Нанси Холдър
Смарагдов огън (10)

Десета глава

Един полицай пристигна в хижата и събра всички веществени доказателства. Според него нямаше голяма надежда да заловят крадеца.

— Неприятно ми е да ви кажа това, но има увеличение на престъпността през туристическия сезон. Почти е невъзможно да се разкрият всички извършени обири.

— Тогава аз ще го открия! — Свирепият тон на Кийт изненада Стейси.

— Виж, Кика — каза полицаят, който го познаваше, — не се ядосвай. Никой не е пострадал. Това е най-важното.

— Но някой ще пострада!

— Кика, успокой се — каза Капоно.

— Мисля, че знам кой го е сторил — обади се Стейси. Търсенето им из стаята беше засилило подозренията й. Липсваше безценната й тетрадка.

Другите я погледнаха.

— Според мен е бил Норман Дюмон или някой друг, който знае за моето…— Тя спря, защото не искаше да разкрие тайната за Огъня на Пеле пред още един непознат.

— Норман е абсолвент — намеси се Кийт, за да й помогне. — Той завижда на Стейси и вероятно се е опитвал да открадне бележките за нейното изследване.

— Добре, ще го проверим — сви рамене полицаят. — Ще видим дали можем да открием някаква следа от него на острова. Ще наблюдаваме също и летището.

— Благодаря — промълви Стейси със свито сърце.

Професор Мартин се оказа нечестен човек. Без съмнение беше казал всичко на Норман. Всъщност нямаше голямо значение дали някой друг беше научил за теорията й, тъй като все още не бяха намерили съкровището, а това означаваше, че никой нямаше скоро да тръгне да търси Огъня на Пеле.

След като полицаят си тръгна, Кийт целуна бързо Стейси и каза:

— Ще се видим по-късно, ипо. Капоно, изпрати охрана при пещерите. Ако това е работа на Дюмон, той може да се опита да проникне в Смарагдовите очи.

— Но къде отиваш? — попита Стейси.

— Да потърся това копеле!

— Островът е голям, братовчеде — каза Капоно.

— Кийт, хайде двамата да пазим пещерите — предложи тя. — Така ще бъда по-спокойна. Искам да съм с теб.

Той се поколеба.

— Моля те, Кийт, толкова рядко те виждам тези дни — продължи Стейси, смутена от начина, по който му говореше пред другите.

— Наистина ли искаш това, любов моя? — попита той нежно. — Да остана с теб?

Тя притисна глава към гърдите му, наслаждавайки се на тяхната сила. Чувстваше се сигурна, слушайки постоянния ритъм на сърцето му.

— Точно това желая!

— Аз ще остана с Олга — каза Капоно, прегръщайки през раменете Олга, която се изчерви и отмести поглед.

— Махало, Капонович — каза тя.

— Ще вземем лодката. — Кийт стисна успокоително ръката на Стейси. — Не се тревожи, мила. Пещерите са наши. Ще хванем тези момчета, ще открием съкровището, а после рибата ще се появи и ти ще станеш известна. Никой няма да може да те докосне с пръст.

Тя направи неуспешен опит да се усмихне.

— Просто не мога да повярвам, че е откраднал тетрадката ми. Сега може да претендира, че моето проучване е негово.

— Нет! — прекъсна я Олга. — Анастася, в Мичиган аз всеки ден преснимала всички страници.

Стейси повдигна вежди.

— Искаш да кажеш, че си преснимала цялата тетрадка? Защо не ми каза?

— Ти наредила да не изнася тетрадка вън от къщи — отговори Олга. — Аз не подчинила се. Имала подозрения към други ихтиолози — сви рамене тя. — Аз бивша съветска гражданка и подлага всичко на съмнение.

Стейси се засмя и я прегърна.

— Толкова съм ти благодарна, че не си ме послушала!

Тя се обърна към Кийт и видя възможно най-странното му изражение, изписано на лицето му. Той стоеше безмълвен и когато Стейси размаха ръка пред очите му, сякаш не я забеляза.

— Кийт? — повика го тя.

