Ерик Боуман
Английска примка (9)

9.

Кога започна да се питаш защо, Джими? Не беше ли онази вечер в апартамента, след като очистих стареца? Поне тогава за пръв път видях въпроса в очите ти.

„Защо Холи? Защо я е убил? Да не би да се опитва да се добере до мен? И в такъв случай, кой е следващият?“

И това те измъчваше, нали? Любопитен съм: мислеше ли си вече за сестра й?

Отпечата ли се в ума ти, Джими, този въпрос? Защо? Убийството заради самото убийство е едно на ръка, но ти знаеше, че аз не го правя само заради спорта.

Знаеш ли с колко много такива въпроси съм живял през онези дванайсет години?

Не, не заради спорта. Ти го разбра още отначало. Трябва да си го разбрал. Не бях от тези, нали? Не като бедния стар Слайгоу, който убиваше заради секса и разиграваше същия пубертетски сценарий на отблъскване и безкрайно отмъщение след това.

Смешно и предсказуемо. Американско като ябълков пай. Масовото убийство е основен елемент на културата ви, също толкова популярно, колкото Елвис и белите боклуци. Безразборното убиване е ключов симптом на особената болест, с която заразихте кръвта на света.

Безразборното убиване беше последното нещо, което ме интересуваше.

Да ти подскажа ли?

Дванайсет години в затвора и как се справят с нашата непоправима престъпна природа? Денонощно ни бомбардират с американски филми, телевизия, музика. Чисто и просто промиване на мозъка.

Защо? Защото Америка е открила тайната за омиротворяване на човешкия звяр — порази бедното животно с фантазии, с образи на секс, пари, лъскави материални блага. Парализирай предните им мозъци, от време на време ги възнаграждавай с желани предмети и те ще се подредят като добитък пред кланица.

И на какво ни учи вашият културен империализъм? Че охолството е норма, че вещите решават проблемите. Че жените са сексуални обекти, които мигновено и с готовност ти се отдават. Че правосъдието е бързо и сигурно. Че спортистите са богове, недосегаеми, достойни за боготворене. Че психоаналитиците, първожреците на светската ви религия, знаят тайната за разбирането на човешкото поведение.

Тази тяхна слава, придобита поради кой знае каква благовидна причина, се цени повече от гениите.

Още ли се чудиш защо, Джими? Огледай се. Погледни вътре в себе си.

Искрено ли смяташ, че заслужаваш всичко, което ти е дадено?

От неозаглавен ръкопис на Тери Кийс, открит в бруклинския апартамент, нает под името Хауърд Кърцман

В девет часа в понеделник сутринта Монтоун, Мърфи и Пат Фийни влязоха в кабинета на Бил Фоли. Фоли, Уил Фланигън, Дан Джейкс и Лойд Коксън ги очакваха заедно с Дик Ебърли, висш областен прокурор.

— Името на нашия заподозрян е Тери Кийс — започна Монтоун. — Временно пребиваващ, британски поданик и излежал дванайсетгодишна присъда за непредумишлено убийство. Писател е. Би трябвало да е тук, за да работи върху нова книга, пристигнал е преди шест седмици с шестмесечна виза. Пресцентърът на управлението го насочи към мен — казаха, че помолил да се запознае точно с мен заради проучването, което извършвал. Първата ни среща беше около три часа, преди да бъде убит Макензи Денис.

Той им раздаде копия на митническите формуляри, които беше получил от имиграционната служба, наред с полицейското досие на Кийс и откъси от материалите по делото му, които рано сутринта бяха пристигнали по факса от Скотлънд ярд. Преди да продължи, Монтоун изчака шефовете му да смелят информацията.

След като им показа снимката на Тери с Макензи Денис от бележника, който бяха открили в хотелската стая на Хеншоу, той подробно им описа действията на Кийс в нощта на убийството на телевизионния водещ, като използва за доказателство показанията на Тайлър Ангстръм.

— Пристигнали са в „Плаза“ в девет. Някъде около девет и половина Кийс напуска балната зала и в девет четирийсет и пет наема апартамент. Качва се в стаята без момичето. Носи със себе си сак. Смятаме, че когато остава сам, той се преоблича, незабелязано напуска хотела, минава през парка до Шейсет и девета улица, после стига до „Лексингтън“. Което означава, че е бил на местопрестъплението, да речем, в десет и петнайсет.

— Има ли някакви доказателства? — попита Дик Ебърли.

Монтоун показа червения осмоъгълник от конфети, поставен в пластмасово пликче.

— Открихме това на покрива на съседната сграда, откъдето според нас е проникнал в блока на Денис. Източник от „Плаза“ потвърди, че на онзи купон са били разпръсквани конфети. Разговаряхме с фирмата, която е организирала тържеството, взехме името на производителя и тази сутрин проверихме дали е от вида, който са използвали.

Ебърли не изглеждаше особено впечатлен, но Монтоун знаеше, че това е обичайната му поза.

— Нещо друго?

— Денис е излетял през прозореца в десет и четирийсет и пет. Приятелката на Кийс твърди, че го е видяла отново чак към единайсет и петнайсет. Това му дава време, за да се върне в хотелската стая, да се преоблече, да се спусне по стълбището и да се престори, че просто се е изгубил в тълпата за около час и половина. После отвежда приятелката си горе. В единайсет и половина си поръчват румсървиз. Той си тръгва, преди момичето да се събуди на следващата сутрин.

— Имате ли свидетели, които да потвърждават, че е бил извън хотела?

— Още не.

Ебърли погледна към Фоли. Лицето му не изразяваше нищо окуражаващо.

Монтоун обясни произхода на връзката си с Тери Кийс. Разказа как англичанинът си спечелил доверието на детективите и имал уникалната възможност да получава информация за всяка тяхна стъпка в разследването. Описа как Кийс предложил и насърчил запознанството му с Холи и как после ги събрал, уреждайки почивката в Хамптън.

Ебърли попита с какви веществени доказателства разполагат за връзката на Кийс със смъртта на Холи.

— Отпечатъците му са навсякъде из къщата — отвърна Монтоун.

