Нанси Холдър
Смарагдов огън (1)

Първа глава

— Анастася, ти не ме слушаш! Изпускаш най-красив залез в цял Западен свят!

Стейси Ливингстън се отърси от мислите си и се усмихна леко на едрата жена, която крачеше до нея по острите вулканични скали.

— Извинявай, Олга. Какво каза?

Олга Кандинская се намръщи. Навремето най-добрата гюлетласкачка в Ленинград, сега тя беше първа приятелка и безценен съветник на Стейси. Със своите около метър и осемдесет беше по-висока от Стейси и с доста по-внушителна фигура. Когато Олга я поглеждаше по този начин, Стейси се чувстваше като малко непослушно дете. В момента обаче беше прекалено замислена, за да обърне внимание на думите й.

— Погледни, Анастася — заповяда Олга, — такава гледка! — Тя протегна ръце към хоризонта и отпусна назад главата си с жест на искрен възторг. — Само в Америка! И ти я пропускаш също както носа на лицето си!

Стейси въздъхна и мушна ръце в джобовете на войнишкозелените си шорти. Къдравата й черна коса се плъзна по раменете, когато погледна безразлично към небето.

— Олга, не мога да се развълнувам от природата. Ако Кийт Мактавиш не ни позволи да погледнем в пещерите за…

Тя внезапно онемя пред разкрилата се гледка. Живите й зелени очи се разтвориха широко. Застанала върху скалите от втвърдена лава, тя съзря под себе си хавайското слънце, което потъваше като великолепно огнено кълбо в залива от тихи и лазурни води.

— О, колко е красиво! Олга, просто е… изумително!

— Какво ти казах! — отвърна Олга самодоволно и замълча, докато се взираха във величествените ярки и ослепителни отблясъци. Светещото червено кълбо бе обградено от тъмнооранжев и ален ореол и се спускаше по безоблачното небе в тюркоазното море, което обгръщаше снежнобелите пясъци под краката им. Огромни арки от палми очертаваха цялата картина като рамка. С възторг Стейси пое дълбоко дъх и усети аромата на хиляди цветя — джинджифил, плумерия, яспин, гардения…

— Има руска поговорка: Нужно е време, за да помирише цветята — каза Олга.

Стейси уморено се усмихна на неосъзнатия й шовинизъм, събра косата си и я вдигна, за да се разхлади. На фона на пъстроцветната светлина косата й сякаш беше броеница от черни лъскави кехлибарени мъниста. Под къдравите кичури на бретона челото й бе обсипано с капчици пот. Дори само по шорти, памучна риза с къси ръкави и по сандали, тя умираше от горещина. Въпреки че над планините и палмовите дървета вече се мръкваше, въздухът беше все така свеж и влажен, както преди два часа, когато кацнаха в Лиху — летището на остров Кауай.

Трудно й бе да повярва, че само преди единадесет часа бяха напуснали снежния Мичиган. Само няколко минути ги деляха от тяхната цел, от сбъдването на всичките й мечти, от края на дългото пътуване към тях.

— Прекалено притеснена съм, за да дишам, Олга, и това ми пречи да усетя прекрасното ухание — измърмори Стейси и продължи да върви. Разнебитеното такси ги беше откарало докъдето бе възможно и се налагаше да извървят последните километър и половина до целта си пеш.

— Знаеш, замириса на кухня — обяви Олга няколко минути по-късно. — Сигурно сме близо до мястото.

Стейси кимна и преглътна. Стомахът я присви, като се сети за задачата, която й предстоеше.

— О, Олга, какво ще стане, ако той не ни разреши да изследваме пещерите? Животът ми ще изгуби смисъл!

— Не прави от муха слон — каза Олга. — Освен това ти най-хубава ихтиоложка в цял Западен свят. Той няма да може да устои на твоя молба и съгласи се. Вярвай ми, защото моя баба от Литва била врачка.

Противно на желанието си, Стейси се засмя:

— Олга, помниш ли сеанса, който проведе вечерта на тридесет и първи октомври? Тогава ти предсказа, че ще се омъжа до деня на свети Валентин!

Олга сви рамене:

— Днес е втори февруари. Има цели дванадесет дни до деня на влюбените.

— Но аз нямам дори приятел — възпротиви се Стейси.