— Да? — стресна се той и после й се усмихна. — Съжалявам, ипо. Току-що ми хрумна нещо.

— За грабежа ли?

— Не, няма нищо общо с това. — Кийт сложи ръка на кръста й. — Отнася се за нещо по-важно.

— Какво може да бъде по-важно от това? — попита Капоно.

Олга го удари закачливо. Той извика от болка, хващайки се за ръката.

— Капонович, понякога твой ум работи много бавно — каза тя нежно.

— И аз така си мисля от известно време — престори се той на обиден. — Да се влюбя в една комунистка!

Олга спря да диша.

— Аз не комунистка — каза тя меко, с просълзени от обожание очи. — Аз добра капиталистка.

— Мисля, че ние с теб трябва бързо да потегляме — прошепна Кийт на Стейси. — Имаш ли нужда да вземеш нещо със себе си? — добави той.

Стейси погали с устни бузата му.

— Само теб — промълви тя, потъвайки в синия му като морето поглед.

* * *

Когато доплуваха до пещерите, те запалиха няколко от светлините. Стейси се заслуша в бръмченето на генератора и въздъхна. Изглежда, че им беше писано никога да не могат да поговорят, дори когато най-после бяха сами. Нямаше начин да чуе дори самата себе си в тази какофония, която отекваше в стените.

— Топло е тази вечер — осмели се да започне тя.

Кийт сложи ръка на ухото си и се наведе към нея.

— Моля?

— Казах, че… — започна тя, викайки, но се отказа.

— Любов моя — каза той и гърдите му потрепераха. — Горкото ми момиче!

Той я задържа за малко и тъжните й мисли изчезнаха. След това изключи генератора и двамата се потопиха в тъмнина, после я поведе към малкия водопад.

— Върви по стъпките ми. Запомнил съм пътя.

Тя се подчини, следвайки го, докато криволичеха в тъмнината. Кийт стъпваше уверено и Стейси знаеше, че нарочно правеше по-малки крачки за нейно улеснение. О, как можеше да се съмнява в любовта си към него? Тя галеше с показалец дланта му, проследявайки вените, и благодареше на Бога за красотата на тялото му и за неговата нежност.

— Ако те дойдат, ние ще ги чуем, но ще останем скрити от погледа им — каза Кийт, докато вървяха, хванати за ръце, към водопада. Той седна долу пръв и тя се отпусна до него.

— Помниш ли първата нощ, когато седяхме тук, след като преобърнах лодката?

Тя се усмихна, макар че той не можеше да я види.

— Да.

— И следващата нощ, когато се любихме под водопада? Помниш ли това, мила?

— Да — кимна Стейси и думата й беше като въздишка.

— През тази нощ се влюбих в теб. — Кийт разреса с пръсти косата й. — Това преобърна живота ми.

— Знам… какво имаш предвид — каза тя несигурно.

Той целуна косата й.

— Стейси, знам, че се тревожиш за… много неща. Ако това те утешава, аз също се тревожа.

Сърцето й се сви.

— Да не би да искаш… всичко това да не се беше случвало? — попита тя сподавено.

— Хей, разбира се, че не! — прошепна Кийт, милвайки я по слепоочието и бузата. — За нищо на света.

Облекчение се разля по тялото й. Тя притисна главата си към ръката му и я целуна.

— Скъпа моя — каза той развълнувано. — Хайде да поговорим като двама души, които скоро ще се женят.

— Толкова съм щастлива да чуя това от теб. Обичам те, Кийт.

В изблик на радост те се прегърнаха.

— Всичко ще се оправи — каза тя.

— Да, но трябва да говорим. Имаме нужда да изгладим всичко между нас. Нямам намерение да се развеждам след това, Стейси. Видях какво причини това на родителите ми.

— Да.

Тя никога нямаше да причини болка на някого, когото обичаше, без значение дали това ще бъде Кийт или някое от техните деца.

Те се целуваха страстно и продължително. Лицето й пламтеше. Кийт внезапно се отдръпна и я хвана за ръцете.

