце на танцьорки. Дузини — не, стотици малки рибки плуваха сред кораловите форми, а многоцветните им люспи проблясваха, докато се стрелкаха наоколо.

— Не е нужно да ти казвам имената им, нали? — попита той.

Стейси поклати глава.

— Ето това там е Франк, по-надолу е Сю, а ето и Барбара Ан…

— Знаех си, че си умна. — Той я погъделичка, а после добави сериозно: — Искам да те целуна пак, Стейси.

Тя се загледа упорито в небето, като че ли търсеше нещо, докато единственото, което желаеше, бе да избегне погледа му.

— Стейси…

— Няма да има значение, нали? — попита тя смутено. — Възможно ли е това да промени решението ти за пещерите?

Тя го погледна. Кийт беше напълно поразен и доста обиден.

— Нима допускаш, че ще се отметна от думата си, ако не ме целунеш? — Мълчанието й беше достатъчен отговор.

— Но как така, нали вече се разбрахме, че съм добро момче?

— Разбрахме ли се?

— Разбира се. Не помниш ли? — Той леко докосна носа й, след това разреса косата й с ръка. — Съмнявам се дали ще ми повярваш, но обикновено не се хвърлям да целувам жените, с които току-що съм се срещнал. — Той я изгледа странно. — Обикновено не ги познавам достатъчно добре.

— Но и ние едва се познаваме!

— Не съм съвсем сигурен. — Кийт прехапа устната си и сви учудено вежди. После вдигна лице към слънцето. — Обичам това място — промърмори той, сменяйки темата. — Не искам никога да го напусна. Ще умра тук.

— Надявам се, няма да е скоро.

Слънцето проблясна в очите му, когато той я погледна крадешком, без да обърне глава.

— Не, няма да е скоро. Ние, островитяните, живеем дълго, защото нямаме никакви грижи — добави Кийт многозначително.

Тя предположи, че намеква за нейните проблеми. Толкова очевидни ли бяха те за един почти непознат? Но тя имаше за какво да се тревожи — например за бъдещето си. Какво ще стане, ако не открие Огъня на Пеле?

Останаха за момент във водата, след което Кийт каза:

— Баба ми иска да те види колкото е възможно по-скоро. Кани ви с Олга на вечеря още тази вечер.

— Много мило от нейна страна.

— Тя се радва, че има повод да направи събиране. Обича много празненствата, както ги обичат и всички от фамилията. — По лицето му премина сянка. — Е, почти всички. Ще дойдеш ли?

— Разбира се — отвърна тя, изненадана от въпроса му.

— Добре! — Той изглеждаше доста доволен.

Ох, тези очи! Тези сини, сини очи! Щом я погледнеше, тя усещаше същата тръпка, както когато я целуваше. Тялото й изтръпваше, а ръцете й започваха да треперят. Как успяваше да предизвика у нея такава реакция само с поглед или с целувка?

Тя си каза, че това се дължи на нейната неопитност. В продължение на години се беше съсредоточавала единствено върху дипломирането си. Неслучайно в Мичиган я наричаха „зубрачка“. Петъчните й вечери включваха ходене до библиотеката, където седеше с часове, прегърбена над хавайската колекция. Срещаше се с микрофилми, пишещи машини и компютри, но не и с привлекателни, загорели от слънцето мъже. В безинтересното си и безполово обкръжение тя не бе успяла да си създаде имунитет срещу омайващите ходове на Кийт Мактавиш. Беше беззащитна пред неговия чар. Чудеше се дали той усеща треперенето на ръцете й.

Помисли си, че Олга ще бъде много доволна и веднага се намръщи. Но къде беше Олга?

Морска птица се изви над главите им и я стресна. Когато се обърна да проследи полета й, съзря Олга — своята най-добра и най-вярна приятелка, притаена сред палмите, да ги наблюдава отдалеч. Стейси сякаш я чу да казва: „Аз предсказва. Моя латвийска баба…“

Бяха останали само единадесет дни до празника на свети Валентин…

— По-добре да се връщаме — измърмори Стейси.

— Както искаш.

Заедно, все още хванати за ръце, те тръгнаха през водата. В момента, когато стъпиха на брега, Олга излезе иззад дърветата, прозявайки се, сякаш току-що се беше събудила.

— Колко първобитно — каза тя небрежно. — Да спя как казак на брега.

— Съмнявам се, че казаците са видели някога морски бряг — отвърна Стейси, усмихната кисело.