— Ти на двадесет и седем години. Досега трябвала омъжи и има малки бебета — въздъхна тъжно Олга.

— Но ти също не си се омъжила, а си с две години по-голяма от мен.

— Аз не омъжи се, докато ти не в безопасност — скръсти мускулестите си ръце Олга.

— В безопасност?

— Да. С венчална халка и в меден месец на младоженците. Чак тогава хвана си някой филмов красавец и стана капиталистка. Ти видиш всичко.

— Боже господи! — Стейси избухна в смях. — Трудно е да се повярва, че си живяла в тази страна три… — Тя млъкна внезапно, когато двете излязоха от гората и съзряха паянтовата хижа пред погледите си.

— Но това е купчина от стари дъски! — извика Стейси.

— Това световноизвестен ресторант „Багис“? — недоверчиво запита Олга.

— Може би отблизо изглежда по-добре — предположи Стейси и двете се запътиха към постройката.

Но „Багис“ — един от най-добрите туристически обекти на остров Кауай — отблизо изглеждаше още по-зле. Докато си проправяха път през гъстите шубраци към пътеката от чакъл, установиха, че малката дървена сграда се нуждае спешно от пребоядисване. Стейси отбеляза, че постройката е била някога бяла, а надписът „Багис“ на върха на кривия покрив беше толкова избелял от слънцето, че едва се четеше. Дъските бяха заковани по странен начин, така че стените приличаха на мозайка от греди и дървени парчета, а главичките на ръждясалите пирони стърчаха отгоре като възли на конци.

Но отвътре долиташе музика — висок и дрезгав рок ритъм, съпроводен от хор от басови мъжки гласове, които пееха „Честит рожден ден“. Някой се смееше, долавяха се подвиквания, а от време на време се разнасяше писклив женски кикот, който се открояваше сред хаоса от всевъзможни шумове. Въпреки окаяния си външен вид, според туристическите пътеводители „Багис“ беше най-доброто за жените туристки, които обичаха да флиртуват с привлекателните сервитьори, носещи славата на заведението. Всички те бяха бивши спасители от плажа Уайкики, както и техният работодател, и успешно разтуптяваха сърцата на клиентките, сервирайки им с усмивка вкусните хавайски деликатеси.

„Ако келнерите карат сърцата да туптят, то техният шеф сигурно ги кара да спират“ — помисли си тъжно Стейси. Той беше човекът, на когото трябваше да зададе най-важния за кариерата си въпрос.

— Не съм си и помисляла, че ще завърша обучението си така — промърмори тя и се поколеба за миг, преди да отвори вратата.

— Само гледай: той каже „да“ — потупа я по гърба Олга. После хвърли поглед към нея и поклати глава. — Кой знае… Може и омъжиш се за него след дванадесет дни.

— Сигурно — сухо отвърна Стейси и бутна вратата, след което пристъпи вътре.

* * *

— Следващата рожденичка, моля! Хайде, не се срамувай!

Кийт Мактавиш вдигна очи от горещата печка, за да погледа как широкоплещестият му братовчед — Капоно Моокини, повдига една хилеща се туристка върху импровизираната сцена в столовата. Тя се бореше весело, тупайки големите ръце на Капоно, но беше очевидно, че нямаше нищо против да бъде център на вниманието.

— Хайде, красавице! Знаеш правилата на този дом! — настоя Капоно. — Трябва да изиграеш танца на рождениците! — Той размаха ръце и четирима келнери се събраха около сцената, един от тях държеше китара.

— Едно, две, три! — даде знак Капоно и мъжете започнаха да пеят.

— Развърти тези крака! — викаше Капоно към момичето. — Давай, изиграй тържествения танц, рожденичке!

— Хайде, Марша! — изписка някой от масата.

— Не, не! — съпротивляваше се жената и клатеше глава.

„Красива е — помисли си Кийт, — с хубав загар и мека руса коса. А освен това е и дружелюбна“ — припомни си той. Както повечето от присъствуващите тук жени, малко преди това представление тя бе нахълтала в кухнята, за да пофлиртува с него. Кийт предполагаше, че това беше само една от приятните страни на славата му на заклет ерген.

Връщайки се обратно към работата си, той огледа рибата, която пържеше. После изстиска малко лимон отгоре и я подхвърли, улавяйки я майсторски в тигана. „Чудесна работа!“ — помисли си той, като допря устни с пръст и опита от филето.