— По-късно, скъпа моя. Сега имаме повече нужда да поговорим, отколкото да се целуваме. — Той се засмя с ирония. — Никога не съм и мечтал, че ще кажа нещо подобно!

— Никога не съм мечтала, че ще бъда така с някой мъж — каза тя срамежливо.

— Някой мъж? Та аз съм твоят годеник, момиче!

— Да, годеник си ми. И съм съгласна, че трябва да поговорим. С какво ще започнем?

— Предполагам, че трябва да поговорим за нещата, които ни тревожат — каза той просто.

— Къде искаш да живеем, след като се оженим? — попита тя.

— Ами, Стейси, аз предполагах, че ние…

Кийт беше прекъснат от шум, който дойде от входа на пещерата.

Тя повдигна глава.

— Какво беше това? — прошепна учудено.

Той сложи пръсти на устните си, след това хвана ръката й и я притисна към себе си. Двамата бавно станаха и изпълзяха изпод водопада.

— Това е лудост, доктор Мартин! — долетя глас до тях.

Очите на Стейси се разшириха от почуда. Това бяха Норман Дюмон и доктор Мартин.

— Могат да ни арестуват.

— Млъкни, Норман! Стейси Ливингстън не е вчерашна. Веднага щом разберат за липсата на тетрадката, ще се втурнат към пещерата. Това е единственият ни шанс.

— Но, сър, рибата дори още не се е появила.

— Знам това, идиот такъв! Трябва само да потвърдим нейните бележки. И когато тя открие рибата, аз ще обера лаврите. Ще кажа, че аз съм я изпратил.

— А какво ще стане с мен, сър?

— Ако успея, може да се намери място за теб в моя екип. След като одобрят дисертацията ти, разбира се.

Двамата носеха джобни фенерчета, които осветяваха вътрешността на пещерата, хвърляйки зловещи сенки близо до мястото, където се криеха Кийт и Стейси. Мъжете тръгнаха към водопада. Кийт стисна ръката на Стейси и я дръпна зад себе си. Той застана между нея и приближаващите се неканени гости.

— А ще имам ли собствен кабинет, сър? — Гласът на Норман беше толкова силен, че косата по тила на Стейси настръхна.

— Не бъди алчен, Норман.

Те минаха покрай водопада. Кийт възпря с ръка Стейси.

— Кога мислите, че ще открият кражбата на тетрадката, сър?

— Е, разбира се, най-рано утре. Тя няма да я използва тези вечер. Прекалено късно е.

— Сър, аз… като че ли не мога да я открия — каза Норман неспокойно. — Трябва… ох, да я потърся.

— Какво? — спря се доктор Мартин. — Искаш да кажеш, че си я изгубил и си оставил доказателство за пребиваването ни тук?

— Така изглежда. — Стейси не можа да сдържи повече негодуванието си.

Кийт стисна ръката й, бутна я внимателно назад и скочи към мъжете.

— Спрете! — прогърмя гласът му. — Останете по местата си.

— Доктор Мартин, как можахте? — попита Стейси, изскачайки зад него.

Двамата замръзнаха по местата си и след това доктор Мартин изкрещя: „Бягай!“ и се втурна да изкачва каменните блокове.

— Чакайте ме, доктор Мартин — извика Норман, но Стейси хвана един камък и го удари по главата. Той падна.

— Ох — измърмори тя, гледайки надолу към него.

Междувременно Кийт се втурна след доктор Мартин.

Професорът се луташе между сталактитите и сталагмитите. В бързината си той се препъна и за малко да падне, след това продължи нагоре по стената, където сталактитите и сталагмитите ставаха по-дебели. Те забавяха движението му подобно на решетки на затворническа килия.

— Спри, по дяволите! — изкрещя Кийт. — Така или иначе ще те хвана.

— Не и без борба! — отвърна му Мартин. — Ливингстън, смятай дисертацията си за отхвърлена!

— О, глупости! — извика тя, навеждайки се над Норман, като го потупваше по лицето, за да го свести.

