Нанси Холдър
Смарагдов огън (7)

Седма глава

Докато звездите в одеждите на нощта проблясваха и трепкаха, Кийт сънуваше. Той бленуваше за морски сирени и за потънали съкровища, за огньове на открито и за две изгарящи смарагдови очи. Неочаквано се видя като бебе — редом с него баща му Джералд, който го гъделичкаше по брадичката и казваше: „Колко много те обичам, момчето ми!“. След това го пое една жена, облечена цялата в бяло. Тя носеше воал, а Кийт лежеше в прегръдките й и можеше да надникне под булото.

Големи тревистозелени очи поглеждаха с любов към него.

Кийт се събуди с усмивка на устните. Все още обладан от съня, той се протегна и затърси пипнешком Стейси, след което отвори очи и видя, че тя не беше до него.

— Стейси? — извика той и стана.

Не последва отговор, а и Стейси я нямаше. Учуден, той се изправи на крака и прекоси меката, ухаеща цветна покривка.

— Няма ли никой тук?

А, ето я и нея — седнала край реката, тя хвърляше листенца в течащата вода. Прекрасният й образ накара сърцето му да затупти лудо. Загледана във водата, тя поразително приличаше на малката Андерсенова русалка в Копенхагенското пристанище. Как такава жена беше влязла в живота му?

— Хей! — извика Кийт, но тя не го чу. Той се запъти към нея. В момента, в който я погледна, отново почувства онова странно привличане. Стейси беше по някакъв начин по-различна от другите жени, но с какво? Може би беше по-красива, по-желана или по-очарователна?

Той я обичаше!

Тази мисъл го порази внезапно, при което се присви и замръзна, напълно съкрушен. Той я обичаше! О, да, това беше истина! В миг на страст й беше прошепнал: „Алоха ау иа ое. Обичам те!“, но то бе по-различно. Обичаше всички жени, така както обичаше всички красиви и чудни неща: живота, огромния син океан, сладките плодове на мангото в двора на Туту, своето семейство, туристите, които идваха в ресторанта. Именно хавайската му душа беше признала на Стейси, че я обича по онзи радостен и безгрижен начин.

Но това беше лъжа! О, боже, това беше лъжа!

— О, Капоно, съжалявам — прошепна Кийт, — но ти беше прав и сега съм в беда.

В този момент Стейси се обърна и го видя, но бързо отмести поглед встрани.

„О, прекрасен ангел!“ — помисли си Кийт и усети, че тя отново се срамуваше. Той се усмихна с любов, но при спомена за затруднението, в което беше изпаднал, внезапно посърна.

Той беше влюбен! И то в жена от континента, което усложняваше още повече нещата.

В следващия момент усети бързия поглед на Стейси и като събра кураж, се запъти към нея с безгрижна усмивка.

— Здравей! — каза и седна до нея на речните камъни.

— Здравей — отвърна напрегнато Стейси.

— Не спа ли добре, ипо? — Той я докосна по рамото и тя се стресна. Объркан, Кийт отдръпна ръката си. Нима я беше обидил с нещо?

— Трябва да се връщам — каза Стейси, без да го поглежда. — Чака ме доста работа утре, а и без това съм закъсняла за обратния полет…

— Веднага потегляме.

— Благодаря — отвърна тя и в същото време хвърли във водата пълна шепа цветчета. Кийт беше отчаян. Представял си беше, че любовта е по-епична, съпроводена от камбанен звън, фойерверки и хор от небесни гласове, изпълващи простора.

„Може би това не е истинската любов“ — помисли си Кийт с надежда. Дори най-големите романтици не се влюбваха за три дни. Три дни! Не, това вероятно не би могло да е любов!

Но въпреки че го отричаше, той знаеше истината. Беше заразен от любовната треска — силно и внезапно.

По време на цялото пътуване до мотела Стейси беше нервна и раздразнителна. Не отговаряше на шегите, с които той се стремеше да прикрие бурята от чувства в душата си — радостта, отчаянието и хладния страх, нарастващи в него.

Когато пристигнаха, Кийт се опита да поведе разговор, но Стейси се държеше прекалено сдържано и когато той докосна ръката й, тя побърза да отмине напред.

— Стейси — извика я, докато тя отключваше вратата на мотелската стая. — Ние… аз… имам нужда да…

Тя отвори вратата и почти прескочи през прага, след което поздрави Олга:

— Здравей, Олгавич.

