Нанси Холдър
Смарагдов огън (6)

Шеста глава

Стейси погледна Кийт в очите.

— Не разбирам — прошепна тя, потрепвайки, когато той сведе поглед и се усмихна нежно. — Тъкмо щях да…

— Мисля, че хейау упражни магията си върху теб. — Той се наведе към нея и тя затвори очи, очаквайки да я целуне. Но Кийт приглади косата й назад, като откри челото й и обхвана лицето й с ръце.

— Стейси, прекрасна Стейси… Моя уахине — промърмори той. Ръцете му бяха силни и топли и Стейси усещаше дългите му пръсти да докосват къдриците й.

Тя отвори очи. За нея мигът беше едновременно горчив и сладък.

— Ти спечели — каза тя сподавено. — Майстор си, Кийт. Трябваше предварително да зная, че няма да мога да ти устоя.

— Стейси… — Той притеснено я погледна.

— И сега ще си мислиш, че…

— Не бъди глупава!

— О, знам, че звуча старомодно, но…

— Шшшт… не се притеснявай. — Той почтително сложи пръст върху устните й, по които я бе милвал преди минутка.

— Не се притеснявам — отвърна тя с треперещ глас.

— Няма нужда. В момента аз те уважавам и ще те уважавам винаги. Бъди уверена в това. Познаваш ме.

„Има очи като морето“ — помисли си Стейси. Тя очакваше, че той ще я целуне. Вместо да го стори, Кийт я грабна и я понесе на ръце.

Те бяха в най-ниската част на пътеката, когато Кийт спря и погледна нагоре към луната. Стейси направи същото, като облегна глава върху гърдите му.

— О — прошепна той и я целуна по слепоочието. Притисна брадичката си в косата й и нежно се сгуши в нея с жест, който много я развълнува. О, той беше мил, нежен, никога, никога не би й причинил болка…

— Не. — Тя въздъхна тежко, идвайки на себе си. Примигна, като че ли се събуждаше от дълбок сън. Нима песента я беше омагьосала? Нима беше полудяла? С всички сили се опита да се освободи. — Не, пусни ме! Имам доста работа за вършене… Не мога да остана повече тук…

— Шшшт, не се притеснявай — повтори той с нежен глас.

— Но ние сме двама непознати! Казваш, че аз те познавам, а ние не знаем нищо един за друг. Ти дори не знаеш коя е причината, за да дойда в Кауай. Ти… ти мислиш, че съм търсачка на съкровища. За бога!

— Тихо, скъпа.

— Престани да ме наричаш така!

Тя се заизвива в прегръдката му, но Кийт я държеше здраво.

— Кийт — замоли се Стейси.

Той продължаваше да върви към водопада.

— Стейси, ако наистина искаше да си тръгнеш, щях да те оставя, но ти грешиш. Аз те познавам и усещам, че дълбоко в душата си ти не желаеш да си отидеш. А също така знам и истинската причина, заради която си тук.

— Ти… знаеш?

— Да. Ти дойде на Кауай, за да бъдеш с мен. Сега вече ми е ясно. Знам го.

Той отново запя монотонната песен, чийто властен ритъм се сливаше с шума от падането на кристалната вода.

Тя извърна глава и се опита да не слуша. Беше започнала да вярва, че наистина имаше някаква магия в тази стара песен… и в очите му. Вероятно свръхестественото помагаше на Кийт в завоеванията му сред жените.

Може би самият той беше свръхестествен.

О, да не беше почнала да полудява? Кийт беше просто един обикновен мъж. Притесненията й започнаха да се разсейват.

Кийт достигна терасата на водопада и я погледна.

— Наистина си изключително красива. Сякаш си първата жена, а аз — първият мъж. И ето ни заедно тук, невинни, в Рая.

— Невинни? — Стейси си пое въздух. Тя усещаше топлия му дъх върху врата и бузата си.

— Да, невинни, защото сме лишени от лоши намерения, жестокост и измама. Стейси, знаеш какъв съм. И аз те познавам. Няма да се чувстваме виновни за това, което ще се случи между нас тази нощ.