В същото време Капоно вече се беше качил на сцената и танцуваше редом с жената, като я караше да му подражава. Отхвърляйки назад косите си, тя започна да играе, имитирайки успешно неговото поклащане. Кийт се засмя и постави две парченца от ананас в чиниите до печката.

— Много добре! — извика Капоно и се обърна към седящия до него мъж. — Ерик, моля те, дай на това смело момиче полагащата му се порция май тай. А сега — следващата рожденичка, моля!

Кийт се наведе да провери хавайските питки, които се печаха във фурната. Бяха се издули чудесно. Точно в този момент чу женски глас, който умоляваше:

— Пуснете ме! Аз нямам рожден ден!

— Но си застанала в линията на рожденичките и значи трябва да танцуваш — настояваше Капоно.

— Но аз наистина нямам рожден ден!

Кийт погледна да види какво става, но група вечерящи, които се бяха изправили точно пред него, закриваха сцената от погледа му. Китарата засвири „Честит рожден ден“ и сервитьорите издигнаха гласовете си заедно с мелодията.

— Хайде, хубавице, танцувай! — викаше Капоно.

— Но моля ви, аз съм тук, за да се срещна с Кийт Мактавиш!

— Нима всички не сме тук заради това! — възкликна една жена от публиката и се засмя, когато видя Кийт да излиза от кухнята, за да провери какво става.

— Ху-ла, ху-ла — запяха монотонно някои от мъжете, докато той си проправяше път през тълпата от зяпачи.

— Какво става? — попита той високата жена вляво от него. Жената бе широкоплещеста като Капоно и го учуди с ръста си.

— Това, което става — голяма грешка, но аз скоро поправи нея. — Жената говореше със силно подчертан чужд акцент. — Те няма да присмиват на най-известната ихтиоложка в цял Западен свят!

Кийт кимна, като че ли беше разбрал, след което се обърна и погледна към сцената.

Жената, която стоеше до Капоно, молейки се да й спестят изпитанието на танца, бе очарователна и изумително красива. Косата й бе черна като на хавайка, а очите й — зелени като на ирландка. Тя бе бяла като сняг, с изключение на пламтящите червени петна по страните й. „Някоя новодошла — помисли си той, — и доста смутена при това. Но пък е толкова красива!“

— Капоно — провикна се той, напрягайки се, за да го чуят, — станала е грешка! Пусни я.

Но Капоно не можеше да го чуе, тъй като всички подсвиркваха и подвикваха към Стейси, като я караха да танцува. Кийт изпълни дробовете си с въздух, за да изреве и да ги накара да престанат със закачките, но в следващия момент се усмихна на себе си и се върна обратно в кухнята. Имаше по-добър начин да привлече вниманието им.

* * *

От мястото си на сцената Стейси наблюдаваше как русият мъж се изгубва обратно в тълпата. Бе се надявала той да я спаси, тъй като беше чула да казва на маниака до нея да я пусне. Но надеждата й пропадна, понеже и той я беше изоставил.

Жалко, че не я спаси. Бе достатъчно красив, за да изиграе ролята на рицаря в броня. Можеше да се закълне, че е така, въпреки оскъдната светлина в ресторанта. Той беше висок, с атлетично телосложение и силен загар — също като мъжа на сцената. Тя се чудеше как ли изглежда лицето му — вътре беше прекалено тъмно, за да види ясно чертите му, но бе сигурна, че той притежаваше най-вълнуващата сребристо-златиста коса — като слънчеви лъчи, преплетени с лунна светлина…

Внезапен звън на корабна камбана прониза глъчката. Всички се спряха и се обърнаха по посока на новия шум.

Русият мъж бе застанал до вратата на кухнята.

— Храната ни е почти на привършване! — извика той.

— Ура! — издигна се в отговор викът.

— Безплатна бира за всички!

— Ура! — отведнъж се втурна тълпата към бара.

— Моят братовчед се съжали над теб — обърна се мъжът на сцената към Стейси. — Той никога не може да устои на красивата жена — продължи Капоно и протегна ръка, за да й помогне да слезе.

Отначало тя се поколеба, но после се опря на подадената й ръка.