Кийт отново се намръщи. Присъствието на Олга предотвратяваше възможността за всякакъв по-нататъшен разговор или за каквото и да е друго. В този миг му се прииска да държи Стейси в прегръдките си, да се слее с жената, която обичаше! Жената, която обичаше! Той почувства, че душата му едновременно се смее и плаче.

Бързо овладя емоциите си и се върна към действителността. Олга беше ужасно разстроена от нещо.

— Пак появило се КГБ! — изплака тя. — Откакто Капоно отиде си, непрекъснато чувала стъпки!

— О, Олга! — прегърна я Стейси. — Какво ти казахме вчера сутринта!

— Вчера сутрин, вчера сутрин! Преди много повече време! Теб казвам, Анастася, един човек ме преследва…

Кийт потупа Олга по пълната ръка. Едрата жена се тресеше от ужас и нищо не можеше да я успокои.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако отседнете у баба ми? — запита я той.

— О, но това прекалено нахално! — отвърна Олга, но в същото време очите й пробляснаха с надежда.

— Обещавам ти, че въобще няма да е неудобно. Туту няма да има нищо против. Защо и двете не си стегнете още сега нещата, а аз ще ви отведа при нея? — настоя той.

Надничайки зад рамото на Олга, Стейси изглеждаше доста ядосана и понечи да каже:

— Ние можем…

— Багажът е почти събран — прекъсна я плахо Олга. — И без това исках накарам Анастася преместим се другаде по най-бърз начин.

— Утре ще потърсим подходящо място — отговори Кийт. — Имам нещо предвид, което е близо до пещерите, и съм сигурен, че ще ви хареса.

В същото време си помисли: „Може би Стейси реагира така бурно, защото се притеснява да не се натрапят на Туту. Но нима не е усетила, че баба ми я обожава?“.

— Добре — каза Олга. — Всичко вече готово, включително учебници и сметачна машина. Може потегляме.

— Но… — възпротиви се Стейси и прокара ръка през гарвановочерната си коса.

— Моля те, Анастася!

— Окей, Олга, ще направя всичко за теб — сви безпомощно рамене Стейси.

— Махало! — възкликна Олга и отиде до леглото. С лекота вдигна двата куфара, като че ли бяха пълни с перушина.

— Почакай, аз ще ги взема — предложи Кийт.

— Махало! — съгласи се тя и му ги връчи.

Оказа се, че са прекалено тежки и едва не откъснаха ръцете му.

— Насам, дами! — Кийт им направи път и се заклатушка след тях под тежестта на багажа.

* * *

— Прекрасно е! Благодаря ти! — Стейси не скриваше радостта си на следващата сутрин, докато разглеждаше малката хижа, разположена на самия океански бряг.

Братовчедите на Кийт — фамилията Чинг, притежаваха тази вила, намираща се точно срещу пещерите Смарагдови очи. Те с удоволствие я предоставиха на гостите на Моокини от континента. Постройката беше малка — двустайна, с кухня и баня. Това, което хареса най-много на Стейси, беше дървеното бюро, на което можеше да работи. Мястото беше и доста изолирано, което Олга одобри.

— Хайде видим дали КГБ намери ме тук! — възкликна тя доволно.

— Това казвам и аз, Олга — намигна й Кийт. Той нагласи климатичната инсталация, облегна се на прозореца и продължи: — Мисля си, че ще е добре да доведа Капоно тук…

— Не искам има нищо общо с този човек! — прекъсна го Олга.

В същото време Стейси измърмори:

— Имам толкова много работа днес.

— О! — отвърна Кийт и погледна жената, от която искрено се възхищаваше. Цяла нощ той се беше въртял в завивките си, представяйки си как Стейси спи с Олга на двойното легло в неговата стара стая. Беше влюбен за първи път в живота си. По дяволите! Тя едва го поглеждаше след онази нощ! Възможно ли бе да съжалява за случилото се? Или още по-лошо — не го ли желаеше повече?

— О! — обезсърчено възкликна той. — Добре тогава. Оставям ви. Ако има нещо, което мога да направя…

— Бъди сигурен, че ще те уведомим — завърши мисълта му Стейси и отвори входната врата.