— Твоите също — отбеляза прокурорът. — Има ли негови отпечатъци по перилата, стола, касетофона? По писмата, които тя е получила по пощата?

— Не.

— Някакви идеи за мотивите му?

— Работим по въпроса.

— Ти също си познавал Денис — нали така, Джими? — попита Дан Джейкс.

— Да.

— Мислиш ли, че ти си връзката?

— Определено. Все още не зная как точно.

През последвалото мълчание Дик Ебърли нетърпеливо се огледа наоколо.

— Хайде, Джими, знаеш, че трябва да разполагаш с нещо повече — каза той.

Монтоун продължи със срещата си с инспектор Питър Хеншоу и накратко предаде разказа му. Спомена за ограничителната заповед, без да й придава прекалено голяма тежест, и им показа копие от заповедта за пенсиониране по болест на Хеншоу поради влошеното състояние на сърцето му в резултат на диабет.

После им показа смъртния акт на инспектора, издаден от болницата „Сейнт Люкс-Рузвелт“.

— Твърдиш, че Кийс е виновен и за това, така ли? — попита Ебърли.

— Някой се спънал или се блъснал в него трийсетина секунди преди да падне на земята.

— Но, чакай да се сетя, не разполагаш с нищо, което пряко да свързва Кийс с това.

— Още не.

— Няма ли свидетели? Насред скапаната тълпа? — скептично попита Фоли.

— Хората са гледали към пожара. Следователят от противопожарната охрана казва, че е започнал от количка за пране в мазето. Ние смятаме, че Кийс го е подпалил, за да изкара Хеншоу от хотела, а после се е промъкнал в тълпата и го е инжектирал с нещо, което е спряло сърцето му. Според доктора в „Сейнт Люкс-Рузвелт“ на десния му хълбок има следа от иглата.

— Той е имал диабет. Възможно е да има много следи от инжекции — възрази Ебърли.

— Кийс също е знаел това. Патологът ще ни каже дали е отскоро. Аутопсията е тази сутрин.

— Даже наистина да е бил инжектиран, ти нямаш никакви доказателства срещу Кийс.

— Намерих в ръката на Хеншоу ключ. Според мен точно преди смъртта си той се е опитвал да ми каже, че знае точно кой го е убил^[1].

— Ключът от хотелската му стая ли беше? — попита Ебърли.

— Да, струва ми се. Падна в решетка на метрото.

Прокурорът разтри челото си, отново прелисти документите, които му бяха дали, и поклати глава.

— Изобщо не е достатъчно — каза той, като гледаше към Фоли и посочи към парченцето от конфети. — Не можем да го обвиним с тези доказателства, Бил. Дори не мога да препоръчам арестуването му.

Фоли и другите шефове неодобрително погледнаха към Монтоун.

— Точно това си и мислех, че ще кажете — упорито рече детективът.

От името на цялата група заговори Дан Джейкс:

— Е, за какво всъщност ни молиш, Джими? Заповед за обиск? Искаш да закопчееш този тип, така ли? Или да подслушваш телефона му?

— Не — отвърна Монтоун. — Първо искам да преустановите пълномощията ми, докато завърши цялото разследване. Без заплата.

— Защо?

— Защото съм имал връзка с момичето и не съм ви го съобщил своевременно и по подходящ начин. Свалете ме от случая. Искам да свикате пресконференция и да пуснете новината по всички вестници.

Шефовете озадачено се спогледаха.

— Разбираш ли какви ще бъдат последствията за теб, Джими? — попита Джейкс.

— Да.

 

 

Ерин го потърси по клетъчния му телефон, докато Мърфи го откарваше в апартамента му след срещата на „Полис плаза“.

— На „Кенеди“ съм — каза тя. Връзката беше лоша и гласът й едва се чуваше. — Погребалният агент достави ковчега направо в товарното отделение на „Америкън еърлайнс“.

— Този човек, как му беше името?

— Господин Гейбриъл.

— Точно така, той лично ли организира всичко? — попита Монтоун.

— Да. Тази сутрин пътува заедно с мен. Беше невероятно услужлив.

— Радвам се. Кога е полетът?

— След около час.

— Изглежда, по-късно днес ще мога да дойда и аз.

— Ще ми позвъниш ли? Довечера ще остана при родителите си.

— Непременно.

Последва мълчание.

— За разговора ни снощи — каза тя. — Радвам се, че сподели с мен, Джеймс. За вас с Холи.

— Хмм.

— Какво?

— Звучи странно. Вече никой не ми казва Джеймс.

— Имаш ли нещо против да те наричам така?

— Не, абсолютно нищо — отвърна Монтоун. — И аз се радвам, че поговорихме. Ерин, може да видиш някои неща за мен по новините или във вестниците, навярно утре. Искам да знаеш, че за всичко това си има причина. И ще ти я обясня веднага щом мога.

— Вярвам ти — каза тя.

Разговорът прекъсна.

 

 

Когато следобед пристигна на терминала на „Делта“ на „Кенеди“, първите таблоидни заглавия за връзката му с Холи вече бяха по будките за вестници. Веднага щом ги видя, той си сложи тъмни очила с надеждата, че няма да го разпознаят от снимките, придружаващи вестникарските материали. Поне чиновничката на гишето, изглежда, не му обърна внимание. Монтоун бе направил резервацията си за Маями под името на Мърфи и плати в брой.

Точно когато пътниците започнаха да се качват в самолета, той забеляза през чакалнята да минава дебел репортер, провесил на шията си огромен брой фотоапарати. Папараците вече бяха често срещана гледка на летището, но личното изявление, което Дан Джейкс беше прочел от името на Монтоун на пресконференцията няколко часа по-рано, загатваше, че може да замине извън града. Хрумна му, че има вероятност този път той да е целта им.

Детективът проследи с поглед репортера, който с олюляване се провираше през тълпата и внимателно оглеждаше пътниците, чакащи пред всеки изход. Когато мъжът се насочи към изхода за Маями, Монтоун се изправи, отиде до най-близкия телефонен автомат и се облегна зад преградата, като се престори, че разговаря. С периферното си зрение видя, че репортерът го забелязва и се приближава към него.