— Разбира се, че са видели! Кримски полуостров! Анастася, ти твърде невежа по руска история.

— Извинявай, Олга, но поне знам прекалено много за рибите.

Олга сви рамене, като че ли искаше да каже: „И какво от това?“, но бързо прехвърли вниманието си върху Кийт.

— Значи ти казваш „да“ за пещери?

— Аз нямам нищо против, но и баба ми трябва да се съгласи, макар и формално. — Кийт стисна ръката на Стейси. — Туту Ева е нашият матриарх. Мъжете от рода Моокини се управляват от жените си.

— Но ти си Мактавиш — забеляза Олга.

В миг лъчезарното му изражение избледня и в очите му се появи тъга, която не убягна от Стейси.

— Да, така е, но аз съм повече Моокини, отколкото Мактавиш. — Кийт се изправи и продължи: — Както и да е, сигурен съм, че Туту ще даде съгласието си. Просто иска да види каква е тази жена, която желае да изследва скритите тайни на пещерите Смарагдови очи. — Погледът му се спря върху лицето на Стейси. — Очите ти са също като смарагди. Да не би именно ти да си духът на нашите пещери?

Лека червенина обля бузите й. Беше си фантазирала същото нещо за него!

— Разбира се, че не съм — отвърна тя смутено.

— Не бъди толкова сигурна — каза Кийт загадъчно. — Може да си ти, без да го знаеш. Поне засега.

— Аха — промърмори Олга.

Стейси и Кийт я погледнаха в очакване. Тя се усмихваше до уши.

— Нямам нищо за казване на вас. Просто се размечтала.

Нейният поглед беше толкова красноречив. „Може би ти наистина ще се омъжиш за него, Анастася“, че Кийт със сигурност го бе разгадал.

— Ако ще се срещаме с баба ти довечера, трябва да се прибирам в мотела. Имам много работа за вършене.

— Вие от континента винаги бързате — засмя се Кийт. — Ще ти побелее косата от притеснение.

— Не и на Анастася — намеси се Олга. — Тя много спокоен човек, много отпуснат. Никога не се тревожи. Косата й няма побелее. И освен това готви вкусно — прибави тя весело накрая.

— Олга, моля те! — Стейси присви устни. — Дръж си устата затворена.

— Значи тя готви вкусно, така ли? — попита Кийт. — Толкова по-добре.

Олга погледна двамата и потри ръце.

— Да, и аз така мисля. Толкова по-добре.

* * *

Кийт откара Стейси и Олга обратно в скромния мотел и се спря пред вратата.

— Знаете ли, има по-удобни места за отсядане, ако ще изследвате пещерите всеки ден — каза той. — Ние ще се погрижим да уредим нещо.

— Вие?! — попита Стейси.

— Моето семейство. — Той протегна ръка към Олга и каза — Не, това е прекалено официално. Ние сме много небрежни към облеклото си, когато сме в бабината къща.

Олга кимна сериозно и върна обратно в шкафа копринената блузка на Стейси.

— А може с къси панталони? — попита тя.

— Разбира се. И така — ще дойда да ви взема към осем часа — обърна се Кийт към Стейси.

— Мога ли да разчитам на баба ти? — запита го тя.

— Баба е много мила жена и съм сигурен, че ще я обикнеш. И тя ще те хареса. — Той се наведе напред и я целуна по челото за довиждане.

— Довиждане — изчурулика Олга.

Кийт заслиза надолу по стълбите. През прозореца Стейси го наблюдаваше да се качва в стария джип и да потегля по пътя, съпроводен от неравномерното бръмчене на мотора.

— Чу ли? Негова баба хареса те! О, Анастася, мисля, че той влюбен в теб!

— Не бъди глупава!

Олга посочи с пръст към тавана и каза:

— Аз предсказвам!

— Приличаш на Статуята на свободата, Олга.

Променяйки темата, Олга се хвърли на леглото и запита:

— Ах, Анастася, помниш как спасила ме от КГБ?

— Как да не помня!

Олга беше избягала по време на посещението си на Игрите на добра воля в колежите от Средния запад, на които присъствуваше заедно с други съветски атлети. Стейси, която научи за положението й, предложи да я скрие в стаята си в колежа. В продължение на три седмици тя се грижеше за изплашената жена, докато съветските власти се пазаряха с Държавния департамент за съдбата й. Оттогава Олга понякога имаше пристъпи на параноя, като мислеше, че КГБ е по петите й. Тя не приемаше уверенията на Държавния департамент, че отдавна са я забравили. Освен това дните й на гюлетласкачка бяха безвъзвратно отминали, така че нямаше никаква полза да я отвличат и изпращат обратно в Съветския съюз.