Смутен, той я последва до изхода и се спря на прага. Гореше от желание да я целуне, но като я погледна, усети, че моментът не е подходящ. Тя съвсем явно не желаеше да бъде целуната, най-малко от него!

— Довиждане! — измърмори Стейси, изчервявайки се.

— Алоха!

Той излезе и вратата се тръшна зад гърба му. Втренчи се в нея със скръстени ръце и смръщени вежди. Странно — почти беше изгонен и по-лошо: прие това без съпротива.

— Дявол да го вземе! — измърмори Кийт и удари с всичка сила по вратата.

— Да? — прозвуча развълнувано гласът на Стейси и тя отвори.

Без да каже дума, той я дръпна в прегръдката си и я целуна. Тя простена и го сграбчи над лактите.

Това вече беше друго! Доволен, Кийт завърши целувката и се отдръпна.

— Ще се върна по-късно — добави той.

Бузите и челото й бяха порозовели, а устните й тръпнеха червени и сочни от целувката. Тя отвори уста, но не успя да пророни дори звук.

* * *

Кийт не бързаше да се върне, особено след като отиде у Туту и разговаря с Капоно, който го чакаше там. Братовчед му се беше излегнал в хамака и спокойно отпиваше от бирата си. Едното му рамо беше превързано.

— Стой далеч от тия двете, брат — каза Капоно. — Тази руска уахине замалко не ми счупи ръката.

— Какво се е случило? — запита учудено Кийт.

— Опитах се просто да я целуна — сви рамене той. — Тя ме предупреди да не я докосвам, но аз не послушах. Нали знаеш, обикновено на дамите от континента не им харесва да се колебаем. Затова опитах наново. В следващия момент се намерих на земята!

Кийт избухна в смях, представяйки си комичната сцена. Капоно поклати глава и продължи да се люлее в хамака.

— Ще си поговорим пак, братовчеде. Опитай се само да доближиш Стейси и виж какво ще ти се случи. Олга ще ти избие зъбите.

— Олга е на моя страна — отвърна Кийт самодоволно и придърпа един бамбуков стол.

— Не разчитай на това, Кика. Ако се забъркаш — той потри длани, — ще трябва да я дам под съд.

— Горе главата! — потупа го Кийт.

— Но тя едва не ме осакати!

— Престани да се притесняваш. Сега ще отплуваме заедно. Ще вземем бири, няколко сандвича и въдиците.

— Хубава идея, но аз тъкмо се канех да намина към ресторанта и да проверя как вървят нещата там.

— Какво? Нима ще се откажеш от риболова като типичен бизнесмен от континента? — извика с престорен ужас Кийт.

— По дяволите! Да вървим. Та аз съм Моокини и в предсмъртния си час.

— Тогава да тръгваме.

— Струва ми се, че не съм бил прав за теб и Стейси. Мислех, че не би пропуснал да я забележиш. А и всички на острова са убедени, че здравата си хлътнал по нея.

Страните на Кийт избледняха под загара и той само успя да каже:

— Братовчеде, тя е красива жена.

— Не става въпрос за обикновено увлечение. Говоря за нещо много по-сериозно. Туту казва, че си влюбен.

— Туту не знае какво говори. Хората не се влюбват за няколко часа.

— Тя твърди, че се е омъжила за дядо на втория ден след запознанството им. — Капоно изпитателно погледна Кийт. — Освен това според нея влюбването от пръв поглед е характерна черта за Моокини.

— Те също така се и развеждат бързо — изсумтя Кийт.

— Майка ти никога не го е искала. Баща ти беше този, който настояваше да се разведат. Така че по-скоро това е присъщо за рода Мактавиш.

Кийт не можа да отговори нищо в своя защита. Женитба? Не бе и помислял за нещо толкова далечно — поне до днес. За бога, той наистина обичаше Стейси Ливингстън.

Но да се ожени за нея и да я доведе в семейството си… Да има деца…

Той избърса лицето си. Капоно беше прав — беше заслепен от любов! Луд от любов! Но оженен? Оженен?!

— Спа ли добре тази нощ? — прекъсна мислите му Капоно, повдигайки се на здравия си лакът. — Изглеждаш ужасно.

„Какво друго ми остава?“ — зачуди се Кийт. Не можеше да я остави просто така да отлети обратно за Мичиган и да изчезне от живота му завинаги. Да го напусне!

