Нанси Холдър
Смарагдов огън (9)

Девета глава

Стейси се престори на усърдно заета с обяда си. Тя постепенно се съвземаше от шока на „приятелския съвет“, който Джералд й отправи.

— Изглеждате изненадана от това, което казах. Но трябва да знаете, че въобще не си подхождате с Кийт — отвърна той.

— Но синът ви не ме е молил да се омъжа за него.

— О, моля ви! Та нали тъкмо за това беше разговорът в дневната. Ако все още не ви е предложил официално, непременно ще го направи, и то скоро. Честно казано, никога не съм предполагал, че ще пожелае да се задоми. Сигурно сте изключителна жена, госпожице Ливингстън. Уверен съм, че сте истинска дама.

След малко той въздъхна, продължавайки:

— Вие ще сте чудесната съпруга за него. Сигурно ще успеете да го промените. Но ще си пропилеете живота. Знам, че е хубаво момче, но е човек, който губи.

— Това не е вярно — избухна Стейси. — Той е мил, нежен и остроумен…

— А също така — безотговорен и мързелив. Не го интересува абсолютно нищо.

— Тревожи се за вас, господин Мактавиш. Заради вас плака миналата нощ! — гневно го погледна тя. — И като знам какви са обстоятелствата, довели до вашето посещение тук, искам да знам кой от вас двамата е наистина човек, който губи? — Ужасена, тя сложи ръка на устата си. — Извинявайте, не исках да кажа това.

Усмивката му беше същата като на Кийт — дяволита и подкупваща.

— Наричайте ме Джералд. Предполагам, че се увлякох малко повече. Нека да сключим примирие.

Тя се поколеба, после отвърна:

— Окей, съгласна съм.

— Предполагам, всичко това показва колко много го обичате? — Той поклати глава.

Наистина ли го обичаше? Стейси се изкашля:

— Това не показва нищо повече, освен че не ми е приятно да нападат приятелите ми.

— Нима смятате Кийт за обикновен приятел?

Стейси отново се изкашля:

— С него се запознахме съвсем случайно. Аз съм тук във връзка с научната ми работа.

— Това ме успокоява… Може да приемем, че той просто се развлича с вас — продължи Джералд. — Но въпреки това ви предупреждавам да стоите настрана от него. Той е моя плът и кръв и от опит знам, че ще ви донесе само мъка.

Кийт се появи на прага на задната врата, притискайки към гърдите си малкото пухкаво котенце. С престорено безразличие Стейси набучи парче ананас и го задъвка. Това беше твърде много за нея. Твърде много.

— Как си, мила? — попита Кийт и я целуна по бузата. Той допря котето до лицето й. — Малкото се чувства прекрасно, но ти още не си му дала име.

Тя взе от ръцете му малкото същество и нежно го погали. Котето примига срещу нея с големите си сини очи и започна да мърка.

— Какво ще кажеш за Пеле?

— Половината от кучетата и котките на Хаваите носят това име — поклати глава той. — Трябва да измислиш нещо по-оригинално.

— По-добре ще е ти да го кръстиш. — Главата й и без това бе изпълнена с други мисли.

— Очаквах да кажеш това — засмя се Кийт. — Вече го кръстих. Доктор Ливингстън, запознай се с доктор Ливингстън.

— Но аз не съм доктор — каза Стейси.

— Засега. — Той се наведе до нея и сложи ръцете й в своите. — Готов съм да преобърна земята и небето, за да ти помогна да станеш доктор Ливингстън. Ще открием това съкровище, преди да се появи рибата, а след това ще довършиш дисертацията си.

— И какви са гаранциите? — намеси се баща му.

Тя беше развълнувана от сериозността на Кийт.

— Но ти дори не вярваш, че рибата съществува.

— Сега вече вярвам.

— Защо?

— Длъжен съм. Толкова много зависи от нея.

Блестящите му очи срещнаха нейните. Стейси спря да диша и хипнотизирана от тяхната яркост, стисна котето толкова силно, че то измяука.

— Може да имам само бакалавърска степен, Стейси, но съм умен. Мога да науча всичко, което е необходимо, за да ти помогна.

— Вярвам ти — отвърна тя тихо. И наистина му вярваше. Това беше една нова страна от характера на Кийт, която досега не беше разкрила. А като си помислеше само, че веднъж го бе обидила, казвайки му, че не обича да чете. Почувства се засрамена.