— Спомняш си колко самотна и уплашена бях, нали?

— Да, Олга.

— Сега ти се отплащам за това! Аз не остана спокойна, докато не видя теб омъжена! Мисля, че имаме подходящо момче тук. Сигурно ще е добър съпруг.

— Олга! — Стейси избухна в смях.

Тя се отпусна на леглото, покривайки с ръце главата си, и продължи да се смее.

— Какво толкова смешно има?

— А какво ще кажеш за капиталистическите му наклонности? — попита Стейси веднага щом беше в състояние да говори. — Погледни ресторанта му — прилича на бунище. Чудя се, че колата му още се движи.

— Ти можеш да го промениш.

— О, да, разбира се.

— Защо не? Това е Западът. Всичко е възможно. Включително да се омъжиш до единадесет дни.

* * *

Стейси не можа да заспи. Тя крачеше из малката стая, след това се опита да почете един от учебниците, които беше донесла със себе си, но скоро го затвори и закрачи отново. През цялото време Олга хъркаше така силно, че стените се тресяха.

— Сигурно си наполовина хавайка — промърмори Стейси завистливо, докато Олга продължаваше безгрижно да спи. — Прекалено си безгрижна, за да бъдеш по-различна от тях!

Хъркането престана, когато Стейси влезе в банята да се приготви за срещата с Туту Ева. Тя дочу Олга да си мърмори нещо на руски и после да казва:

— Анастася, за довечера ли разкрасяваш се?

— Гримирам се — отвърна тя, поклащайки глава срещу отражението си в огледалото. Отново си припомни красивите жени в „Багис“, които се бяха смели заедно с Кийт — онази блондинка, която изигра танца на рождениците, — и се зачуди какво толкова намираше той в нея самата… ако изобщо намираше нещо. В рекламната брошура се споменаваше за привързаността му към нежния пол. Изглежда, имало е основание името му Кийт Мактавиш да бъде поставено под заглавието „Нощен живот“.

— И аз да се доверя на Олга да купи най-шантавия пътеводител, който й е попаднал в ръцете — измърмори Стейси и погледна с досада петното от грим под окото си.

— Хм, и това ми било разкрасяване!

— Побързай, Анастася! Той скоро ще… — провикна се Олга, но бе прекъсната от почукване по вратата. — О, наше момче вече тук.

— Сега идвам — каза Стейси.

Тя се опита да запази спокойствие.

— Отивам отворя — каза й тихо Олга, която все още беше по халат.

— Тя готова — съобщи Олга на Кийт, след което се обърна с широко отворени очи към Стейси. — О, Анастася, погледни. Той също как Майкъл Дъглас!

Как можеха тези бели памучни джинси да го правят още по-привлекателен? И как беше възможно очите му да са станали още по-сини?

— Добър вечер, Смарагдови очи — каза той. — И на теб, царкиньо Олга.

— Здравей — отговори Олга весело, въпреки че Стейси мълчеше.

Тя не можеше да преодолее обаянието му.

— Баба ти сигурно ни чака — промълви тя накрая.

— Не се безпокой. Тя знае, че рано или късно ще се появим. Ние, островитяните, имаме съвсем друго чувство за времето. Добре ли спа? — продължи той.

— Ха-ха, да спи ли? Тя? — Олга се засмя, но после се овладя и каза. — О, да, тя спа цял следобед. Както и аз. Много съжалявам, но аз още сънена. Имаш ти нещо против, ако остана в мотела и подремна малко още?

— Олга… — намръщи се Стейси и я погледна красноречиво, сякаш искаше да й каже: „Не ме оставяй сама“.

Преструвайки се, че не забелязва, Олга се прозя отново.

— Не, всичко е наред — увери я Кийт и й изпрати поглед, пълен с благодарност.

Стейси го забеляза и си помисли, че може би ще бъде по-лесно да се омъжи по волята божия, само и само да спести безкрайните машинации на Олга, целящи да я заведат пред олтара.

Да се омъжи? Но как можеше дори да допусне подобно нещо? Беше твърде заета, за да мисли за женитба. И освен това при нейния начин на живот трудно можеше да срещне добър съпруг.