Студена пот изби по челото му. Пупуле! Трябваше да направи нещо, но проблемът бе, че не можеше да мисли. Беше се оставил да го направляват единствено емоциите.

— Кика?

„Капоно, помогни ми! — искаше му се да извика. — Помогни ми със съвет!“

Вместо това, той успя да се усмихне слабо и каза:

— Хайде да отплуваме, братовчеде.

— Изглежда, имаш затруднения? — запита Капоно.

— Защо питаш? — Кийт смръщи вежди с престорена невинност.

— Защото те познавам, братко, или поне мислех, че те познавам!

* * *

Кийт не се появи никакъв и следващите два дни. Стейси чувстваше едновременно облекчение и разочарование. Знаеше, че така може би е по-добре, но въпреки това сърцето й беше разбито. Засрамена, тя криеше сълзите си от Олга. Дълго стоеше под душа и се разхождаше съвсем сама под проливните дъждове на Кауай.

Два дни без никаква вест и ето че изведнъж Кийт се появи отново. Докато плачеше, скрита в банята, тя го чу да пристига и да подхваща разговор с Олга. Стейси беше толкова нервна и развълнувана, че обличането й отне много повече време от обичайното. Отдели и доста време, за да се гримира и скрие следите от безутешния си плач.

Като истински джентълмен, той се изправи при влизането й в стаята, след което поседя още малко с тях, отпивайки от бирата си, докато Стейси едва-едва преглъщаше содата си.

Кийт се държеше сериозно, дори мрачно. Изглеждаше замислен, притеснен и Стейси усещаше, че той нито я вижда, нито я чува. После внезапно стана и ги напусна.

Изминаха нови два дни и тогава неочаквано той ги покани на вечеря у Туту. През цялото време беше прекалено внимателен към Стейси, което я изнерви още повече. Грижеше се чинията й да е пълна, избра й най-хубавото място под палмата и непрекъснато й задаваше въпроси — за работата й на острова и в Мичиган. С напредването на нощта стана отново сериозен и замислен. Той ги изпрати до хижата и бързо си тръгна, без дори да я целуне за довиждане.

Проточи се още един ден, след което Кийт отново се върна. Но защо? Ако намираше нейната компания за толкова неприятна, защо продължаваше да се връща непрекъснато? Беше престанал да се шегува и да се смее. Може би знаеше, че е влюбена в него и се опитваше да се освободи от нея по възможно най-безболезнения начин? Нима не разбираше, че след всяка тяхна среща Стейси се чувстваше все по-зле, осъзнавайки, че той не я обича?

Тя знаеше, че трябва да го пропъди напълно от съзнанието си и да се концентрира върху работата, но не минаваше и секунда — будна или дори в съня си, — без да мисли за него. Отново и отново си представяше онази прекрасна нощ. По време на официалните размени на любезности и кратките им срещи и разговори тя се страхуваше, че гласът й ще я издаде и ще извика с пълна сила: „Кийт, обичам те!“.

Всички тези мисли се въртяха в главата й, докато се гмуркаха заедно с Олга в една от пещерите Смарагдови очи. След малко те изплуваха едновременно на повърхността и свалиха шнорхелите си, повдигайки плувните маски на челата си.

— Ти луда, Стейси, ако не желаеш него, такъв мъж! — каза Олга, хвърляйки поглед към Кийт, който също беше изплувал на повърхността, но на известно разстояние от тях. Беше се появил на верандата сутринта, с водолазни принадлежности в ръце, като че ли предварително знаеше за намерението им да се гмуркат. Стейси се чудеше дали не ги е наблюдавал скришом. Бяха чули през нощта шумове, които изплашиха Олга до смърт. О, но какво правеше? Оставяше се налудничавите мисли на Олга за КГБ да оплетат и нея! Разбира се, че Кийт не би я шпионирал! А дали това е наистина така? Тя не знаеше почти нищо за него.

Той продължаваше да вярва, че тя търси скритото съкровище и че това е причината да изследва внимателно странните могили от неестествени коралоподобни образувания, които биха могли да скрият купища от пиратската плячка. Стейси намираше това едновременно привлекателно и дразнещо. Кийт беше готов да й помогне по всякакъв начин, въпреки че не приемаше неясните й обяснения относно изследването на пещерите.