— Хайде да отидем до ресторанта. — Кийт я накара да стане. — Трябва да си взема сбогом с момчетата.

Те щяха да останат сами. Сърцето й подскочи от вълнение. Той нямаше наистина да й предложи да се омъжи за него, нали? Всичко беше само една налудничава идея на семейството му…

Оставаха два дни до свети Валентин…

— Нека първо да кажа довиждане на всички — помоли го тя.

— Вече го направих вместо теб. — Кийт почеса котето зад ушите и после погъделичка дланта й. — Хайде да тръгваме.

Стейси погледна към Джералд. Той поклати глава.

— Помнете какво ви казах. Трябва да се замислите.

Кийт я погледна с любопитство, докато вървяха към вратата. Той отвори и й направи път да мине първа.

— За какво говореше баща ми?

— О, нищо важно. — Тя се изчерви при тази лъжа. Кийт я погледна изпитателно. Със стиснати устни той запали мотора и джипът потегли.

Те размениха малко думи по пътя за ресторанта. Доктор Ливингстън се гушеше в Стейси и мяукаше жаловито, докато колата подскачаше по пътя. Това беззащитно същество я караше да обърне внимание и на други неща, освен на вулкана от чувства, кипящ в душата й.

— Хей, Стейси, не малтретирай малкото — подразни я Кийт.

„Малкото“ — помисли си тя. Какво ли ще бъде, ако имат дете — едно лъчезарно русокосо момченце като него или брюнетка като самата нея? Щеше ли някога да види Кийт да държи детето им и да го обича повече, отколкото Луната обичаше звездите? Защото той щеше да го обича, тя знаеше. Уверена бе, че той щеше да бъде най-любящият баща, какъвто едно дете би могло да си пожелае. Но какъв пример можеше да даде на любознателния младеж? Щеше ли да казва на малкото момченце: „Остави всичко. Да вървим да караме сърф!“, докато тя се опитваше да го накара да си напише домашната. Или пък щеше да говори на дъщеря си: „Не ти е необходимо да ходиш в колеж. Самият аз нямах никаква полза от това“.

Стейси се ядоса на себе си. Защо продължаваше да се занимава с тези неща? Нейната кариера едва започваше — или поне така се надяваше. Щяха да минат няколко години, преди да се утвърди в някой университет или изследователски център. Тя дори не можеше да си помисли за женитба, нито пък за деца.

Но докато се спускаха надолу по пътя, това беше единственото нещо, за което бе способна да мисли.

Ресторантът беше шумен и претъпкан с красиви жени и мъже. Кийт преведе Стейси през задния вход и те влязоха в кухнята.

— Хей, момчета — каза той. — Къде са дезертьорите?

След малко двама дойдоха при тях. Кийт им благодари сърдечно за тяхната работа, напомняйки за страхотните хукилаус, в които бяха участвували.

— Няма да имате такава прекрасна възможност да карате сърф в Калифорния — подразни ги той.

Стейси усети, че нещо я пробожда. Съмненията й за неговите качества на баща и съпруг я обхванаха с нова сила.

— Не бъди толкова сигурен, братко — отговори Сесилио.

Те се смееха и шегуваха, но Стейси изгуби нишката на разговора, погълната единствено от обърканите си мисли.

— Стейси? — Гласът на Кийт прозвуча нежно сред врявата. — Какво ще кажеш да отидем за малко до моята къща?

— З-защо? — попита тя притеснено.

— Ами първо, защото никога не си била там.

— А второ?

Той сложи ръка на челото й:

— Да нямаш треска? Челото ти е толкова зачервено.

— Добре съм.

— Цялата си мокра. — Той взе котето от нея. Доктор Ливингстън бясно душеше въздуха наоколо. Вероятно отвсякъде долавяше миризмата на риба. „Горкото същество“ — помисли си Стейси.

— Отиваме в дървената къща — каза Кийт. Тонът му не търпеше възражение. Хващайки я за ръка, той излезе от кухнята, но преди това не забрави да отчупи парче от приготвения махимахи, с което да нахрани котето.