Тя упорито отбягваше погледа на Кийт, докато сърцето й подскачаше: „Точно така, Стейси, точно така…“.

Кийт Мактавиш? Стейси се засмя мислено. Той едва ли беше подходяща партия.

Тя подскочи, когато Кийт се приближи и сложи ръка на рамото й, изваждайки я от нейното вцепенение.

— Попитах те дали искаш да си вземеш чантата — каза той.

— Моля? О, да. Къде е тя?

Стейси се огледа с невиждащ поглед, като се молеше да се овладее. Но самото му присъствие я вълнуваше и тя се паникьосваше още повече поради нервното очакване на срещата с баба му.

— Ето я — каза Олга, подавайки й бяла сламена чанта.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? — попита с надежда Стейси.

— Нет. Аз прекалено уморена. — Олга се усмихна лукаво. — Хайде, тръгвайте.

— Да, мадам. — Кийт я целуна по бузата и поведе Стейси навън.

Той й помогна да се качи в джипа и скоро те вече се друсаха надолу по пътя. Над тях грееше луната като многоцветна перла в синьото небе, а подскачането на колата я караше да се люлее в небето, хвърляйки лъчи по върховете на палмите и по челото и бузите на Кийт. Неговият профил се открояваше на фона на тъмнината като фигура на герой върху древна монета.

Той вдигна едната си ръка от волана и я потупа.

— Не бъди толкова потисната. Намираш се сред приятели.

Докосването предизвика спазъм в гърлото й. Тя си пое дълбоко въздух и каза:

— Ти не знаеш какво означава това за мен.

Кийт се спря, преди да отговори.

— За мен също.

— Не, по-сериозно е, отколкото си мислиш. Аз… трябва да направя изследване, за да докажа моята теза.

Тя не искаше да му казва за Огъня на Пеле. Ако се разчуеше, всеки ихтиолог щеше да се втурне към Хаваите с желанието пръв да открие новия вид. Затова трябваше много строго да пази своята тайна.

Кийт зави надясно и навлезе в някакъв черен път. Те мълчаха в продължение на няколко минути, после той започна:

— Виж какво, нека бъдем честни един към друг. Мен изобщо не ме интересува дали си дошла да търсиш съкровището. Баба ми също пет пари не дава.

— Какво съкровище? — погледна го Стейси учудено.

— Е, хайде сега! — Той се засмя. — Ти възнамеряваш да търсиш съкровището на Смарагдовите очи. Както и да е. Всъщност желаем ти успех.

Гърбът й изтръпна и тя разкърши рамене.

— Не знам за какво говориш.

Той я погледна весело.

— Вие от континента сте направо невъзможни.

— Аз не съм…

— Ето че пристигнахме — каза той и спря колата. — Стейси, много си вдървена. Почакай, ще ти разтрия раменете.

Той посегна към нея, но тя се отдръпна.

— Нека първо да се разберем. Ти мислиш, че съм те излъгала защо ще изследвам пещерите?

— Ти никога не си ми казвала за това. Нито пък Олга.

— Но ти знаеш, че това има връзка с дипломната ми работа.

Той я погали по рамото. Тя усещаше острия мъжки мирис на одеколона му — мирис на цветя и цитрусови плодове.

— Не, не знам това — каза Кийт меко, докато пръстите му описваха кръгчета по раменете й.

— И мислиш, че съм някаква иманярка?

— Не сме ли всички такива? — попита я тихо. — Не търси ли всеки своето съкровище?

Пръстите му вършеха чудеса с тялото й. Напрежението, въпреки нейното объркване, я напускаше. Овладявайки се, тя с възмущение рече:

— Моля те. Това е сериозен разговор.

Той се усмихна безгрижно.

— Няма такова нещо. Тук е раят на Земята. Нашите гърбове не са схванати и мускулите не ни болят. Тук не се водят сериозни разговори.

Кийт я хвана за ръцете и започна бавно и постепенно да ги разтрива, после прокара върховете на палеца и показалеца си по сухожилията й. Стейси понечи да му каже да спре, но не можа. Вместо това погледна и видя как юмруците й се разтварят бавно като цветове, докато той я освобождаваше от напрежението.

— Ако те целуна сега, ще се отдръпнеш ли?

— Недей… — каза тя с дрезгав глас.