Той не ги беше предупредил, че ще се гмурка заедно с тях. Бяха разменили само няколко думи, но внезапно Стейси усети, че Кийт следи всяко тяхно движение. От това я побиха тръпки.

— Ти луда, луда — повтори Олга, — след като не желае този мъж.

— За какво ми е нужен? — язвително отвърна Стейси. — Прекалено съм заета, за да мисля за приятел.

— За съпруг! Анастася, за съпруг! Денят на свети Валентин наближава, само след четири дни.

— О, глупости! Нима си ме представяш омъжена за него? — възкликна тя.

— Защо не?

— Защо не? — Стейси имитира невинния тон на Олга и отново лапна кислородната тръба, като нагласи маската върху носа и очите си. После се гмурна обратно под водата.

Там гъмжеше от ята малки, ярко оцветени рибки, които се отдръпваха, уплашени от раздвижването на водата. А може би и те усещаха вълнението, обхванало сърцето й.

— Защо не? — повтори си Стейси тихо и си отговори сама: — Защото той не цени чувствата и не се вълнува от нищо, дори и от нея, и защото нямаше нещо, от което да се интересува така страстно, както например тя копнееше да открие Огъня на Пеле.

Той не желаеше да се ожени за нея! Не изпитваше онова ужасно главоболие, което я мъчеше през последните дни.

Намръщена, тя плуваше по права линия, без да забележи пред себе си Кийт, докато внезапно не се блъсна в него. Силният и ненадеен удар го накара да се обърне рязко и да я сграбчи през кръста. Тя успя да види двете морскосини очи през водолазната му маска — блестящи в чистата вода и отправени към нея, и усети как мощна вълна на отмала се надига от дълбините на тялото й.

Все още под водата, той издърпа края на кислородната тръба от устата си. Намираха се само на два-три метра от повърхността и когато Кийт се опита да издърпа и нейния шнорхел, тя се възпротиви, но не от страх, че ще се удави. Бореше се, защото в противен случай трябваше да се предаде на чувствата си. Като я улови здраво за ръката, той изплува на повърхността, дърпайки я след себе си.

Все още стискайки я здраво за китката, Кийт повдигна маските и издърпа респиратора от устата й. С върха на пръстите си той докосна леко устните й и тя усети трепета им. Най-накрая Стейси успя да проговори, събирайки мислите си. След дни на объркване и нервно напрежение, на учтива дистанция, той я държеше в прегръдките си.

— Главоболието ми изчезна — каза тя смутено. — Имах ужасно главоболие.

— Много ми липсваше вчера, Стейси.

„Тогава защо не ме посети“ — прииска й се да го попита.

— Липсваше ми — повтори Кийт.

— Ти ли дойде миналата нощ? Чухме странни шумове — запита тя.

— Вероятно са били маймуните по дърветата.

— Значи не си бил ти, а просто някакви си маймуни? — разсмя се нервно Стейси, изричайки думите на мъчителни пресекулки.

— Може да са били и менехунес! — захили се той. — Помниш ли кога за първи път те посети морска сирена?

Тя поклати глава и преглътна, като запита:

— Как е Капоно? Боли ли го ръката?

— Подобрява се. Било е само изкълчване.

— Казах й да внимава. Не трябва да се саморазправя… Олга не познава собствената си сила.

— Ти също не знаеш своята, Стейси.

Тя не беше сигурна за какво точно намекваше, но видя как лицето му придоби отново онова сериозно изражение. Прииска й се да го развесели, да го разсмее.

— Знаеш ли… — започна тя, без да може да продължи.

— Какво ще кажеш да излезем тази вечер? Ти все още не си успяла да разгледаш добре Кауай.

„Нито пък теб“ — помисли си Стейси, но отговори:

— Имам… много работа.

Тя се постара да не забравя задълженията си.

— Нима искаш да кажеш, че прекарваш времето си само в работа, без никакви развлечения?

— Откъде знаеш? — отвърна тя, отбранявайки се, и усети проблясък на ревност в очите му. — Съжалявам. Нямах предвид точно това. Наистина! — потвърди тя с по-мек тон, стигащ почти до шепот.

Кийт изглеждаше навъсен и разстроен. Предположи, че това е поредният симптом на ужасната болест, наречена любов. През последната седмица беше направил много, но неуспешни опити да се освободи от тази зараза. Мислеше си, че ако е далеч от Стейси, бързо ще я забрави. Но скоро се убеди, че липсата й го караше да я желае още по-силно. Не би могъл да живее без нея.