— Ти не си никакъв учен, Ливингстън! — продължи доктор Мартин, изплъзвайки се от Кийт, който беше по петите му. — Ако беше, щеше да споделиш твоето…

Докато говореше, той падна заедно с фенерчето си. То се удари в един от сталактитите. Последва странен бръмчащ звук, после се чу щракане и сталактитът започна да се отдалечава.

— Какво става? — попита Норман, когато отвори очи.

— Лежи мирно. Може да имаш сътресение на мозъка. — Стейси взе фенерчето му и го насочи към Кийт и професора.

Пещерата се изпълни с грохот. Подът се тресеше, сякаш беше изригнал вулкан.

— Кийт! Какво става? — извика тя и се затича към него.

— Отдръпни се! — заповяда й той сред цялата какофония. — Мисля, че пещерата ще избухне.

Дъжд от камъни се посипа от свода над Кийт и доктор Мартин. Те се прикриха, после залегнаха, когато пороят се усили. Чу се шумно бучене, което приличаше на рев на чудовище. След това една част от пещерата започна бавно да изчезва.

— Кийт! — изкрещя Стейси. — Кийт, добре ли си?

— Стейси, ела тук горе! — Гласът му беше остър и настойчив. — Бързо!

Тя скочи и се хвана за един от сталактитите, за да се изкачи.

— Виж! — извика той, сочейки.

Задната част на пещерата се оказа огромна скала, която се отдалечаваше от тях и караше земята да трепери.

— Тук вътре има нещо — каза Стейси, взирайки се в тъмнината.

— Дай ми фенерчето — каза Кийт и след като го взе, светна надолу.

— О! — Тя го стисна здраво, като не можеше да повярва на очите си.

Под тях в малка яма лежаха изгнилите останки на дървен сандък и сред парчетата старо дърво блестяха купища злато — монети, кюлчета, тиари и гривни, обсипани с искрящи скъпоценни камъни.

— Това е съкровището, ипо! Открихме го! — извика Кийт, прегръщайки Стейси. Двамата безумно танцуваха в кръг, викайки от радост, докато доктор Мартин запълзя към блестящото съкровище.

— Това рубини и смарагди ли са? — попита професорът развълнуван.

— Вижте го, доктор Мартин — махна му с ръка Стейси. — Или годеникът ми ще отхвърли вашата дисертация!

— Твоят годеник? — обади се Норман зад тях. — Стейси Зубрачката си има годеник? Сигурно се шегуваш.

Кийт се обърна, но Стейси го възпря.

— Спокойно, Кийт. Той пострада вече достатъчно.

— Сега можем да чакаме Огъня на Пеле — измърмори Кийт. — Боговете се грижат за нас, любов моя.

Те заедно влязоха в ямата и заразглеждаха съкровището.

— Тук сигурно лежат милиони — ликуваше тя. — Ти си богат!

Кийт се намръщи.

— Това няма да се хареса много на семейството. Ще остане много дори и след като платим дълговете на баща ми. Ще трябва да мислим какво да правим след това. — Той хвърли шепа монети, сякаш бяха някакви незначителни камъчета. — Ти и аз трябва да решим какво ще стане с нас двамата.

Тя уви ръце около кръста му.

— Имам чувството, че вече знаем какво да направим.

Те се целунаха.

— Ливингстън си има приятел — каза Норман зад тях. — Просто не мога да повярвам. Не мога.

* * *

Около час по-късно се появиха Капоно и Олга. Те бяха дошли да потърсят Стейси и Кийт и когато научиха за задържането на двамата крадци и за откриването на съкровището, взеха лодката, за да отидат до Туту и да извикат полиция.

Докато ги отвеждаха, Норман се разкайваше, а доктор Мартин се държеше предизвикателно.

— Наистина съжалявам, Ливингстън — промълви Норман. — Знаех, че не съм добър ихтиолог и ме беше страх, че доктор Мартин няма да одобри дисертацията ми, ако не му помогна.

— Безгръбначен страхливец! — извика професорът. — Ако беше проникнал в апартамента й още в Мичиган, това нямаше да се случи.