Но той го направи и това беше прекрасно, дори по-вълнуващо от първата им целувка. Кийт задържа устните си върху нейните, сякаш имаше на разположение цяла вечност, за да им се наслаждава, и на нея й се стори, че времето се забавя и след това престава да съществува.

— Не — прошепна тя, поемайки си въздух, когато ръцете му се преместиха от раменете върху гърба й и я притеглиха по-близо. Кийт я държеше като в менгеме, за разлика от предишната си нежност. За момент новата му сила изплаши Стейси, но страхът й се превърна във вълнуваща тръпка, когато той я притисна към гърдите си. „Най-после, най-после!“ — ликуваше нейното тяло. Тя осъзна, че откакто го е видяла за пръв път, е жадувала да се притисне към него. Тази жажда се беше спотайвала зад грижите около изследователската работа и бъдещето й и тя не би могла да я почувства по-рано.

— Не! — въздъхна Стейси и се опита да се измъкне от ръцете му.

— Да! — Очите му бяха дълбоки като океан, когато той й се усмихна. — Не го ли чувстваш? Нещо специално между нас, нещо ново?

— Така ли говориш с всички жени от континента? — попита го тя и се учуди от надменната нотка в гласа си. Беше потресена. Да, чувстваше нещо специално, но не искаше да го признае, защото се страхуваше да не стане уязвима. Предстоеше й сериозна работа; не беше дошла тук, за да срещне мъж като него. Не искаше и нямаше нужда от това. Не го ли искаше?

— Хайде — каза той. — Не е честно да се измъкваш така.

Кийт съсредоточи погледа си върху нея.

— Не го ли чувстваш?

— Моля те, не ме насилвай! — помоли го Стейси. — Аз не съм… аз имам толкова грижи.

Неговата усмивка беше толкова мила и любезна, почти неземна. Мислеше ли го тя за дух? Той й се усмихваше като ангел.

— Отпусни се. — Кийт прекара ръка по бръчките на челото й. — Никаква бяла коса за Анастася — каза той, имитирайки произношението на Олга. — Много красива. И готви вкусно.

Противно на волята си, Стейси се усмихна.

— Тя послъга малко за готвенето. Вкъщи ядем само пица или хамбургери, освен ако Олга не направи борш.

— Но поне признай, че си красива. — Пръстите му се преместиха от челото върху носа й.

— О, да, просто очарователна — каза тя иронично. — Мъжете се надпреварват да се хвърлят в краката ми.

— Мъжът пред теб прави това в момента. — Всички следи на веселие изчезнаха от лицето му. — Наистина, Стейси. Това, което чувствам към теб, е непознато. Аз…

— Чичо Кика! Бомбардировка! — извика детски глас и дъжд от цветя се посипа отгоре им. Светлите цветчета падаха върху косите им подобно на ароматни конфети. Кийт се засмя и разтърси глава, докато изтупваше раменете си.

— Добре, Лани, къде си?

— Тук! — изписка с тънък глас малко момиченце с кафява кожа. То се втурна към джипа и с нестихващ смях се хвърли в прегръдките на Кийт.

— Чичо Кика! Аз скрих една кофа в клоните. — Тя го целуна звучно по бузата, след това още веднъж и още веднъж. — Толкова се радвам, че си тук! Туту е направила кокосов пай за теб!

— Любимият ми пай — каза той, връщайки й целувките. Кийт погледна над главата на момиченцето към Стейси.

— Лани, това е мис Ливингстън. Стейси, моята непослушна племенница, Лани Уйлямс.

— Дамата, която ще търси съкровището? — попита Лани възбудено, премествайки бляскавия си поглед върху Стейси. — Това ли сте вие?

— Аз съм тук, за да правя научно изследване. Не знам нищо за никакво съкровище.

— Но това е глупаво. Всеки знае за съкровището, нали, чичо Кика?

— Да, доколкото знам. Но мис Ливингстън идва отдалеч, Лани.

— По-далеч от Дисниленд ли?

— От много по-далеч. — Той я целуна по брадичката. — Върви да кажеш на Туту, че сме тук.

— Отивам. И ще й кажа, че ви видях да се целувате!

— Какво ще кажеш да запазим това в тайна? — попита Кийт.

— Но защо? — сви рамене Лани. — Аз съм те виждала и друг път да целуваш красиви жени!