Монтоун се наведе напред, стиснал телефонната слушалка. Секунди по-късно видя от другата страна на преградата обувките на мъжа — лимоненозелени, ортопедични — и вече очакваше да чуе щракането на апарата.

До краката на репортера се появи втори чифт обувки. Монтоун чу познат глас.

— Срещали сме се и преди, нали? Казвате се Анди, така ли беше?

Кийс.

— Андре — поправи го репортерът.

— Точно така, Андре. Струва ми се, че ме снима преди две седмици. Пред „Харли Дейвидсън кафе“? Тери Кийс, писателят. Бях с Ел Макфърсън и още хора.

— Да, естествено, Тери.

— Виж, след двайсетина минути летя за Лос Анджелис, последният изход в дъното. Не зная дали се интересуваш, но онова ченге, което току-що свалиха от разследването, ще пътува заедно с мен. Трябва да се срещнем на изхода.

— Джими Монтоун ли?

— Той ми е приятел. Сигурен съм, че с удоволствие ще ти позволи да го снимаш, ако любезно го помолиш. Изход четирийсет и две Б.

— Много ми помагаш, благодаря ти.

— Няма проблем. Ще се видим там.

Репортерът отпраши, като тракаше с апаратите си. Монтоун затвори слушалката. Кийс заобиколи и застана пред него с „Поуст“ в ръка. Снимката на детектива беше на първа страница.

— Благодаря — каза Монтоун.

— Ти си белязан човек, приятел.

— Надявах се да се измъкна от града, преди новината да ме настигне.

— Страхувам се, че прикритието ти, както казват, е прецакано. Скапани животни. И аз имах такъв проблем в Англия, един от тях направо си беше устроил лагер пред апартамента ми.

— Как ли спят нощем тези хора?

— Висят от тавана като прилепи. Най-добре да се качваме, преди да се е върнал.

— Още не са повикали моя ред.

Кийс извади от джоба си два билета за първа класа.

— Позволих си волността. Аз черпя.

— Не мога да приема.

— Разбира се, че можеш, това е най-малкото, с което мога да помогна. Според този безупречен журналистически източник са ти отнели заплатата, приятелю.

— Щом го пише „Поуст“, трябва да е вярно.

— Тогава се надявам, че няма да се съпротивляваш, ако поема грижата и за хотела. Вече направих резервациите.

— Аз дори още не бях мислил за това — каза Монтоун, когато тръгнаха към изхода. — Просто исках да се махна оттук. Едва имах време да си събера багажа.

— Невероятно място, точно до морето в Саут бийч. На един мой приятел е.

— Бил ли си в Маями?

— По време на творческата ми обиколка миналата есен. А ти?

— Никога.

— В Западния свят няма друго такова място.

Двамата заеха местата си в първа класа. Монтоун никога преди не беше пътувал толкова близо до носа на самолета. Настани се до прозореца. Когато започнаха да се подготвят за излитане, стюардесата им поднесе шампанско и портокалов сок.

— Ерин заминала ли е вече? — тихо попита Кийс, разтворил „Поуст“ върху масичката пред себе си.

— Тази сутрин. Позвъни ми от летището.

Англичанинът вдигна вежди.

— Беше ли видяла вестниците?

— Аз й разказах за това още вчера.

— Ти изобщо не ми беше споменал, че си спал с нея, Джими.

— Длъжен ли бях? — попита Монтоун, като сподави надигналата се в гърдите му ярост.

— Не, разбира се. Просто съм изненадан, това е всичко.

— И защо?

— Мислех си, че може би ще споделиш с мен нещо толкова лично.

Гневът на Монтоун отново се усили.

— Нямах никаква възможност, нали?

— Не, разбира се. Не те съдя, Джими. Всичко се случи толкова бързо. Сигурен съм, че и аз щях да постъпя точно така.

— Какво, да спиш с нея, или да не казваш на никого за това?

— След като ме питаш, най-вероятно и двете. Не се обиждай, момчето ми. Как би могъл да реагира един мъж на толкова красиво момиче като Холи? Ти си просто човек, като всички нас.

„Не и като теб.“

Монтоун копнееше да се хвърли отгоре му още тук, в самолета. Да размаже мазното му самодоволство. Да му натика зъбите в гърлото. Трябваше да призове цялата си воля, за да се овладее.

— Хайде да говорим за нещо друго — каза той.

— Естествено. Извинявай, ако съм те разстроил.

Детективът се облегна назад, сложи си тъмните очила и затвори очи, докато самолетът намали скоростта, за да се приготви за отлитане.

Можеше ли да го направи? Кийс знаеше точно кои копчета да натиска. Можеше ли да поддържа тази игра, без да удуши кучия син? Трябваше.

„Няма откъде да разбера какво знае, че зная аз. Няма да му показвам нищо.“

Щом се издигнаха във въздуха, Монтоун извади от ръчния си багаж романа на Кийс и започна да го чете. Забеляза, че спътникът му поглежда над обложката и усети, че умира да го попита за мнението му. Детективът не му даде повод и остана с нос, забит в книгата.

И той можеше да натисне едно-две копчета.

Когато изключиха светлинния надпис за предпазните колани, Кийс се изправи, за да иде до тоалетната. Монтоун се огледа и забеляза, че е оставил багажа си, скъп кожен сак, отворен под седалката. Вътре се виждаше подобен несесер.

Изчака Кийс да влезе в тоалетната на два реда от техните места. Остави книгата, небрежно се пресегна надолу и претършува чантата: два самолетни билета, чифт дрехи, лаптоп. Той разкопча ципа на несесера и не откри вътре нищо необичайно.

Когато го върна на мястото му, забеляза на дъното на сака няколко папки. Надписът на една от тях гласеше: „МОНТОУН.“

Чу вратата на тоалетната да се отваря, остана приведен и се завъртя към собствения си багаж.

— Търсиш ли нещо? — попита Кийс, когато се върна.

— Аспирин. Заболя ме главата.

— Ето, аз имам нещо.