Властите задържаха съкровището за проверка и потвърждение на собствеността. Водени от Кийт, няколко мъже демонтираха генератора и лампите и помогнаха на Стейси да монтира собствено оборудване за изследването на рибите.

Три дни преди времето, предвидено от Стейси за появата на Огъня на Пеле, тя и Кийт се настаниха долу в пещерата, за да подновят разговора си. За тях пещерата беше станала специално място, пълно със спомени и мечти и със сладки часове на взаимно опознаване.

— Нещо ми се разкри през онази нощ, когато беше ограбена — каза Кийт, развивайки манговия пай и подавайки едно парче на Стейси. — Ти каза нещо на Олга: „Толкова съм ти благодарна, че не си ме послушала“. Смарагдови очи, напоследък се опитвах да стана това, което ти каза, че…

Той спря и вдигна главата си. Чу се някакво шумолене и повърхността на водата се развълнува толкова, като че ли вреше.

— Е, сега пък какво стана? — изпъшка Стейси.

— Как какво? Това е Огънят на Пеле, Стейси! — Кийт грабна мрежа, както тя го беше инструктирала, и й подаде фенерчето. — Би трябвало да е!

И наистина дузини, а може би стотици риби искряха в замъглената светлина на фенерчето на Стейси.

Прекрасна, прелестна рибка! Стейси плесна възторжено с ръце и взе фотоапарата си. Направи бързо няколко снимки.

— Успях, Кийт, успях! — прошепна тя и го целуна, усмихвайки се. После се поправи: — Не, любов моя, ние успяхме! Толкова съм ти благодарна, Кийт.

* * *

На другия ден Кийт свика пресконференция. Скоро вестта за откритието на Стейси се разнесе по целия свят. Кийт се свърза дори с губернатора на щата, който долетя със самолет, за да поздрави младата ихтиоложка.

За нещастие новината за съкровището също се бе разпространила и за ужас на семейство Моокини, те веднага бяха затрупани с молби за даване на заеми. Кийт свика семейно събрание, за да се разреши този проблем.

— И така — започна Туту, която ръководеше разискванията. Това беше нейно право на матриарх. — Ние платихме дълговете на Джери и открихме сметки за обучението на децата в колеж. Мейл иска нова пералня, а Пат желае да поднови електрическата си инсталация. Никой друг няма претенции и ни остават около един милион долара. Някой има ли идея какво да правим с тях?

— Имам предложение — каза Кийт и се изправи. — Да ги дадем на Стейси за изследователски кораб. Ще бъде като Жак Ив Кусто. С нейната известност ще има възможност да привлече всякакви дарения за бъдещите си проучвания. Тя може да стане международна фигура в ихтиологията.

— А не някакъв досаден професор в леденото Мисури — каза Капоно.

— Мичиган — поправи го Стейси, смаяна от чутото досега.

— Какво ти казах за внук си? — усмихна й се Туту. — Мисля, че това е отлична идея. Какво ще кажат останалите? Има ли против?

— Аз не съм съгласен тя да вземе парите — каза Капоно намръщено. Той спря, после се усмихна широко и добави: — Освен ако наеме мен и Олга за помощници.

— О, Капоно! — Стейси си пое въздух и двамата се прегърнаха.

— Мисля, че щом ще ми ставаш братовчедка — каза той, — по-добре ще е да те опозная. Едва ли някой тук си спомня, но аз също съм ходил в колеж.

— За два семестъра — отбеляза Паоло.

— И получи тройки и четворки — каза Пат Чинг.

— Хей, кой може да учи на място като Кауай? — сви рамене Капоно. — Но аз ще бъда добър работник, Стейси. Ще върша всичко, което ми наредиш.

— Или Олга ще те напердаши — обади се Кийт и всички се засмяха.

— Аз… не знам какво да кажа — поклати невярващо глава Стейси. — Изследователски кораб?!

— Разбира се. Хващам се на бас, че дори можем да накараме Норман да работи за теб. Или работа при теб, или ще ходи в затвора — каза Капоно с театрален жест и цялото семейство се засмя отново.