Две стълби водеха към къщата — едната беше въжена, а другата — дървена. Втората беше по-удобна за изкачване и те минаха по нея. Внезапно Стейси се озова в най-приятното място, където някога е била. Цялата къща представляваше една-единствена стая, много по-голяма, отколкото беше очаквала. Бе чисто, просторно и проветрено. Диванът и столът бяха покрити с хавайски платове, изтъкани от естествени влакна, които хармонираха със светлото дърво на ниската маса и скрина. Стейси забеляза, че в стаята имаше телевизор и стереоуредба, които работеха с батерии, както й каза Кийт, докато гордо й показваше кухнята. Там имаше пропанов хладилник, печка и течаща вода, идваща от резервоара на покрива. Навсякъде бяха разхвърляни ярки възглавници и рисунки, които контрастираха с убитите цветове на тапицерията. По-забележителните рисунки бяха работа на Лани, както личеше от имената им: „Кийт върху сърфа“, „Кийт в ресторанта“, „Кийт танцува“.

Стейси разглеждаше картините.

— Но ти танцуваш хула — възкликна тя.

— Разбира се. Всеки на Хаваите танцува хула. Позволи ми да ти покажа.

Той взе доктор Ливингстън от ръцете й и го сложи на пода. След това избра от купа зад стереоуредбата една грамофонна плоча и я пусна. Екзотична мелодия на китара изпълни стаята. Последва хор от гласове, пеещи на хавайски. Стори й се, че това беше онази песен на Кийт, привличаща и хипнотизираща я. След малко видя как тялото му започна да се движи така, сякаш беше частица от мелодията.

— Виждаш ли? — Той й показа основните движения и тя се опита да ги имитира. После двамата ги повториха няколко пъти, докато Стейси ги усвои.

— Много добре! А сега раздвижи бедрата.

Кийт се залюля съблазнително. Стейси го гледаше с отворена уста. Никога не беше виждала мъж да се движи по такъв начин. Ако някой в Мичиган танцуваше така, неговата мъжественост щеше да бъде поставена под съмнение. Но Кийт не губеше очарованието си в танца. Напротив — беше мъжествен, могъщ и свръхестествено грациозен. Беше погълнат изцяло от музиката, която като живо същество кръжеше около него. Когато Кийт започна да пее заедно с мелодията, Стейси — омаяна и пленена — се спря да го послуша и съзерцава.

Обичаше го!

— Не спирай. Ето така! — Той сложи ръце на кръста й.

— Хайде заедно с мен…

Тя бе принудена да го следва и се залюля под направляващите му пръсти, като скоро напълно се отдаде на танца.

— Това е песен, нали? — задъхано промълви тя.

— Хула е свещен танц — отговори той, усмихвайки се многозначително. — В него има голяма мощ… за тези, които знаят как да го използват.

— Значи ли това, че в момента ме омагьосваш?

— Вината е твоя. Ти първа ме омая. — Ръцете му я хванаха здраво. — Алоха ау иа ое, Стейси.

Обичам те! — искаше й се да извика.

— Такъв огън, скрит под спокойна и студена външност! Може би ти не си духът на Смарагдови очи. Може би си самата Пеле. Ще ме изгориш ли, богиньо моя? Ще ме погълнеш ли в твоя пламък?

— Кийт! — Тя беше толкова развълнувана, че едва дишаше.

Той продължаваше да танцува, мускулестото му тяло се извиваше като разклатена от бриза палма. Кийт пееше и въпреки че тя не разбираше и дума от текста на песента, усещаше смисъла й. Плочата свърши, но той не спря, притисна я към себе си и забави стъпките си.

— Имаш прекрасен аромат — прошепна той, — също като розата. Кожата ти е мека като кадифе, а когато ме погледнеш, се чувствам като слънцето…

Тя го погледна несъзнателно.

— Да, точно така. — Той я целуна. — Помниш ли първата ни целувка, ипо?

— Да, помня я — кимна тя.

— Това беше любовната песен. — Чертите му се отпуснаха. — Обичаш ли ме, ипо? Веднъж ми го каза. Повтори го и сега.

Стейси долавяше промяната във въздуха. Като че ли боговете бяха слезли от небето, за да видят дали вълшебната мелодия бе успяла да сътвори магията си. Знаеше, че Кийт говореше за истинската любов… за любовта, която една жена храни към определен мъж. Двамата се бяха доближили до обещания, които тя не знаеше дали щеше да изпълни, до мечти, каквито не беше сигурна, че желаеше да осъществи…

— Какво означава ипо? — попита Стейси.