Той бръкна в сака си и извади от несесера две таблетки адвил. Монтоун ги изпи с остатъка от портокаловия си сок, отпусна се назад и затвори очи.

— Как върви книгата? — попита детективът.

— При всичко онова, което става наоколо? Нямах никакво време да работя по нея.

— Навярно си научил за убийството много повече, отколкото всъщност си искал.

— Честно казано, Джими, в момента ми се струва, че още е прекалено мъчително да пиша за това.

— С времето нещата ще улегнат. Ти си професионалист.

— Бих искал да си прав.

Монтоун се завъртя на седалката си, за да го погледне.

— Според теб какво става в главата на този тип, Тери? Какво се стреми да постигне?

— Убиецът ли?

— Каза ми, че смяташ за част от работата си да разбереш престъпното поведение.

— Вярно е.

— Навярно си се срещал с психопати. Когато си лежал в затвора.

— Бих казал, че и двамата с теб сме се сблъсквали с достатъчно такива.

— Тогава ми помогни: защо извършва тези престъпления?

Кийс кимна, сериозно замислен над въпроса.

— Онази изповед на телевизионния водещ. Струва ми се, че ключът може да е в нея.

— Защо?

— Ясно е, че това са били думите на убиеца, не на жертвата.

— Абсолютно.

— В такъв случай убиецът с много по-малко усилия би могъл да остави на местопрестъплението писмо или запис, с който да поеме отговорността. Да обясни със собствения си глас точно какво е направил и защо. Но очевидно за него е било важно да изглежда, че жертвата му сама е направила тази „изповед“.

— Защо?

Кийс замислено замълча.

— Ако издава присъда, той е искал обвиненият да признае правотата й. Изповедта доказва обвиненията, които отправя срещу него.

— Даже ако жертвата е принудена ли?

— Изглежда, това няма значение. Очевидно се опитва да каже нещо, в което дълбоко вярва.

— Трябва ли да убива, за да го прави?

— Може би. Може би има нужда да изпълни тази присъда, това наказание, за да почувства, че действията му са завършени. Ако се възприема като съдия, навярно може да изпълни ролята и на палач. И мисля, че методите му, самото престъпление — неговото средство, ако щеш — му позволява да получи по-голяма публика.

— Може би затова е избрал тези известни хора.

— Ако убие някой обикновен гражданин, медиите няма да му обърнат никакво внимание. Гробищата са пълни с анонимни покойници.

— Значи търси публичност на посланието си. Каквото и да е то.

— Навярно би трябвало да го приемаш буквално. Че има предвид точно това, което казва. — Кийс се обърна към него и сниши глас: — Не се сетих да те питам. Откри ли нещо подобно при Холи?

— Искаш да кажеш изповед ли?

— Може и така да го наречеш.

— Да.

Кийс разбиращо кимна.

— В такъв случай има някаква логика. Приличаше ли на първата?

— Не мога да навлизам в подробности.

— Ясно. Пак пазите в тайна подробностите.

— Точно така.

— Но все пак ти вече не участваш в разследването, нали?

— Това не променя правилата.

— Чудесно. Нека за момента приемем, че посланието, което е принудил Холи да прочете, се отнася за същите неща, някаква обществена критика под формата на лична изповед — не се чувствай задължен да го потвърждаваш или отричаш, просто разсъждавам.

— Добре.

— Ако следва един и същ начин на поведение — а от онова, което съм научил за тези престъпления, почти винаги е така, — убиецът ще намери начин да предаде думите й, всъщност собственото си послание, на публиката.

— Защо?

— Точно затова го прави, Джими.

— Заради публиката.

— Но не за себе си. За да изрази гледната си точка.

— И това е?

— Нямам представа, без да съм чул касетата на Холи.

„Да. Пипнах те.“

Монтоун трябваше да положи усилия, за да се престори на смутен.

— Касета ли казах?

— А не каза ли?

— Мисля, че не.

— Както и да е, просто така предположих. Като в предишния случай.

— Не си го чул от мен.

— Не, виж сега, писмената изповед просто не би имала същото въздействие като гласа на жертвата, нали? Просто предположение. Както казах, тези неща обикновено следват установена система.

Кийс се завъртя надясно и го погледна в очите, спокоен, без да премигва.

Монтоун издържа на погледа му.

— Мислиш ли, че този тип е луд?

— Не съм много компетентен в тази област.

— Какво ти подсказва инстинктът?

Кийс замълча, сякаш мислеше над въпроса.

— Не. Не е луд.

— Мисията му изпълнена ли е? — попита Монтоун.

— А ти как мислиш?

— Ако е нормален, струва ми се, че е в състояние да спре и да сложи край по всяко време.

— Смяташ ли, че ще го направи?

— Не.

— Защо?

— Прекалено му харесва. Според мен това няма нищо общо с издаване на присъди или отправяне на послание. Мисля, че обича да всява страх у хората и да убива. Това е системата, която откривам. Няма значение защо. Той е болен скапаняк, който няма да спре, докато някой не го очисти.

Кийс замълча, сякаш за първи път мислеше над тази идея.

— Навярно си прав.

— Това е моята област на компетентност.

— Жалко, че няма да имаш възможност да го заловиш.

— Такъв е животът.

— Може би ще се вразумят. И ще те върнат.

— Не горя от желание.

— Сериозно ли говориш?

— Не познаваш управлението.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Значи засега няма нужда да се връщаш в Ню Йорк, така ли? — попита Кийс.

— Не, предполагам.

— С цялото ми уважение към погребението, на което отиваме, може би няма да е зле да поостанем там, докато всичко свърши, да се опитаме да оставим случилото се в миналото.

— Съгласен съм.

— Добре. Защото мисля, че не трябва да позволим на нищо да ни пречи да се забавляваме — каза Кийс.

Монтоун го погледна и се усмихна.

— Няма да позволя на нищо да ми попречи да го направя.

 

 

Тропическата жега намокри ризите им с пот в мига, в който излязоха от терминала. Тежкият въздух миришеше на парник, поставен в сауна. Живописният залез обагряше небето на запад зад тях, докато таксито им завиваше по магистралата за Маями. Градът изглеждаше странен за Монтоун, непривичен пейзаж, нисък, плъзнал наоколо, разложен от слънцето и морето, тук-там осеян с палми.