През времето, когато бяха заедно, той се измъчваше от нерешителността си. Не знаеше какво да направи. Да разкрие чувствата си и да рискува да бъде отблъснат или да продължи да я ухажва изкусно? Но как би могъл да бъде изтънчен, когато я обичаше лудо? Той прекарваше по-голямата част от времето си с нея, като се чудеше как би се чувствал като неин съпруг.

Как би реагирала Стейси на неговото предложение?

Сигурно щеше да се засмее или да заплаче, или пък щеше да изпрати Олга срещу него. Какво ли, ако кажеше „да“? Щяха ли да завършат като неговите родители — разведени и нещастни?

Не, никога! Това никога не би могло да им се случи!

— Кийт, съжалявам — докосна го Стейси по рамото.

— Но това е истината — отвърна той, като се стараеше да прикрие мислите си. После продължи разсеяно: — Ние сме коренно противоположни: ти и аз.

В същия момент той се сети какво й беше казал при първия им разговор, а именно, че „противоположностите се привличат“.

Разбира се, че се привличат!

— Как върви работата ти днес? — попита той, плувайки бавно по посока на речните камъни, за които бяха завързали малката лодка.

— Взех проби от водата и ги изследвах — каза тя, потрепвайки. После обхвана с длани лицето си и добави: — Мисля, че главоболието ми се появява отново.

— Бедна моя! — възкликна Кийт, разтривайки раменете й.

— Има много ясна развъдна зона близо до… — Гласът на Стейси постепенно се отдалечи.

— Развъдна зона ли? — запита учудено Кийт.

Той стъпи върху подводния риф и свали кислородната си бутилка, оставяйки я на скалите. Стейси остана във водата, не обръщайки внимание на протегнатата му ръка. После отново се потопи в океана.

— Виж — каза тя с приглушен глас, — ако ти кажа истината, обещаваш ли да я запазиш в пълна тайна?

Кийт се усмихна със самоирония:

— Моята дискретност е прословута.

— Аз… не знам защо ти казвам всичко това — Стейси разтри слепоочията си, — но ми омръзна да ме смяташ за лъжкиня.

— Лъжкиня не е точната дума. По-скоро за мен си една жадна за пари континенталка — подсмихна се Кийт на собствената си шега, но усмивката му бързо се замени с изражение на разкаяние при вида на намръщеното й лице.

— Моля те, мила, опитвам се да се пошегувам. Какво има? Не се ли чувстваш добре?

— Не, за всичко е виновно това адско главоболие.

Сълзи напираха в очите на Стейси и Кийт си даде сметка, че наистина я беше засегнал, и то много силно.

— Скъпа! — Той се плъзна обратно във водата и я придърпа към себе си.

— Остави ме! — Гласът й пресекна и тя погледна встрани, свивайки рамене.

— Трябва да се отпуснеш — каза той и разтърка с пръсти лявото й слепоочие.

— Да се успокоя?! При положение че доктор Мартин може да отхвърли резултатите от проучванията ми? — Тя повиши тон и го потупа по ръката, а лицето й беше бледо от напрежение. — Остави ме да си тръгна, Кийт.

— За какво говориш? Хайде, скъпа, можеш да ми кажеш.

Тя въздъхна и го изненада с отговора си:

— Има ли нещо, което да мога да ти откажа? Обикновено си толкова отстъпчив, но понякога проявяваш прекален инат.

Той не каза нищо. Продължаваше да разтрива раменете й. Масажът леко я отпусна и тя бавно издиша.

— Знаеш, че съм ихтиоложка, нали? Според мен съществува неоткрит вид риба, която хвърля хайвера си в тези води. В литературата тази риба се нарича Огънят на Пеле.

Стейси замълча и Кийт очаквателно я подкани да продължи:

— Е? Давай по-нататък.

— Хипотезата ми се основава на резултатите от това проучване — продължи тя и въздъхна. — Няма да мога да я защитя, ако не открия Огъня на Пеле. Тогава всичко ще пропадне. Сбогом на доктората, на научната кариера…

— Прощавай за невежеството ми, но защо не приемеш, че рибата е митична? Разбира се, единствено в случай че не се появи. Това няма ли да е от значение?