— Ти ми кажи — настоя той меко.

После спря да танцува и я заведе до дивана. Тя седна, правейки място за него, но вместо това, той падна на колене пред нея. След миг нежно хвана ръката й и я обърна, целувайки дланта й. Стейси потръпна.

— Мила, не мога да ти предложа много, освен себе си. Знаеш как живея и какъв съм. Но, за бога, никой мъж не е обичал по начина, по който аз обичам… Разбирам, че между нас съществуват различия, но съм уверен, че ще успеем да ги изгладим! — Той я погледна в очите. — Ипо, любима, омъжи се за мен!

Не беше очаквала да се чувства по друг начин в момента, в който щеше да чуе тези думи. Но сега сърцето й се изпълни с огромна радост. Искаше й се да подскочи до небето от щастие… Душата й беше вече там и обикаляше около Луната, целувайки звездите в своя полет. Кийт щеше да остане завинаги в нейния живот! Щеше да бъде близо до нея, щяха да имат деца… Кийт, завинаги, Кийт!

Постепенно тя осъзна, че седи на дивана, а той е коленичил пред нея, с израз на очакване по напрегнатото му лице.

— Отговори ми, Стейси — помоли я Кийт, — иначе ще умра…

Беше толкова объркана! Няколко секунди преди това се рееше щастлива в небето, а сега се чувстваше малка и уплашена. Сълзи потекоха по бузите й и накараха Кийт да побледнее. Стейси си спомни какво й беше доверил — че за да избегне болката от разочарованието, той не бе допускал да се сближи достатъчно с никого. В този миг обаче ясно разбираше риска, който поемаше, като й правеше предложение.

— Толкова сме различни — промълви тя.

— От това животът ни ще стане по-интересен, любима.

— Но двамата имаме различни цели и стремежи.

— Въпреки това силно се желаем. — Той тъжно я погледна. — Нали? Кажи, че ме искаш, моя най-скъпа любов. Кажи да!

Внезапно щастието надделя над болката. Не можеше да си представи да живее без него! Как можеше да отхвърля любовта му?

— Да, о, да! — Тя се хвърли в обятията му. — Да, та ние се обичаме!

— Любов моя! — Кийт я вдигна във въздуха и я завъртя в кръг. — Единствена, скъпа, прекрасна любов!

Смеейки се, той я понесе из стаята, като я целуваше и въртеше около себе си. След това изтича до прозореца и повдигна бамбуковата щора.

— Хей! — извика силно. — Хей, вие долу!

Ерик отвори задната врата на ресторанта и запита:

— Какво става, шефе?

— Безплатна бира за всички! Със Стейси ще се женим!

— Ти? — Ерик беше смаян. — Искам да кажа, че това е прекрасно! Ще съобщя на останалите.

Кийт отново целуна Стейси, казвайки й:

— Нали нямаш нищо против, че разгласих новината? Ще празнуваме тук за малко, а после ще отидем да съобщим на семейството.

— Да! — отвърна тя, притискайки се към широките му гърди. — Както кажеш, скъпи.

* * *

Но те не успяха да отидат у Туту. След лудото празненство в ресторанта Кийт беше твърде изтощен и заведе Стейси обратно в къщата му на дървото, където се любиха. Заспаха изморени, но по едно време през нощта той се събуди и се обърна, инстинктивно търсейки топлото й тяло до своето. Но тя не беше в леглото. Беше се изправила в лунната светлина с увит около кръста чаршаф.

— Не знам — дочу той шепота й и понечи да й отговори, но разбра, че думите й не бяха отправени към него. Говореше на котето, което държеше в ръце и галеше. Малкото животинче бе извило глава и я гледаше с немигащи очи.

— Бях толкова развълнувана, когато той ми предложи. Толкова притеснена. Но сега не съм сигурна…

О, не! Тя е размислила. Кийт усети как кръвта му се вледенява в жилите. Сърцето му биеше много силно и за момент Кийт си помисли, че ще получи инфаркт. Но когато тя тръгна към леглото, той затвори очи, преструвайки се на заспал.

„Добре тогава“ — помисли си. Явно все още не я беше спечелил, но щеше да го направи, и то съвсем скоро.