Опашката се лепна зад тях още на излизане от летището.

Нощта вече се беше спуснала, когато стигнаха на Колинс авеню в Саут бийч, тясна търговска ивица оттатък надводния път. Буйни неонови светлини огряваха пастелните стари хотели, спасени от разрушаване, възродени като хедонистична арена.

Таксито ги остави при „Делано“, луксозен център на модата в сърцето на района. Прислугата и вътре, и вън бе облечена в строги бели униформи. Гостите във фоайето приличаха на милионери. Кийс, с безупречни дрехи, небрежен и спокоен, изглеждаше тук като у дома си. В изпомачкания си черен нюйоркски костюм, Монтоун се чувстваше като маймуна на годишното връчване на Оскарите.

Пиколото, висока, загоряла шведка с късо подстригана коса, ги отведе в две съседни стаи на осмия етаж. Всичко вътре — мебели, стенна ламперия, завеси, завивки, дори телевизорите — беше в бяло. Единственото цветно нещо бе самотна зелена ябълка, поставена върху малка сребърна лавица до вратата.

След като се настаниха, Кийс го покани в просторния си апартамент, декориран в същите неизменно бели тонове. Тесният балкон гледаше към басейна на хотела и към плажа зад него. Пъстри прожектори хвърляха ослепителни отблясъци по пясъка. Някъде наблизо кънтяха тежки басови ритми.

— Като че ли купонът се кани да започне — каза Монтоун.

— Тук сигурно всяка вечер е така — отвърна Кийс. — Купонът никога не свършва.

Уговориха се да се срещнат след час за вечеря. Кийс слезе долу да поплува. Монтоун се върна в стаята си и зачака до телефона, който иззвъня пет минути по-късно.

— Къде си? — попита той.

Получи адреса, извади от багажа си папка, заключи стаята и се спусна с асансьора във фоайето. Преди да излезе през главния вход на „Делано“, детективът отиде до изхода за басейна и се увери, че Кийс все още е там.

Той пресече Колинс авеню, влезе в „Импириъл“, по-малък, по-скромен хотел точно срещу „Делано“, качи се по стълбището на третия етаж и почука на стая 312.

Отвори му Майк Мърфи, облечен само по риза, без сако и нагъващ огромен сандвич.

— Извинявай, Джими, не можехме да започнем, докато не разберем къде ще се настаниш — каза той.

— Нямах представа, докато не пристигнахме тук. Как мина полетът?

— Изпреварихме ви с един час. Скапаният шофьор на таксито ви едва не ни обърка, когато минаваше по моста. Добре, че Франки познава района.

— Как сме?

— Тъкмо започваме. Разговаряхме с местните.

Застанал на прозореца, който гледаше към улицата и „Делано“, Пат Фийни му махна с ръка. Разговаряше по телефона.

— Къде е Франки?

— Долу с две момчета от Метро-Дейд, организират групите за проследяването.

— Свързах се с Ханк в отдела — каза Фийни. — Искаш ли да свърши някаква работа?

— Кийс спомена, че и преди е идвал тук. Накарай Ханк да провери при издателите му в Ню Йорк — отвърна Монтоун. — Вземете маршрута от така нареченото му творческо пътуване миналата година. Трябва да знаем всеки негов ход, всички заведения, в които е влизал, всяко място, на което е отсядал и за колко време.

Фийни предаде съобщението на Лопес.

— Уговорихте ли се с него за нещо тази вечер? — попита Мърфи.

— Засега само за вечеря.

— Дотогава групите ще са готови. Франки има адски много връзки тук.

— Казваш го, сякаш си изненадан. — Той подаде на партньора си папката, която бе донесъл. — Пази това. Документацията по разследването. Не искам да е в стаята ми — може да я намери там.

Монтоун извади клетъчния си телефон и набра номера, който му беше дала Ерин. Тя отговори на второто иззвъняване. При нея се чуваше висока глъчка.

— Тук е доста оживено — каза тя. — Всичките ни роднини от други градове.

— Да ти позвъня ли по-късно?

— Вечерта се очертава доста заета. Ще ти дам адреса на черквата. В „Коръл гейбълс“ е, недалеч от дома. Ние сме в „Коконът гроув“.

Той си записа.

— Радвам се, че си тук — каза Ерин.

— До утре.

Когато затвори, на вратата тихо се почука. Влезе Франк Фонсека заедно с двама полицаи от управлението на Метро-Дейд.

— Джими Монтоун, това са лейтенант Хектор Галиндес и детектив Лий Бауър — по типичния си момчешко сериозен начин ги представи Фонсека.

Джими незабавно хареса Галиндес, як, весел кубинец на средна възраст с тъмни кръгове под сънливите си кафяви очи. Бауър беше по-младият партньор, слаб и с лице, осеяно с белези от шарка.

— Първо трябва да ти намерим някакви нови дрехи — рече Галиндес. — Този костюм ще те убие.

— Франки каза, че ти си бил човекът тук, Хектор.

— Обичам това хлапе — отвърна лейтенантът и шляпна Фонсека по тила с широката си длан. — Имаме хубави спомени, разказвал ли ти е? Преди две години пипнахме една банда технокаубои в Източен Харлем. Франки беше свръзката ни в нюйоркската полиция. Страхотен удар.

— Нищо не ми е споменавал — каза Монтоун.

— Както знаеш, Франки е прекалено скромен. С негова помощ цялата операция се разгърна като листенца на лотус. Обявихме го за наш почетен братовчед.

— Затова му викаме царят на връзките — отбеляза Мърфи.

Фонсека изглеждаше засрамен, почти изчервен.

— Благодаря, че се отзовахте толкова бързо, лейтенант — каза Монтоун.

— Наричай ме Хектор. Това е модерният свят, приятелю — бъдещето е във връзките между управленията. Тези териториални глупости са пълен атавизъм.

— Много интелигентна позиция, Хектор.