Стейси погледна към Кийт и видя, че бе замислен. Тя приглади разрошените си коси по челото и каза тихо:

— А какво ще поискаш ти, Кийт?

— Мисля, че е време да довършим онзи разговор — отговори той, протягайки ръка.

Тя се усмихна колебливо. Кийт не отдръпна ръката си. Обзе я някакъв страх, който помрачи радостта й. Във всичкото това щастие нещо не беше наред. Накрая предпазливо Стейси пое ръката му.

— Живейте в мир, скъпи мои — прошепна Туту. — Какви прекрасни правнуци ще ми народите.

Стейси се изчерви, а Кийт се усмихна тъжно и я погали по рамото.

— Ще видим, Туту.

Те излязоха от двора и навлязоха в гъстата палмова гора зад къщата. Въздухът беше изпълнен с аромат на цветя, както първия ден, когато се запознаха. Слънцето се готвеше да потъне в морето и обагряше небето с мека оранжева светлина.

— И така, скъпа моя — промълви Кийт с глас, напомнящ й за любящия тон на Туту, — сега най-сетне сме сами. — Той я прегърна. — Исках да ти кажа нещо от седмица насам.

— Помня — усмихна се тя.

Той пое дълбоко въздух, преди да започне.

— Не съм мъж за обувки, костюми и химикали в джоба. Моите мечти са обикновени. Желанията ми са малко.

Стейси кимна неуверено. Какво се опитваше да й каже той? Че не си подхождат достатъчно? Че е променил решението си?

— Обичам Хаваите — продължи Кийт.

— Да не би да искаш да кажеш, че не желаеш да заминаваш? — въздъхна тя.

Както в пещерата, светът се сгромоляса върху нея. Стейси се прегърби, сякаш за да се предпази от падащи скали.

— Разбирам. — Гласът й беше дрезгав.

— Не съм свърш…

— Постигнах целта си. Открих Огъня на Пеле и университетът със сигурност ще ми даде докторска титла — смело, но със свито сърце го погледна тя. — Ако искаш да живеем тук, мога да остана, Кийт. По-важно е, че ще бъдем заедно, ако все още искаш това.

— О, мила, толкова си далеч от това, което искам да ти кажа. — Той нежно изтри очите й, навеждайки се, за да бъде сигурен, че няма да пропусне и сълза. След това разроши косата й. — Ах, ти, глупава менехуне, не ме разбра. Опитвам се да ти кажа, че отплаването ми с теб на твоя изследователски кораб ще означава някаква жертва, но ти я заслужаваш. Опитвам се да ти кажа колко много те обичам.

— Ти…? — Тя сграбчи китките му. — Ти… наистина ли?

— Ако мога да бъда твой съпруг-домакин, това ще е достатъчно за мен.

Сърцето й отново започна да бие учестено. Стейси го погледна с надежда.

— Какво имаш предвид?

— Ще бъда твой съпруг-домакин — ще готвя, ще печатам докладите ти, ще проверявам кореспонденцията ти, ще провеждам телефонните ти разговори и ще бъда твой тялом и духом.

— Но това е чудесно! — сграбчи го тя за раменете, докато го гледаше с удивление. — Наистина е чудесно!

— Да, чудесно е — засмя се той. — За мен ще е удоволствие да се отнасям с теб като с принцеса, стига да не искаш да направиш от мен континентален бизнесмен. Само това искам, Стейси. Също така те моля за разрешение да те имам веднъж в седмицата. — Той кимна към стегнатия й корем. — И може би две-три бебета по-нататък.

— О, Кийт, разбира се! Три бебета. Четири! — Стейси се хвърли в обятията му и обсипа брадичката и врата му с целувки. — Наведи се! — заповяда тя, смеейки се, и го засипа с още целувки, когато той й се подчини.

— О, ти ме обичаш! — извика Кийт, повдигайки я с ръце, и се взря в нея. — Обичаш ме!

— Да, да, обичам те! — Стейси се опита да го целуне отново. — И винаги ще те обичам.