— Благодаря ви — отвърна с неохота, когато краката й докоснаха дървения под. Преди той да успее да се присъедини към другите, Стейси го потупа по рамото и попита: — Бихте ли ми посочили Кийт Мактавиш? Трябва да говоря с него.

— Той току-що те спаси — извърна се Капоно и се засмя силно. После, намигайки, посочи към кухнята. — А сега ме извини, но трябва да вървя.

Кухнята се намираше на противоположната страна на бара. Като следваше Олга, Стейси си проправяше път през блъсканицата.

— Най-лудо място! — учудено каза Олга. — Сигурна си, че това световноизвестен „Багис“?

— Очевидно… — Стейси посочи към кухнята. — А мъжът вътре е прословутият Кийт Мактавиш.

— О, Анастася, той е изключително красив — повдигна вежди Олга.

— Знаеш това от пътеводителя — прекъсна я бързо Стейси. Тя не обърна внимание на топлината, която се разля по лицето й, и продължи: — Там също пише, че жените го обожават, както, разбира се, и той тях.

— Е, и? — запита я Олга. — Да не би предпочита обратното? По-добре за нас, защото ще се съгласи за пещерите.

— Олга, аз съм научен работник и не прибягвам до женски хитрини, за да получа това, което искам.

— Хм… Понякога, мисля, ти забравя, че има сърце.

— Не ставай глупава. — Стейси приглади косата си и погледна към кухнята. Кийт Мактавиш бе с гръб към нея — само какви плещи! Имаше удивително широки рамене, подчертани от шарената му хавайска риза.

— Не съм глупава — каза Олга. — Имам право и…

— Олга, не сега — промълви Стейси. Сърцето й биеше толкова бързо, както когато отвори вратата на ресторанта. „Това са само нерви“ — помисли си тя. Притесняваше я единствено разговорът, който трябваше да проведе с Кийт.

В следващия момент той се наведе и прибра нещо под мивката.

— Не притеснявай се, Анастася. Сигурна съм, че той добър джентълмен и ще се съгласи. Отиди и го питай.

— Добре, добре — измърмори Стейси под носа си, докато оправяше бретона си. — Отивам.

Тя пристъпи към вратата и се вцепени. Кийт се беше обърнал и я наблюдаваше. Просто я изпиваше с поглед, без да го крие. Когато очите им се срещнаха, той се усмихна леко и тя почувствува, че ще се разтопи от вълнение. Кийт притежаваше най-унищожителния поглед в целия Западен свят. Бронзовото му лице бе като изсечено — със заоблени бузи и квадратна челюст. Но очите му я впечатляваха най-много — толкова сини, каквито тя никога не бе виждала: очи, които я завладяваха и привличаха…

Той тръгна към нея и сърцето й подскочи. Опита се да каже нещо, но никакъв звук не излезе от устата й. Кийт я погледна и попита:

— Лошо ли ви е?

— Ами…

— Нуждаете ли се от помощ?

Овладявайки се, Стейси поклати глава отрицателно.

— Извинявайте за бъркотията тук — продължи той, като посочи към сцената и столовата. — Имаме установен обичай за рождените дни и… Сигурна ли сте, че ви няма нищо? Лицето ви е зачервено.

Стейси осъзна, че не диша от вълнение. В следващия момент тя въздъхна замаяно и се олюля назад.

— Да не би да сте болна? — запита той с глас, изпълнен с дълбока загриженост.

— Кика, отивам да натоваря нещата — извика якият мъж, който я беше държал като пленница на сцената.

— Добре, Капоно, идвам след минута — отвърна Кийт, без да снема погледа си от Стейси.

— Вече съм напълно добре — успя да каже тя с треперещ и слаб глас. После се изкашля и продължи: — Наистина ми няма нищо.

— Нека да ви предложа малко сок от гуава — настоя Кийт.

Той я въведе в кухнята и я накара да седне на един висок стол, след което извади от бръмчащия хладилник кана, пълна с течност, подобна на пунш. Наля от съдържанието й една чаша и я подаде на Стейси.

— Наздраве — каза Кийт с приятен глас, облягайки се на металната мивка, без да откъсва очи от нея.

— Хубав е — отвърна Стейси притеснено, след като сведе поглед и отпи от сока.

— Почти сме готови, братовчеде! — съобщи мъжът, когото Кийт бе нарекъл Капоно. Той влезе в кухнята и размаха ръце. — Добре ще е да побързаш.