— Не и ако доктор Мартин е в консултативната комисия. — Стейси направи гримаса. — Той използува положението си, за да ми попречи да защитя тезата си, но това ще е последният път, в който ще може да го направи. Вече опита почти всичко.

— Но защо го прави? — намръщи се Кийт.

— Прекалено консервативен е. Според него жените трябва да си стоят вкъщи — бременни и по пантофи.

Кийт я потупа по главата и преди да успее да помисли, каза:

— Но това донякъде е така.

Веднага осъзна грешката си и се опита да се поправи, като добави шеговито:

— Никой наоколо не носи обувки. Знаеш ли, че тук има много повече хора, които ходят боси, отколкото където и да е другаде по света?

Тя присви очи:

— Не приемаш ли всичко твърде сериозно?

Той беше готов да й каже истината — че тези дни приемаше всичко прекалено сериозно, но се спря. Брадичката му потрепна и той притвори очи. Въображението му си представи Стейси в бяла рокля и той зарея поглед.

Стейси изправи главата си и го загледа заинтригувана.

— Доктор Мартин — повтори Кийт.

— Да, доктор Мартин — като връх на всичко. Ужасена съм, че той ще представя моето изследване на защитата. Ако другите ихтиолози научат за проучването ми, сигурна съм, че ще се стълпят на острова, за да се убедят в ценността му. Не знам защо се доверих точно на доктор Мартин и го помолих да бъде мой научен ръководител. Сега вече е твърде късно.

Кийт кимна със съчувствие.

— Какво ще стане, ако рибата не се появи?

— Той вече ме уведоми, че ще разбие хипотезата ми. Ще ми попречи по всички възможни начини. — Тя сбърчи нос. — Отгоре на това има за асистент онзи раболепен Норман Дюмон. Не мога да повярвам, че не му е казал всичко! Този, който открие Огъня на Пеле, ще пожъне огромен успех!

— Защо доктор Мартин не дойде тук?

Стейси леко въздъхна.

— Мисля, че му е останала някаква гордост. Не знам коя е причината, но сега вече знаеш защо съм толкова притеснена.

Тя го погледна очаквателно. След кратко мълчание той поклати глава и отсече:

— Не, не искам да го разбера. Нищо на този свят не заслужава болката, която си причиняваш. Нищо!

Стейси стегна рамене и отдръпна глава от пръстите, които я галеха. Нови сълзи пробляснаха в очите й.

— Нямаш ли никакво желание или амбиция да постигнеш нещо? — запита тя, като сви в юмрук пръстите си. — Нима никога не си пожелавал нещо с цялата си душа и сърце?

„Само теб!“ — помисли си той. Причерня му и за момент усети спонтанно желание да й каже колко я обича.

— Ами… — започна Кийт с туптящо сърце.

— Кика! Чичо Кика!

Стейси и Кийт се обърнаха и видяха Лани, застанала на кърмата на жълтата лодка. Паоло Моокини беше седнал пред нея и гребеше.

— Алоха! — извика Паоло и загреба към тях.

— Познай кой е тук! — провикна се Лани.

В същото време Паоло заговори на хавайски с мек и настойчив глас. При неговите думи Кийт се вцепени и пръстите му се вкопчиха силно в рамото на Стейси, като че ли търсейки подкрепа.

— Дядо е тук — съобщи Лани. — Бащата на чичо Кика.

Паоло отново заговори на хавайски.

— Стейси, ела с мен — каза Кийт. Тя долови в гласа му притеснение и гняв.

— Но какво се е случило?

— Не ме питай, просто ела.

Паоло отново се обади, като каза нещо, твърде притеснен. Кийт му отвърна с настойчивост в гласа.

— По-добре ще е да остана тук — отвърна Стейси, усещайки, че Паоло държеше да тръгнат без нея.

— Съжалявам много — извини й се той, докато правеше място за Кийт в лодката, — но това е семейна работа.

— Но тя е като част от семейството — настоя Лани. — Има си свое котенце и всичко друго. А и чичо Кика я обича!

Паоло прикри с ръка усмивката си и нежно я смъмри:

— Лани, моля те, замълчи.

— Но той наистина я обича! Всички говорят за това! Казват, че ще я помоли да…

— Госпожице Лани! — предупреждаващо я прекъсна Паоло. — Достатъчно!