Той я притисна към гърдите си. Беше щастлив и радостта му я изпълни с блаженство.

— Добре. Вече няма никакви проблеми. Мир и алоха царуват в Златния залив — каза Кийт.

— Никакви проблеми — добави тя и се засмя.

Те тръгнаха обратно към къщата на Туту, като се спираха на всеки няколко метра, за да се целуват. Слънцето отдавна беше залязло, когато се върнаха, но всички все още ги очакваха.

Кийт се усмихна широко на баба си.

— Сега, Туту, да поговорим за онези правнуци…

Туту плесна радостно с ръце.

* * *

Мъжките гласове се носеха монотонно, женските също. Те се извиваха и преплитаха. Прекрасният им звук изпълваше Ферн Грото — традиционното място за сватби на Кауай. В амфитеатъра, издълбан във втвърдената лава, един свещеник стоеше зад Кийт, който беше облечен с бяла риза и носеше бели панталони. Червен колан обвиваше кръста му и на главата си имаше венец от бели карамфили. Подобно облечен, до него стоеше и Капоно, който изглеждаше по-притеснен от самия младоженец. Той щеше да се жени за Олга на следващия ден.

В този момент се появи Олга, облечена в жълта официална рокля, наречена холоку. С висока яка и къс шлейф, който се влачеше по пода, дрехата разкриваше такава женственост и красота, каквато Стейси никога не бе забелязвала у най-вярната си приятелка.

С част от парите от съкровището Туту бе купила самолетни билети за роднините на Стейси и всеки се радваше на успеха на младоженците. Стейси разбра сега за първи път, че баща й винаги я е обичал и е бил горд с нея. Той просто бе имал твърде много проблеми, за да й го покаже. И сега разискваше с познат бизнесмен някаква финансова спекулация, която да го измъкне от паричните затруднения, които беше имал през целия си живот.

Монотонната песен продължи, после се превърна във вокална версия на традиционния Сватбен марш. Когато Стейси започна приятното пътешествие по пътеката между редовете, Туту застана най-отпред, след нея бяха Джералд и Нели, после семейството на Стейси, останалите Моокини и техните приятели.

Булката тръгна с баща си и видя една сълза да се плъзва по набраздената му буза. Той я стисна за ръката и й прошепна:

— Всичко се нареди толкова хубаво, дъще. Ти ме направи толкова горд.

— Благодаря, татко — отговори му тя. — Не знаеш какво означават думите ти за мен.

— Знаеш ли, ти си толкова красива, колкото беше и майка ти в деня на нашата сватба.

Стейси се чувстваше красива в своята рокля — от чисто бяла коприна, изрязана леко около раменете и с дантели по шевовете. Дългият й шлейф се носеше от Лани, която се вълнуваше и притесняваше заради отговорността си към това бяло видение — нейната нова леличка. Стейси държеше огромен букет от островни цветя в ръцете си и върху свободно разпуснатите си коси носеше същия венец от бели карамфили, както и Кийт.

Песента продължи, извивайки се и обявявайки любовта на този мъж и тази жена, родени един за друг — любов, която беше накарала боговете да ликуват. Една любов — толкова силна, че щеше да ги води през рискове и разочарования, през раждането на техните деца, успехите в кариерата на Стейси и всички хубави мигове от тяхното съвместно съществуване.

Стейси се спря до майка си и я целуна, след това се обърна към Туту и Нели, които внимателно окачиха гердани от карамфили и жасмин на врата й и също я целунаха.

— Добре дошла, добре дошла! — каза Туту. — Алоха, моя сладка Стейси.

Гласовете се издигнаха във финален хор, изпълвайки сърцето на Стейси. Баща й я пусна и тя се обърна към своя жених. Лицето на Кийт светна, когато погледите им се срещнаха. Тези очи, които ще я разглеждат тайно, когато ще правят любов като мъж и жена.

Тези очи, в които искряха нескривани сълзи.

Тези очи, които повтаряха монотонно: „Алоха, сладка моя Стейси. Алоха.“