— Ти тръгвай. Аз ще дойда с джипа — каза Кийт.

Капоно погледна към него, после към Стейси и се засмя.

— Окей. Ще се срещнем долу дори и ако не се наложи да ходим никъде.

— Та нали храната ни е почти на привършване. А и трябваше да спася горката дама от лапите ти — усмихна се плахо Кийт.

— Каза братовчедът Паяк на брата Муха — допълни Капоно провлачено и напусна кухнята.

В това време Стейси осъзна, че ресторантът се изпразва. Мъже и жени се изнизваха през входната врата, смеейки се.

Тя отпи още една глътка от сока.

— По-добре ли се чувствате? — попита я Кийт усмихнато.

— Да.

О, не… Тя бе толкова нервна… Имаше и нещо друго… Искаше й се да изчезне като дим. Само заради нея ли бе организирал това масово излизане?

— Можете да дойдете заедно с приятелката си с нас на хукилау. — Той взе празната чаша и я изплакна.

— На… какво?

— Отиваме на риболов — отговори той, като я хвана за ръката. Кожата му беше топла и гладка и миришеше на кокосови орехи. Стейси се принуди да диша ритмично, за да може да се овладее.

— Имаме обичай тук, в „Багис“ — продължи Кийт, — когато храната ни приключи, всички да отиваме заедно за риба. Това е хавайска традиция. За първи път ли ви е?

— Моля? — Тя го зяпна учудено.

Кийт започна да говори, но спря и странно изражение се изписа на лицето му. Зашеметен и замислен, той поглаждаше с ръка косата си.

— За какво говорех! — попита я след минута.

— Искахте да знаете дали ми е за първи път.

— О, да. За първи път ли идвате на остров Кауай?

Тя кимна.

— Дойдох, защото… — заговори неуверено Стейси. Но какво ще стане, ако той не се съгласи? Не — прекалено е красив и мил, за да откаже!

— Анастася, какво става? — попита Олга от вратата. — Бомбен атентат ли? — Тя изглеждаше разтревожена.

— Не, не — засмя се Кийт. — Всички отиваме за риба. Хайде, джипът ми е отзад.

Олга погледна Стейси, която сви рамене, като че ли искаше да каже: „По-добре ще е да отидем и ние“. Тя се изправи с мъка от стола и последва Кийт към задната врата, която той държеше отворена, за да минат дамите.

— Ти попитала? — прошепна Олга на ухото й.

— Нямаше време — поклати глава Стейси.

— Какво, нямала време? Мисля — предостатъчно! — засмя се Олга. — Достатъчно, за да се държите за ръце.

— Предполагам, знаеш, че той действува бързо — каза Стейси.

— В Съветски съюз той взел медал — подигравателно отвърна Олга. — Тук ти зададеш на него важен въпрос.

— Ще го попитам — измърмори Стейси, осъзнавайки, че Кийт тактично се беше отдръпнал, за да ги остави да продължат тайния си разговор.

— Колкото по-дълго чака, толкова по-трудно става — настоя Олга. — Така и с женитба. — Тя хвърли поглед назад. — Може би с посещение на Кауай уцелим с един куршум два заека. На мен харесва това сладко момче. У него хубава усмивка.

— Олга, ти си една неизлечима романтичка — поклати глава Стейси.

— Анастася, любов не болест. Някой ден сигурно наложи ти се разбереш това.

— Окей, Олга, ще го разбера.

— Колко по-дълго чака…

— Знам, Олга, знам. — Стейси погледна нагоре и застина на място. — Виж… това е… Не, просто нямам думи да го опиша! — възкликна тя с почти детско удивление и с разширени от възторг очи се обърна към Кийт.

Множество дървета бяха разцъфтели в бели и жълти вълни от божествено ухаещи цветове. Това беше една овощна градина, която се простираше, докъдето стигаше погледът й. Меките кадифени листа бяха посипали като килим земята под клоните. В спокойния син здрач малки птички се стрелкаха между тях и събаряха на земята нови цветове. Оскъдните слънчеви лъчи се сипеха като прах върху листата и всички те заедно блещукаха като малки преспи, понесени от вълшебна снежна вихрушка.

Кийт сложи ръка върху рамото на Стейси. Това движение не убягна от погледа на Олга, която се засмя щастливо.