— Мислиш ли? Чел съм онези книги на Дийпак Чопра. Запознат ли си с трудовете му?

— Не.

— Той е на мнение, че всичко около нас не е нищо друго освен енергия и информация. Ако съм го разбрал правилно, Чопра твърди, че онова, което наричаме „действителност“, е просто начинът, по който съзнанието ти тълкува тези дължини на вълните, елементарни частици или там каквото са.

— Зубриш вечер, а?

— Аз съм дебел полицай на средна възраст, при това кубинец, така че ако искам да съм образован, трябва да работя адски бързо, нали разбираш какво искам да кажа?

Галиндес заразително се засмя.

— Групите са готови за действие, Джими — съобщи Франки.

— Давам ви шестима от най-добрите си момчета. Две смени, по трима души всяка — каза Галиндес. — От вас зависи дали ще ги комбинирате с вашите хора, или ще ги използвате отделно. Даваме ви автомобили, радиостанции, факс, всичко, каквото ви трябва.

— Мислите ли, че вашето момче ще направи ход, докато е тук? — попита Бауър.

— Ако направи, ние ще сме готови.

— Феберейците проявяват ли интерес към този тип? — попита Галиндес.

— Засега всичките му престъпления са само под наша юрисдикция.

— Добре. Никой не иска онези увиснали хуйове да му се мотаят из краката — отвърна кубинецът. — Ще се заемем със стаята му, когато излезете на вечеря. Имам от онези страхотни нови неща, дето са толкова чувствителни, че ще регистрират даже какво си мисли този hijo de puta^[2].

— Успяхте ли да накарате някой съдия да издаде заповед?

— За това не ни трябва съдия, Джими, вече се уговорихме с пиколото — каза Галиндес, като си запали огромна пура. — Искаш ли да носиш подслушвател?

— Не още. Може би по-късно.

— Колко има намерение да остане? — попита Бауър.

— Не го назорвам. Той смята, че правомощията ми са преустановени. Утре след погребението ще видим.

— Той е убил онова красиво момиче, така ли? — попита Галиндес.

— Да.

— Тя беше от нашите, нали знаеш. Завърши гимназия тук. Пуснаха снимката й във вестниците. Ще ви помогна дори само заради това. Само да кажеш една дума, и ще го гръмнем. Иска ми се да му размажа скапаното лице.

— Франки ми каза, че ще ми харесаш — рече Монтоун.

— Ами, Франки няма защо да те лъже — отвърна Галиндес и му подаде две дебели пури. — Запали една „Маканудо“. Най-добрите пури, които някога си пушил. Занеси и една на онова приятелче оттатък улицата. Ако я изпуши, после ще го надушваме от цял километър.

 

 

След като поплува, Кийс излезе на океанския бряг, сякаш за да се поразходи по плажа. Повървя две пресечки на юг, стигна до малък хотел, наречен „Бийчкоумър“, и се качи в апартамента на втория етаж, който предишната есен беше наел под името Д. Томас Силвестър. Оттогава собственикът не бе виждал наемателя си, но тъй като господин Силвестър беше бизнесмен и непрекъснато пътуваше из страната, човекът изобщо не се замисляше за това. Шестмесечна предплата, никаква поща за препращане и никакви въпроси — това решаваше всичко.

Кийс свали фалшивата плоскост, която бе монтирал на тавана в кухнята, и извади оттам черен брезентов сак, съдържащ екипировката за новата фаза от Плана, закупена през ноемврийското му посещение предишната година. Той сглоби частите на устройството, което беше проектирал, и провери дали работи, преди внимателно да скрие чантата на мястото й и да се върне обратно в „Делано“.

Никой от другите обитатели на „Бийчкоумър“ не го видя нито да влиза, нито да излиза от апартамента на господин Силвестър — хотелът бе една от последните сгради на брега, която все още подслоняваше възрастни пенсионери, и Кийс знаеше, че повечето от тях водят съвсем затворен живот.

Когато Тери почука на вратата, Монтоун вече се беше върнал в стаята си и се бе преоблякъл в лекия си костюм. Свежо избръснат, с гладко вчесана назад коса, с лек цитрусов одеколон, черно-розова копринена риза и бели ленени панталони, Кийс приличаше на местен жител на Маями.

— Този костюм изглежда малко по-подходящ — каза той.

— Тук никой не носи вратовръзка — отвърна Монтоун, докато вървяха към асансьора.

— Трябва да отделим малко време и да ти понапазаруваме нещо. Ако искаш да се чувстваш отпуснат, трябва да изглеждаш така.

Двамата взеха такси пред хотела. Монтоун забеляза един от хората на Галиндес да чака в паркиран автомобил в дъното на отбивката. Когато таксито зави по „Колинс“, детективът протегна ръка към радиостанцията си.

Първата група — Фонсека и Галиндес — ги проследи до „Джоус стоун краб“ в южния край на плажа. Там ги пое вторият екип, състоящ се от другите двама детективи от Метро-Дейд, който паркира оттатък улицата, докато Кийс и Монтоун чакаха да се освободи маса.

„Джоус стоун краб“ не приемаше резервации, но след няколко думи с момичето на вратата, което, изглежда, позна Кийс, ги настаниха на отлична маса до прозореца. Сервитьорката светкавично им поднесе бира в заскрежени халби и две чинии раци.

— Замислял ли си се някога какво ще правиш, ако управлението не ти позволи да се върнеш, Джими?

— Ще мисля, когато се наложи.

— Надявам се да не се стигне дотам. Но ми се струва, че имаш възможност за избор.

— Да се откажа ли имаш предвид?

— Добре, ще ти обясня: това ли е благодарността, която получаваш за дванайсетте години всеотдаен труд? Бил си ранен при изпълнение на служебните си задължения. Ежедневно рискуваш живота си. И ето, че се опитваш да помогнеш на човек, изпаднал в беда, а те ти сервират тази гадост. Ще ти кажа какво не могат да направят — не могат да те винят за намеренията ти. — Кийс удари по черупката на един от раците си с дървеното чукче на масата и измъкна месото с пръсти. — Ако питаш мен, отношението им към теб е отвратително.