* * *

Мина цяла вечност, докато Стейси заспи отново. Тогава Кийт скочи от леглото, облече се и се спусна по въжената стълба. Той се намръщи, когато запали джипа — това сигурно щеше да я събуди — и подкара старата развалина към магистралата.

За рекордно време стигна до хижата на Чинг. Отвътре се разнасяше хъркането на Олга, което тресеше дърветата. Този път Кийт внимателно избягна капаните й и се промъкна през входната врата безшумно.

— Олга, събуди се — каза той, разтърсвайки ръката й. Забеляза, че тя беше облечена с футболна фланелка, която подхождаше напълно на якото й телосложение. — Събуди се, моля те.

— Хм? КГБ?! — Тя измърмори няколко думи на руски.

— Не, Олга, това съм аз — Кийт. Събуди се. — Той седна до нея.

Тя потърка очи.

— Кийт, толкова изплаши ме! Какво има?

— Предложих на Стейси да се омъжи за мен.

Тя ахна, след това плесна с ръце:

— Да? И?

— Каза ми да.

— Тя казала да! Тя казала да! — Олга подскочи и го сграбчи в ръцете си. — Значи има бог! — каза тя и го целуна звучно.

Кийт не можа да се сдържи и се разсмя.

— Не бързай, Олга. Мисля, че тя може да промени решението си.

— Трагедия!

— Съгласен съм. И така, ти трябва да ми помогнеш. — Той протегна безсилно ръце. — Дай ми някакъв съвет. Направи нещо.

— Какво, аз като фея от приказките? — захили се тя. — От Литва. Тъкмо навреме за свети Валентин.

— Моля?

— Не ми обръщай внимание, Кийт — поклати глава Олга. — У мен особено руско чувство за хумор. Значи ти има проблеми с Пепеляшка, да?

— Да.

— Хм. Не знае какво иска това глупаво момиче. Книги и риби. Това не живот за моя Анастася. Бебета — тя се усмихна на Кийт. — Ти добър в правенето им. Притежаваш всички данни.

В отговор той само се засмя и поклати глава.

— Много си пряма, Олга.

— Така казва твой братовчед Капоно. Той души около мен като куче. — Бузите й почервеняха и въпреки че се опитваше да изглежда строга, не се сдържа и каза: — Той много заядлив.

— Но е симпатичен, нали, Олга?

— Е, може би. Но и ти хубав, а Анастася все още съмнява се дали омъжи за теб.

— Точно така — въздъхна той. — Тя не иска просто един красавец за съпруг.

— Разбирам. — Тя кръстоса крака под чаршафа. — Окей, товариш. Аз ти дам бърз урок как да очароваш Анастася.

— Махало, Олга. Благодаря ти с цялото си сърце.

— Първо, купи си обувки — погледна го тя.

— Обувки ли? — намръщи се Кийт.

— Да, обувки. Това от голямо значение за нея, вярвай ми.

Олга го изгледа строго и Кийт въздъхна, като че ли предчувствайки големите промени в живота си.

— Добре, обувки.

— И костюм.

— Какво?

— Да, и трябва сложиш химикали в джобчето на сакото. — Тя посочи към фланелката си. — Също как академичен професор.

— Ще изглеждам като — какво казваше Лани? — като пън — изрече той скръбно. — Един тридесетгодишен пън.

— Правилно. Точно това най-много харесва Анастася у момчетата.

Кийт се засмя пресилено. Олга беше далеч от правилното решение.

— Може би това не е чак толкова добра идея. Ти върви сега да спиш, а аз ще се оправя сам.

Тя легна в леглото и с лекота вдигна от земята голям кокосов орех, после хвърли поглед към Кийт.

— Утре ти с обувки, костюм и химикал. В противен случай…— Олга посочи към ореха. — Знам какво добро за Анастася. Съпруг и бебета. Ти можеш да й дадеш тези неща. И трябва.

— Звучиш като истинска комунистка — каза той намръщено. — „От всеки според способностите, на всеки според нуждите.“

— Не е вярно. Аз ревностна капиталистка. Просто знам чудесна западна идея за изнудване. Заради граждански тест, който положих — усмихна му се тя. — Утре — каквото казала, или — бам върху твоя западна глава.

— Тъй вярно, генерале! — отдаде й чест Кийт.

— Това е социалистическа риторика, а не комунистическа. Ти толкова невеж как Анастася.