Стейси беше смаяна от това, което чу. Нима Кийт я обичаше? Възможно ли беше да е истина? Той се канел да я помоли… какво? Да я помоли да… Да…

— Трябва да тръгвам — прекъсна мислите й Кийт. — Ще говорим по-късно.

„Кога? — прииска й се да извика. — Кога?“

Щеше ли да остане завинаги тук, с него?

— Надявам се всичко да се оправи — прошепна тя.

Той докосна брадичката й.

— И аз вярвам, че нещата ще се оправят — отвърна Кийт и се качи в лодката с обезумял поглед.

— До скоро! — извика след него Стейси, но той дори не се обърна.

* * *

Стейси и Олга продължиха да изследват пещерите, докато следобедната светлина съвсем не изтъня. След това те натрупаха нещата си в дадената им под наем от фамилията Чинг лодка и загребаха към вилата. Внезапно Олга протегна глава и се наведе, като почти навря лицето си в Стейси.

— Хей! — нежно каза тя. — Ти тук ли?

— Съжалявам, Олгавич. Бях се замислила. — Стейси беше развълнувана.

— За Кийт…

Това не беше въпрос и когато Стейси не отговори, Олга отпусна едното гребло и я потупа по ръката.

— Аз също притеснявам се за негови проблеми. Какво според теб може бъде голям проблем?

— Нямам представа. Вероятно баща му е болен. Или майка му.

— Може би папа идва просто на гости.

— Но и двамата изглеждаха доста напрегнати.

— Папа не островитянин. Кийт притеснява се, но не може бъде с него. — Олга стисна ръката на Стейси. — И папа не част от живота му, също като теб.

Стейси се наклони напред и отвърна:

— Нито пък искам да заемам място в живота му, Олга.

— О, наистина? Тогава напразно твои очи блестят, кога той наблизо.

— Но аз не съм обвързана с него.

— Хм… И негови очи светят. Вие като две капки роса, казва аз.

Стейси протегна ръце и каза:

— Дай ми греблата. Усещам, че съм заредена с енергия, която искам да изразходвам.

— Защо ти не спи с него? — изненада я Олга с въпроса си.

— Олга! — възкликна Стейси.

— Да, точно това има предвид. Зная, че вие правили любов онази нощ, когато се върнали заедно. Ти била как малка роза, а той — готов да целува пръстите на твои крака. И така, защо толкова строга с него? Защо повече не виждате се?

Стейси не можа да сдържи усмивката си пред версията на Олга за случилото се. Усещаше, че по свой начин приятелката й се беше присъединила към вражеския лагер.

— Какво би казала латвийската ти баба? — попита Стейси предизвикателно.

— Баба ми била циганка с гореща кръв — напомни й Олга.

— Добре тогава, мой научни съветнико. Какво става с рационалното ти мислене? Какво ще правим, когато завършим проучванията си? — Стейси отне греблата насила и ги потопи в спокойната вода. — Какво ще се случи, когато следващата пратка от предизвикателни туристки се приземи на летището в Кауай?

Олга само поклати глава с несъгласие.

— Не можеш гребе от това място. Колкото до него, аз предрича, че няма занимава се повече с хубави момичета.

Стейси й върна обратно греблата.

— Няма начин. Вълкът козината си мени, но нрава си — не.

— Слушай моя латвийска баба, Анастася.

— Може би Кийт си има и годеница. С него нямаме нищо общо. Нищо. Той не харесва дори снега.

— Но той обича теб. Това достатъчно.

— Може би…

Олга поклати пръст:

— Анастася, не имитирай ме. Аз по-голяма и следователно по-мъдра. — Тя изпука пръстите си. — И още нещо: Ако той нарани те, направя го на пух и перушина.

— На пух и прах, Олга. Но ти не говориш сериозно! — Стейси се наведе напред и я целуна по бузата.

Очите на Олга се разшириха:

— О, не! Нека само опита нарани теб и ние видим!

Стейси кръстоса ръце решително:

— Не, благодаря! Точно затова не искам да бъда повече с него. А и напоследък не ме е търсил…

— Защото ти прекалено студена с него.

— Не съм — възпротиви се тя, но внезапно осъзна, че наистина го отблъскваше. Почеса се по брадичката и се запита: Беше ли той достатъчно любезен?

Олга въздъхна:

— Почакай! Денят на свети Валентин наближава. Аз предричам твое бъдеще.