— Но… — Тя разбра какво се опитваше да каже Кийт, но той грешеше. Тя щеше да вкуси от ябълката. Щеше да се обвърже с него, което вече я правеше лесно ранима.

— Само си мислиш, че ме познаваш — колебливо отвърна Стейси. — Не разбираш…

— Тихо, ипо. Замълчи!

Той я пренесе бързо по терасата до нишата под водопада. Земята беше покрита с нападалите от окичените дървета цветя. Те образуваха дебел килим, който при всяка крачка на Кийт разпръсваше опияняващ аромат. Положи я внимателно върху покривката от цветчета и тя потъна в тях, упоена от мириса им. После Кийт се наведе над нея и прокара пръсти през косата й.

— Толкова си красива! — прошепна той и я целуна.

Тя се почувства така, като че ли падаше от стръмна скала и нямаше никакъв начин да се спре. Обаче Кийт щеше да я държи през цялото време, за да не бъде наранена. Той я държеше, защитаваше я, обичаше я…

О, но той не я обичаше! Не я обичаше!

— Остави всичко да изчезне — каза Кийт, прекъсвайки потока на мислите й. — Престани с душевните терзания, с тормоза, притесненията и анализите.

Постепенно тя започна да отвръща на ласките му. Беше се притиснала до него. Целувката й бе пламенна като неговата. Всяка част от тялото й го желаеше. Той беше всичко, за което тя можеше да мисли. Стейси виждаше пред себе си единствено неговото лице, неговите очи — два сини лъча, косата му — обвита с лунен ореол. Кийт беше напълнил шепи с косата й, а тя с неговата и така прегърнати те се търкаляха по цветята, покривайки с целувки всеки милиметър от лицата си…

Светът беше златна топка, която кръжеше около нея, а Кийт блестеше в неговия център като бог. Усмивката му запали небето и цветята под ръцете му заблестяха.

— Ти… ти… Стейси, обичай ме!

„Аз те обичам — отвърна тя мълчаливо. — О, обичам те, обичам те, обичам те!“

Бяха деца на слънцето, яхнали пълния с енергия изгрев. Бе им необходимо да се държат плътно един за друг, за да не паднат от върха. Бяха заслепени от изключителната и най-могъща сила в природата — силата на самия живот.

На радостта. На любовта.

— О! — извика Стейси, разцепвайки се на милиони светлинни лъчи.

Постепенно блясъкът на тяхната страстна любов беше започнал да се разпръсква. На негово място тя усети луда паника. Какво беше сторила?

Сърцето й започна да бие силно. Как беше позволила това да се случи? За какво беше мислила?

Едната половина от нея искаше да се изкачи на планината, да разтвори широко ръце и да обгърне звездите, но другата дълбоко в нея искаше да плаче. Стейси знаеше какво ще се случи, след като веднъж му се отдаде. Достатъчно зле се чувстваше преди това, когато Кийт беше започнал да окупира мислите й и да я откъсва от жизненоважната за нея изследователска работа. Но сега, след като се бяха слели по най-нежния, най-свещения за мъжа и жената начин, той вече беше изпълнил и сърцето й. В този момент нищо друго нямаше значение! Въпреки че едва го познаваше, тя знаеше със сигурност, че това, което изпитва към него, е любов.

Обичаше Кийт Мактавиш — един напълно непознат човек. Един мъж, съвсем неподходящ за нея, с когото нямаше никакво сходство в характерите, в разбиранията и в целите. Мъж, когото трябваше да напусне след по-малко от три седмици. Въпреки всичко го обичаше!

Стейси знаеше с мъчителна сигурност, че той не я обича. Кийт би се ужасил или засмял, или и двете заедно, ако знаеше, че тя беше влюбена до уши в него. Само за три кратки дни той беше пленил изцяло сърцето й. А тя? Беше ли го развълнувала? Беше й трудно да прецени дали означаваше нещо повече от една приятна авантюра, която Кийт скоро щеше да прибави към спомените си за многото жени, изпълнили ергенския му живот.

— Голяма глупачка съм — промърмори тя и остана будна през самотните часове на нощта.