— Радвам се, че ви харесва — каза той. После посочи към малка хижа, сгушена сред клоните на огромна индийска смокиня, която се издигаше в далечината. — Виждате ли тази къщурка? Това е моят дом.

— Значи живеете в дървена къща? — Стейси се засмя с възторг.

— През по-голямата част от времето.

— Но тази къща не е ли твърде примитивна? — запита Олга смутена. Сигурно нямаше достатъчно светлина, за да се четат книги, а тя знаеше, че това е главното занимание на Стейси.

— Използувам керосинови фенери — отгатна той мислите й.

— А има място за включване на компютърен терминал? — продължи Олга.

Стейси се изчерви, молейки се той да не разбере защо Олга задава всички тези въпроси. Беше й ясно, че приятелката й се опитваше да прецени дали къщата му е подходяща за неин бъдещ дом.

— Те не работят ли и с батерии? — попита Кийт.

— А къде взима душ? — зададе Олга следващия си въпрос.

Усмихвайки се, той посочи океана.

— Аз имам най-красивата вана в целия свят. Освен това — добави, виждайки намръщеното й лице — в ресторанта има душ. И така, минах ли проверката?

Стейси затвори очи. Кийт знаеше защо беше разпитван толкова подробно.

— Засега — отвърна Олга весело, — ще видим.

— Окей! — Кийт отново хвана ръката на Стейси и се засмя. — Както казваш, ще видим.

* * *

Половин час по-късно Стейси и Олга стояха до единия край на огромната мрежа, която Кийт, Капоно и привлекателните келнери от „Багис“ бяха хвърлили в морето. Всички заедно дърпаха обратно пълната с богат улов мрежа. Фенерчетата им проблясваха над водата, на фона на тъмното кадифено небе, а малките им светлинки пробягваха по усмихнатите лица и напрегнатите мускули.

Кийт се бе извинил на Стейси, че я оставя, за да поговори с Капоно, който беше негов братовчед. Сега тя наблюдаваше как останалите жени флиртуваха с него и усети, че именно той беше причината за вълнението, което се разля по мрежата. Но Кийт като че ли не забелязваше нищо. Когато усети, че тя го наблюдава изпитателно, й махна с ръка. Изчервявайки се, Стейси побърза да отмести погледа си.

Тя отпи глътка бира. Работата я караше да ожаднява и въпреки че не обичаше много бира, вече пиеха с Олга по втора кутия.

И двете бяха мокри. Бяха нагазили до колене в топлия Тих океан и вълните се плискаха срещу тях също като уловените риби, които отчаяно се мятаха срещу постепенно затягащата се мрежа.

— Аз изтощена — каза Олга. — Защо го не попита още в ресторанта?

Стейси отпи наново от бирата, осъзнавайки, че кожата й гореше, но не от топлата вода или от алкохола. После объркано каза:

— Аз… просто не можах.

С ъгълчето на окото си тя видя млада жена да ръкомаха към бирата, която Кийт държеше в ръката си. Красавицата беше облечена в оскъден бански костюм, който в Мичиган щеше да предизвика смут и дори арест. Той й разреши да отпие от бирата му и бързо се отдръпна назад, когато тя понечи да го целуне. След това закачливо размаха пръст към нея и продължи пътя си.

Кийт отново помаха към Стейси, а тя на свой ред се смути и отмести поглед от него. Всеки негов мускул бе изваян сякаш от ръката на скулптор.

— Какво става с мен? — промърмори тя на себе си.

— Не дърпай толкова силно! — извика Олга. — Почти ме събори, Анастася.

— Извинявай, Олга, но понякога не преценявам собствената си сила — процеди Стейси през зъби. Но в този момент тя се чувстваше несъмнено много слаба.

— Добре изглежда, да? — попита Олга дяволито. — Разбрах защо жените налитат като мухи на мед върху него.

— Наистина ли? Не бях го забелязала! — възкликна Стейси учудено.

— Ха-ха! Анастася, аз видя как ти го зяпа.

— Това не е вярно!

„О, господи! Той се връща!“ — помисли си в същия момент Стейси.

— Хайде, питай сега — прошепна Олга. — Анастася, дойдохме чак дотук. Аз много изтощена и замаяна от пиене.

— Не, Олга, попитай го ти.

— Нет. Ти си шеф. Аз няма дума.