— Какво друго мога да правя?

— Мислил съм си за това. Ти притежаваш сензационни материали, Джими, всички случаи, по които си работил. Разбирам, че си лоялен, но всичко това се е случило с теб и полицейското управление няма авторски права върху преживяванията ти. Вече си известен, от значение е и начинът, по който се представяш. От чисто търговска гледна точка, приятелю, ти определено ще се продадеш като топъл хляб.

— Искаш да кажеш да напиша книга ли?

— Книга, филм, може би даже телевизионен сериал. Защо да се ограничаваш? Никога няма да постигнеш нещо, ако не опиташ.

— Нямам представа откъде да започна.

— Можеш да започнеш, като питаш мен. Ще ти помогна с всичко, каквото мога. Ще ти уредя някои срещи. Ще те представя на издатели. Киностудиата винаги душат наоколо за обещаващи сценарии.

— Нещо не ми звучи като за мен.

— Не искаш ли да оставиш нещо, с което хората да те запомнят, Джими?

— Ти това ли искаш?

— Всеки го иска. Парченце безсмъртие. Дар за хората, които идват след теб. Нещо, което си постигнал само ти.

— Аз съм обикновено ченге.

Кийс замислено замълча.

— Не ме разбирай погрешно, не се опитвам да те насоча към нещо, което ти не желаеш. Просто ти излагам положението. Можеш да загубиш работата си и ако не друго, поне ще трябва да печелиш пари. Искам да знаеш, че ако мога да направя нещо за теб, само трябва да ми кажеш.

— Трябва да си помисля.

— Надявам се да го направиш. Ще се опитам да ти намеря някои имена. Предложението си остава.

Монтоун погледна към Кийс от отсрещната страна на масата. Усмихнат, готов да помогне, надянал един от онези смешни пешкири за омари, омазан до лактите в рачешко месо и масло. Най-добрият приятел, който можеш да си представиш.

След вечеря двамата се разходиха покрай плажа и изпушиха прекрасните пури, които му беше дал Галиндес. Без да поглежда към тях, Монтоун чувстваше, че ченгетата ги наблюдават от мрака. Чудеше се дали и Кийс ги усеща.

— От колко часа е погребението?

— Службата започва в десет — отвърна детективът. — Оставих адреса в стаята.

— Сестра й изглежда ужасно интелигентна, нали?

— Тя е професор. В университета в Сиръкюз.

— Нормално ли го понася?

— Изглежда много силна. Познавам я от преди.

— Наистина ли?

— Преди няколко години писа за Плужека. Навремето разговаряхме за това.

— Какво съвпадение!

„Съвпадение ли наистина?“ — запита се Монтоун.

Ако успееше да открие отговора на този въпрос, загадката на Тери Кийс навярно щеше да се реши от само себе си.

— Не си ли чувал за книгата й? — попита детективът.

— Нищичко не знаех за нея.

— Казва се „Престъпната нагласа“. Изследване на престъпното мислене. Точно в твоята област.

— Наистина ли? Каква е позицията й?

— Че всяко престъпление е резултат от избор. Няма извинения, няма оправдания. Всеки престъпник сам взима решението да тръгне по този път.

— Позитивен дарвинизъм. Ще трябва да я прочета.

Монтоун го наблюдаваше, докато вървяха в сумрака. Не можеше да разчете изражението на лицето му.

— Какво ще кажеш да продължим вечерта, Джими?

— Намислил ли си нещо?

— Този град започва да се събужда чак след единайсет. Ще ти покажа няколко места.

— Може би утре. Днес беше тежък ден.

— Аз мисля още малко да поостана навън. Да се насладя на морския въздух. Да допуша тази великолепна пура.

Уговориха се на следващата сутрин да се срещнат във фоайето на хотела в девет. Кийс продължи да се разхожда покрай плажа. Монтоун спря такси и се върна в „Делано“.

Когато влезе в стаята си, той позвъни на Мърфи в „Импириъл“.

— Първа група продължава да го следи — съобщи партньорът му, като с една ръка държеше телефона и уоки-токи с другата. — Върви пеш. Насочва се на север към района на клубовете.

— Забелязал ли е опашката?

— Честно казано, не. Сменят се на всеки няколко пресечки. Тези местни момчета са много добри.

— Къде е Пат?

— Помогна на един от хората на Хектор да монтират подслушвателя в стаята на Кийс. На разположение са в случай, че ни дотрябват за следенето.

— Нещо от отдела?

— Току-що приказвах с Лопес. Разговарял е с доктор Ли за аутопсията на Хеншоу. Ти се оказа прав — следата от инжекция на десния хълбок е била скорошна. Чакай малко.

Монтоун го чу да казва нещо по радиостанцията си, после продължи:

— Влязъл е в клуб на „Оушън драйв“, на около три пресечки от хотела. Наблюдават го и двете групи.

— Кажи им, че идвам.

— Почакай пак. — Мърфи отново заговори по радиостанцията. — Клубът се казва „Пеперудата“. Франки е в „Палм кафе“ на „Оушън“ пет-десет, това е точно оттатък улицата. Поддържай връзка, Джими.

— Ще взема радиостанцията със себе си.

Монтоун закопча кобура на подмишницата си, извади уоки-токито си изпод дюшека и го настрои на техния канал. После излезе от хотела и измина трите пресечки до ресторанта.

Откри Фонсека и Хектор Галиндес в „Палм кафе“, седнали под изкуствена тропическа гора. Двамата пиеха коктейли и доближили глави, скорострелно си приказваха на испански. Масата им се намираше до прозореца, през който се виждаше „Пеперудата“, нощният клуб оттатък улицата. Радиостанциите бяха във вътрешните джобове на саката им, свързани чрез тънки кабели с дискретните слушалки.

— Още ли е вътре? — попита Монтоун.

— Погледни сам — отвърна Галиндес. — Последната ми играчка. По-добра е от боклуците на ЦРУ.

Хектор му подаде малка стоманена тръба, не по-дебела от пурата му. Той вдигна пред окото си снабдения й с гумен пръстен край и откри, че гледа през компактен, мощен далекоглед. Монтоун го насочи към отсрещната сграда и настрои фокуса, когато откри черно-розовата риза на Кийс.