— Тогава трябва да се справим, нали, Олга?

— Не забравяй! — сви устни тя. — Това, че ще бъдете семейство, не спасява теб за в бъдеще от мен. Аз млада и живея още дълго. Ако някой разбие сърце на моя Анастася, да му мисли.

— Олга, аз я обичам също толкова, както и ти — усмихна й се Кийт.

— По малко по-друг начин, разбира се.

— Да, но по-скоро бих си отрязал ръката, отколкото да нараня нея.

— Браво! — Олга изглеждаше много доволна. — Точно това е мъжът, който аз иска за моя Анастася. Добре дошъл в семейството, другарю! — Тя стисна ръката му тържествено, после го целуна по двете бузи. — Сега връщай се при нея. Ако тя има някакви грижи, трябва да ги разсееш. Ти майстор на това.

— Да, генерале.

— Това е най-щастлива нощ в живота ми. — Олга изтри една сълза от окото си. — Толкова се радвам!

— Аз също, Олга…

Той я целуна по бузата, стана от леглото и излезе навън.

Когато се върна в къщата си, Стейси все още спеше. Котето се бе свило до лицето й и мъркаше. Кийт се мушна в леглото и усети как у него отново се събуди нежността.

— Лека нощ, съпруго моя! — прошепна той. — Ти ще бъдеш моя жена.

* * *

На другата сутрин те се облякоха и се отправиха към Туту. Кийт беше казал на Капоно да вземе и Олга, за да присъстват всички в момента, когато щяха да обявят голямата новина.

Но още преди да пристигнат Стейси и Кийт, цялото семейство вече знаеше каква е вестта, предугаждайки я по чудесното настроение на Олга. Те се събраха около сгодената двойка и отрупаха с венци от цветя главите им.

Скоро Стейси едва можеше да гледа през орхидеи и карамфили, които увиваха врата и раменете й. Лани беше направила венци от плумерия за двамата. Този на Кийт излъчваше привлекателен аромат, който накара Стейси да забрави страховете си и да целуне своя годеник. Това предизвика бурни аплодисменти от страна на роднините му.

След това всички се отправиха към Смарагдовите очи, за да търсят съкровището. Извадиха отново на бял свят старите семейни дневници и овехтелите карти. Капоно взе назаем от един приятел подводен металотърсач и всички се хванаха за работа.

Разделиха се на два екипа — сухоземен отряд и подводна група. Стейси остана на брега, докато Кийт се включи към водолазите.

— Трябва да разделим тези две птички — предложи Паоло, — или те по цял ден ще се целуват!

Стейси и Туту се заеха с разчистването на терена до водопада. Сталактити и сталагмити се срещаха, свидетелствайки за възрастта на пещерата. Цялата околност изглеждаше недокосвана от човешка ръка и Стейси започна да губи надежда.

Туту я прегърна, може би за десети път.

— Толкова се радвам, че ще станеш част от семейството — каза тя. — Кажи ми какви са плановете ви за сватбата?

Сватбата? Те дори не бяха говорили за това, нито пък за бъдещия си съвместен живот. Какво си въобразяваше Туту? Вместо това, Стейси отговори:

— Не съм много сигурна, че ще има сватба. — Болка прозвуча в гласа й. — Кийт ми предложи толкова внезапно. Нямах време дори да си помисля.

— Нали го обичаш? Това поне е сигурно.

— Да, да, разбира се, че го обичам. Но само любов не е достатъчна — със сълзи на очи се обърна тя към достопочтената стара дама. — Не съм ли права?

— Когато беше малък, Кика обичаше да слуша „Бийтълс“ — отговори Туту. — За мен техните песни бяха като стари монотонни напеви с повтарящите се мотиви…

„Всичко, от което се нуждаем, е любов.“

Това пееха те, повтаряйки го отново и отново. — Тя се усмихна. — Такава е и моята песен за теб и Кика.

— Но любовта не е всичко, от което се нуждаем. Погледни родителите на Кийт.

Туту въздъхна тъжно:

— Ти малко познаваш Джералд. Кое мислиш, че обича повече — семейството си или парите?

Стейси наведе глава и не каза нищо.

— Сигурна съм, че внукът ми няма да се чуди кое от двете да избере. — Тя докосна ръката й. — Знам, че бъдещето те плаши. Вие двамата трябва доста да се потрудите. Но аз познавам моя Кика. Той никога не би ти предложил да се омъжиш за него, ако не се е подготвил за това. Мисля, че ще те изненада.