— Изглеждате изморена — обърна се Кийт към Стейси.

— Не, чувствам се добре.

— Ние идва днес от Мичиган, от САЩ — осведоми го Олга.

Дебелите му руси вежди се сключиха, а плътните му устни се изкривиха неодобрително.

— Но защо, за бога, не ми го казахте по-рано. Нужна ви е почивка! — Той отдели пръстите на Стейси от мрежата и се обърна към Олга: — Това се отнася и за вас, Олга.

— Удоволствие за мен е риболов — отвърна твърдо тя. — Моля ви, отведете Стейси да почине, докато върша това тук. Тя иска нещо обсъди с вас. Анастася, правилно?

— Така ли? — Кийт погледна към Стейси.

— Нещо най-важно за бъдеще на ихтиология — продължи Олга, без да обръща внимание на Стейси, която й даваше знаци да спре да говори.

— За бъдещето на какво? — попита Кийт, накланяйки глава.

— Тя обясни — каза Олга и продължи да дърпа мрежата.

— Ще ми обясните ли? — Въпросът на Кийт беше отправен към самата Стейси.

— Може ли да останем насаме за минутка? — кимна тя, преглъщайки.

Само за миг доволно изражение освети лицето му, но то изчезна толкова бързо, колкото се беше и появило.

— Разбира се, че може.

Той я хвана под ръка и двамата се отдалечиха от мрежата.

— Ще вземем две бири — каза той — и после ще поговорим.

Сърцето на Стейси беше заседнало в гърлото й.

Той се отправи бавно към една кофа, пълна с бири и лед, и измъкна от нея две кутийки бира. Те минаха покрай огъня, на който щеше да се пече рибата. Запалените дърва пращяха в тишината, съпровождани от смеха и песните, долитащи от плажа.

Кийт настани първо Стейси под една висока палма и чак след това седна зад нея.

— Е, за какво искате да говорим? — запита я той. После отвори бирите и й подаде едната кутия.

Тя си пое дълбоко въздух. Беше настъпил моментът на истината.

— Ами… аз съм ихтиоложка — започна тя неубедително. — Това означава, че изучавам…

— А, ихтиоложка — прекъсна я Кийт. — Не разбрах какво каза Олга. Значи изучавате рибите.

— Да. В момента работя по докторската си дисертация в Мичиганския университет.

След месеци изучаване на корабните дневници и старите места на размножаване на китовете Стейси беше решила, че Огънят на Пеле — красива златна рибка, за която се мислеше, че е легенда, съществува. Тя беше заложила цялата си теза, както и бъдещето си на учен, на това предположение. При своите най-щателни проучвания беше свела възможните места за хвърляне на хайвера на тази риба до две пещери, наречени Смарагдови очи. Те се намираха в Златния залив, на остров Кауай, и принадлежаха на местната фамилия Моокини, на която Кийт Мактавиш беше член.

Ако не откриеше Огъня на Пеле, тя нямаше да защити дисертацията си. Това беше толкова просто и ужасяващо.

Кийт остави бирата си на пясъка.

— И какво искате да ме питате? — засмя се той. — Израснал съм тук и често ходя на риболов, но единственото, което правя с рибата, е да я готвя. Аз не я изучавам.

— Знам… — Тя преглътна шумно. Започваше отново да губи смелостта си. Не можеше да проникне в Смарагдовите очи без разрешението на фамилията Моокини. Според местните хора с уреждането на тези въпроси се занимаваше главно Кийт.

Той се премести по-близо до нея.

— Поемете си въздух — каза й нежно.

Тя отново сдържаше дъха си. Подчинявайки му се, поднесе бирата към устните си и надзърна към него над ръба на кутията. Внезапно погледът й се замъгли и тя усети как лицето му като че ли потъва назад. Палмата се наклони над главата й, сякаш щеше всеки миг да падне отгоре й. Ръцете й не я слушаха. Стейси безпомощно гледаше как бирата пада в краката й и образува в пясъка мокро петно.

— Стейси? Стейси? — извика Кийт, разтърсвайки я за раменете. — Зле ли ви е?

— Сигурно си толкова добър, колкото и красив — прошепна тя, преди да се отпусне на гърдите му.

Стори й се, че го чува да казва: „Да, такъв съм!“ с разтревожен глас.

После всичко потъна в мрак.