Тя побягна. С печална усмивка Кийт се обърна към Стейси и каза:

— Това е моето момиче. Тя има прекрасно развито чувство за дискретност. Докъде бяхме стигнали, когато ни прекъснаха?

— Баба ти ни чака — припомни му тя, надявайки се да смени темата на разговора.

— Но аз не бързам, мис Стейси Ливингстън. В Рая няма смисъл да мислиш за времето.

— За мен има — каза Стейси накрая. — Остават ми само три седмици, за да открия това, което търся.

„И единадесет дни до свети Валентин — чу тя гласа на Олга да отеква в съзнанието й. — Може би ти омъжиш за това горещо момче.“

— Според легендата съкровището лежи тук някъде от стотици години — каза Кийт. — Няма къде да отиде.

Тя сви ръцете си в юмруци и се отдръпна.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че не търся това?

— О, предполагам, че ще минат години, преди да го разбера с моята тъпота на островитянин.

— Не печелиш нищо, като се обиждаш.

Той хвана юмруците й и ги целуна.

— Тогава трябва да съм идиот, за да настоявам да продължим разговора си. Хайде да вървим да видим Туту Ева, огнедишащия дракон на Кауай.

Двамата слязоха от джипа. Кийт хвана Стейси за ръка и те тръгнаха по пътеката, засенчена от палми.

След няколко минути пътят зави покрай една скала от втвърдена лава, на която пишеше: „Хой Моокини“.

Кийт се засмя.

— Това е малка семейна шега. „Хой“ означава вид бизнес — организация, подобна на търговска група. Къщата на Туту е нашият „щаб“.

— Но всички ми казаха да поискам от теб разрешение да разгледам пещерите.

— Така е, защото знаят, че не мога да откажа на красива жена — каза той весело, но после като че ли съжали за дръзкия си отговор. Стейси се чудеше защо. Вероятно това беше истина.

— Ето, пристигнахме — обяви Кийт.

Край скалния блок се издигаше обикновена къща, която се стори някак ориенталска на Стейси — с наклонен покрив, заоблен в краищата, и с дървени стени. Когато се приближи, тя видя, че къщата стои малко над земята, на колчета.

— Прелестна е!

— Наричаме я „Менехуне“ къща. „Менехуне“ е нашата дума за морска сирена.

— Като Лани ли?

Той й се усмихна.

— Като теб. — Кийт разроши косата й и тя усети приятна тръпка по врата. — Всички сигурно са навън в двора отзад — продължи той, когато наближи къщата.

— Всички? — попита Стейси.

— Да. Не ти ли казах? Баба свика цялата фамилия. Ще се срещнеш с всичките ми роднини.

— Не, не си ми казал. — Тя се намръщи. — Но щеше да е по-добре, ако го бе направил.

— Защо? За да си още по-притеснена ли?

— Не, но ако знаех…

Музика заглуши думите й. Хор от приятни женски гласове се издигна в нощта. Към него се присъединиха няколко мъже с китари. Гласовете се издигаха и спускаха като прилив, после политаха в небесата и се носеха над върховете на дърветата към божествената Луна.

Кийт се заслуша за момент, изумен като Стейси. След това се обърна към нея и запя.

Гласът му беше толкова чувствен, че я караше да потръпва. Той приличаше на езически воин, докато пееше на този странен и чужд език, като че ли бе мъж от един друг свят — по-примитивен и близък до Земята и желанията на смъртните.

Китарите заглъхнаха. Мъжките гласове станаха по-високи, женските — по-дрезгави. Един неудържим ритъм изпълни новата песен с дълбок и шумен пулс, който Стейси усети в кръвта си. Раменете на Кийт мърдаха, докато пееше монотонно, сякаш произнасяше всяка сричка с усилие. Изглеждаше, че пее някаква вълшебна мелодия.

След това той внезапно замлъкна. Другите също престанаха. Всичко утихна. Беше пял с такова себеотдаване, като че ли всяка дума излизаше от душата му. Мъж, който тя едва познаваше, да пее така за нея… Стейси си пое дълбоко въздух.

Не, не трябваше да се предава на магията му. Не трябваше да забравя защо е тук, в Рая…

И после един глас, идващ от къщата, ги изненада и двамата.

— Е, Кика — каза дребна жена, облечена в розово, с огромна бяла орхидея, забодена в косите й. — Никога не съм мислила, че ще те чуя да пееш тази тесен. — Тя се усмихна на Стейси. — Но може би разбирам защо я изпя.