Тя погледна към водата точно когато Кийт изплува, махайки към Капоно, Олга и Пат Чинг, след което се гмурна отново. Туту се засмя и каза:

— Трябва да призная, че той наистина ме изненадва. Никога досега не съм го виждала да работи толкова усърдно.

— Джералд каза, че Кийт е завършил с отличие университета.

— Това е моето момче — усмихна се Туту гордо. — Много е умен и безспорно е най-интелигентният член на семейството.

— Каква загуба! — въздъхна Стейси.

— Защо да е загуба? Та той има всичко, което желае: семейство, което го обича; развлечения през свободното време, а сега — и прекрасна годеница. Да не би да предпочиташ някого като баща му?

Двете погледнаха към Джералд, който пухтеше сред камъните във водата. Той извади носна кърпа и изтри изпотеното си лице.

— Не мисля, че Джералд и Нели носеха достатъчно алоха в сърцата си, за да сключат щастлив брак. Но при вас с Кика е съвсем различно. — Туту изглеждаше замислена. — Дръж се за внука ми, не мисля, че ще съжаляваш.

— Ах, само да знаех със сигурност.

— Никой не може да знае, моя нова внучке. Можем само да вярваме. Това е урокът, който съм предала на внука си. Време е и ти да повярваш в него.

През следващите няколко дни Стейси наблюдаваше как Кийт се преобразява и става нов човек — енергичен и целеустремен. Той достави необходимата апаратура за търсенето на съкровището. Дори летя до Оаху, за да донесе оттам нужните прибори, които не можаха да намерят в Кауай. Прочете даже книга по въпроса и проведе телефонен разговор, за да се посъветва с приятели, специалисти по изваждането на предмети от морското дъно. Успя да намери необходимите средства за експедицията. Всеки ден, след като беше работил от сутрин до залез, отиваше в ресторанта, за да готви. Той провери отново книжата на Капоно. За всеобщо удивление, сам направи инвентаризация на хранителните продукти, включително и на бирата. Снабдяването на ресторанта беше вече организирано и не се налагаше да провеждат импровизираните риболовни излети. Но най-изненадващото беше, че той се облече в костюм, като сложи и вратовръзка. За първи път Стейси виждаше островитянин с вратовръзка! Отгоре на това Кийт носеше и невероятен набор от химикали и моливи в джобчето на сакото си.

Това беше съвсем различен човек от мъжа, когото тя познаваше. Всеки път, когато я улавяше да го гледа с удивление, Олга гордо излъчваше гърди, сякаш искаше да й каже: „Видяла? Той точно това, което търсиш!“.

Стейси искаше да говори с него, но той беше толкова зает, че нямаше никакво време. Денят на свети Валентин дойде и отмина. За разлика от Капоно, който подари на Олга голяма кутия, пълна с оваляни в шоколад ядки, Кийт не й каза дори дума. Огънят на Пеле трябваше да се появи до една седмица и Кийт непрекъснато повтаряше, че има намерение да спази обещанието си и да намери съкровището преди този срок. Той изглеждаше изморен — също като баща си, а златният му тен започна постепенно да избледнява. Дори Туту беше доста разтревожена за него.

Никой не знаеше, че Кийт изнемогва. Той мразеше да носи костюм, а обувките разраняваха краката му, но нямаше друг избор. Когато мислеше за отиването си в Мичиган със Стейси — а той щеше да направи това, ако тя поискаше, — си представяше снега и виелиците, и дебелите обувки, дори ботушите. Какво щеше да прави там? Да отвори друг ресторант? Истински ресторант? Да се превърне в типичен континентален бизнесмен и да работи така през цялото време…

— Аууе, приличаш на развалина, братовчеде — каза му един ден Капоно. — Тази жена те е съсипала. От ден на ден се състаряваш.

— Знам — промълви тъжно Кийт. Но той бе готов да направи всичко, независимо какво щеше да му струва, за да я спечели.

Оставаше толкова малко време, че се принудиха да търсят и през нощта. Кийт докара отнякъде прожектори, захранвани от генератор. Никога не беше виждал семейството си толкова възбудено от подобна акция. Безгрижните Моокини — привели гърбовете си, за да спасяват един човек, който ги презираше! Беше трудно за проумяване, но те всички участваха, включително и той самият. Освен това Кийт имаше друга цел — да даде възможност на Стейси да получи доктората си.

— Тази ярка светлина ще изплаши Огъня на Пеле — каза й той една нощ в пещерата, докато ядяха сандвичи с шунка, донесени от Нели и Мейл, които се грижеха за децата в къщата на Туту.

— Трябва да поговорим, Кийт — каза Стейси внезапно.

— Знам, знам — прекъсна я той. — Веднага щом намерим съкровището. Обещавам ти, мила. Ще поговорим.

* * *

Стейси едва смогваше да следва лудото темпо, наложено от Кийт. Той сякаш нямаше намерение да спи повече. Почиваше пет, най-много шест часа в денонощието, след това или се гмуркаше в пещерата, или работеше в ресторанта.

— Сега добро момче, да? — попита Олга, докато седяха в колата на Капоно и чакаха Кийт да ги закара в хижата. Беше късно през нощта и Стейси бе изтощена.

— Какъв искаш бъде твой съпруг? Да работи през цяло време — също като теб! — каза Олга.

— Но аз не работя непрекъснато — смути се Стейси.

— Хм. Както ти казва — глупости. Шшт, младоженец идва.

Кийт се качи в джипа, седна до Стейси и запали мотора.

— Капоно ще дойде ей сега — каза той и я целуна по бузата.

— Хм! — обади се Олга.

Няколко минути по-късно Капоно се настани до Олга, казвайки й:

— Здравей, бейби!

— Не съм никакво „бейби“ — отвърна тя троснато, но гледайки в огледалото за обратно виждане, Стейси видя, че Олга се беше изчервила. Кийт улови погледа й и очите му заблестяха. За момент той се превърна в безгрижния Кийт — мъжът без всякакви проблеми. Стейси се натъжи. Липсваше й веселякът у него, дори не беше сигурна, че й харесва новият му образ.

— Олга ще ме учи да тласкам гюлле — каза Капоно, когато колата излезе на магистралата.

— Няма! Ти прекалено глупав за това!

— Аз ли? Ах, ти!

Стейси избухна в бурен смях, който й подейства толкова ободряващо след цялото това напрежение, че тя не можеше да се спре. Скоро и другите се присъединиха към нея.

Стигнаха до хижата. „Може би Олга ще се отдалечи с Капоно“ — помисли си с надежда Стейси. Или Кийт ще я помоли да отидат заедно в къщата му на дървото. А защо сама да не го помоли за това? Тя с учудване разбра, че бе изминала дълъг път и отдавна не беше ученото момиче, което се изчервяваше пред прекрасния Кийт Мактавиш. Все още замислена, отключи вратата и изпищя.

— По дяволите! — изкрещя Кийт, когато мина покрай нея и се завъртя в средата на стаята. — Но какво е станало тук?

Всичко бе опустошено. Чекмеджетата на скрина и нощния шкаф бяха обърнати на пода, чаршафите бяха струпани накуп върху леглото. Най-лошото — всички книги на Стейси бяха разхвърлени наоколо с разкъсани страници.

— Имаше ли някакви бижута? — попита Капоно, навеждайки се.

— Не пипай нищо. Ще извикам полиция — каза Кийт, увивайки ръката си с хавлиена кърпа, преди да вдигне слушалката на телефона.

Стейси, свила ръце в юмруци, гледаше бъркотията.

— Не мога да повярвам. Кой би направил подобно нещо?

— Някой крадец — изръмжа Капоно.

— Не! Това КГБ! — проплака Олга.

Опитвайки се да запази спокойствие, Стейси огледа останките, без да се докосва до тях. Сърцето й се сви.

— О, не! — възкликна тя. — Кийт, мисля, че тетрадката ми е изчезнала. В нея е цялата ми информация за Огъня на Пеле.

Той погледна загрижено. След това заговори в слушалката.

— Ало, тук е Кийт Мактавиш. Намирам се в хижата на братовчед ми Чинг, в която някой е влязъл с взлом. Изпратете кокуа. — С тон на специалист той даде подробности.

Олга се хвърли към Стейси.

— Това било КГБ! Аз знам!

— Не мисля така, Олга. — Стейси затвори очи. — Вече ми е ясно кой го е направил.