Сам, застанал съвършено неподвижно с гръб към големия прозорец, той държеше чаша бяло вино в ръка и наблюдаваше претъпканото помещение. Хората около него танцуваха и се олюляваха под мелодия, която не стигаше до кафенето — чуваше се само приглушеният екот на далечни барабани.

— Преди беше гей клуб — съобщи Галиндес. — Което не одобрявам, защото съм католик и мъж. В кубинската култура това не е прието, нали така? Само че братът на жена ми, той проявяваше такива наклонности и сега умира от оная болест, дето не трябва да сполети и куче, и след духовните си занимания вече определено съм по-непредубеден. Но искам да кажа, все пак е странно, какво си мислят онези момчета, че да си надигат гъза по двайсет пъти на нощ е добре за тях, така ли?

— Вътре има и много жени — отбеляза Монтоун.

— Това е Саут бийч, приятелю. Тези педали откриват най-модерните нощни клубове, разчува се и съвсем скоро са претъпкани с всичката онази измет. Успехът проваля всичко.

— Разговарял ли е с някого? — попита Монтоун.

— Не.

— Искаш ли да пийнеш нещо, Джими? — попита Фонсека.

— Някакъв коктейл.

Франки се насочи към оживения бар.

— Прати ли вътре другата група?

— Погледни надясно — каза Галиндес. — Под неоновата пеперуда.

Монтоун завъртя далекогледа натам и го фокусира към двамата детективи от Метро-Дейд, които стояха до бара, окъпани в червеното сияние на неона.

— Кажи buenas noches на детектив Монтоун, Раул — каза Галиндес по скрития в ръкава му микрофон.

Един от полицаите на бара погледна през прозореца към тях и леко повдигна чашата си.

— Бил си влюбен в онова момиче — рече Галиндес.

Монтоун свали металната тръба от окото си и погледна към него.

— Франки ли ти каза?

— Нямаше нужда.

— Ти дори не ме познаваш.

— Само ми кажи, и ще си гледам скапаната работа. Не исках да те карам да се чувстваш неудобно.

Монтоун се замисли.

— Може и да съм бил. Изобщо нямах възможност да разбера. Какво значение има?

Галиндес изразително сви рамене.

— Навярно се чувстваш лично отговорен.

— Това част от духовните ти занимания ли е, Хектор? Тъпи съвети от учебниците?

— Дийпак Чопра. Той е индиец. Духовната им култура е изключително богата.

— Няма значение.

Галиндес тъжно му се усмихна.

— Той пише, че една от най-важните духовни дисциплини — ако правилно съм го разбрал, не че съм специалист — е да упражняваш безпристрастност във всички неща. Да наблюдаваш света наоколо и да не реагираш.

— Което означава?

— Прости ми забележката, но ако онзи говнар със скапаната си модерна ризка е толкова умен, колкото твърдиш, и ако ти се оставиш да те обсеби онова, което е направил с момичето, ще дойде момент, в който няма да се налага да ти отвлича вниманието с друго, за да те очисти.

— Зная го.

— Зная, че го знаеш. Въпросът ми е дали можеш да го направиш? Не искам отговор. Просто питам.

Монтоун не усещаше злонамереност или предизвикателство в думите на Галиндес и отстъпи от отбранителната си позиция.

— Чудесно. Напълно те разбрах.

Кубинецът отново погледна навън към Кийс.

— Чел ли си книгите на този тип?

— Малко.

— В тях има ли нещо, което може да ни е от полза?

— Не издава нищо. Те са били представления, целящи да го измъкнат от затвора. Признава престъплението, за което са го осъдили, но в крайна сметка човек остава с впечатлението, че вината не е била негова.

— Чакай да се сетя: виновно е обществото, нали?

— Ченгетата, лекарите, адвокатите, медиите. Жертвата естествено — изобщо не трябвало да е там. И приятелят му, който го забъркал във всичко това.

— И заради това го показват по телевизията. Накъде върви тоя скапан свят?

Галиндес тъжно поклати глава.

— Тук има много възможности, Джими. Ако искаш признание от този hijo de puta, можем за няколко дни да го мариноваме в буркан с няколко вкусни парченца месо. Ще пропее само след седмица.

— Той е лежал дванайсет години. Това изобщо няма да реши проблема.

— Заеби го, тогава. Той не е американски гражданин. Просто ще го грабнем от улицата и ще го спукаме от бой.

— Това не подхожда много на образован човек, Хектор.

— За скапан убиец като тоя ли? На кого му пука? Би трябвало просто да го накараме да изчезне. Това е Маями, човече. Напъхваш го в кола под наем и нека гангстерчетата се погрижат за него. До сутринта ще е вписан в скапаната статистика.

Фонсека се върна с коктейла на Монтоун. Галиндес притисна ръка към слушалката си.

— Движи се — съобщи той.

Монтоун отново погледна с далекогледа и видя Кийс, който пресичаше дансинга и вървеше право към двамата детективи. Единият от тях се извърна, другият за миг хвърли поглед през прозореца към тях, сякаш ги молеше за съвет.

Фонсека извади радиостанцията си и свали слушалката, така че Монтоун да чува разговора.

— Искаш ли да потанцуваме? — попита Тери Кийс.

— Аз ли? Не, благодаря — отвърна детективът.

Англичанинът се усмихна, обърна се и бавно се отдалечи към мястото си до прозореца.

— Тоя да не се окаже педал? — възкликна Галиндес.

— Разкрити са.

— Може просто да е искал да потанцуват — предположи кубинецът.

— Не. Разпознал ги е.

— Мамка му — рече Галиндес. Най-после разбираше с кого си имат работа. — Значи обича да играе игрички.

Кийс се повъртя около час в „Пеперудата“, поръча си още една чаша вино и не разговаря с никой друг. След петнайсет минути Галиндес нареди на детективите да напуснат бара поотделно и повика трети екип, който застана на пост отвън.

Когато малко след полунощ англичанинът най-после напусна клуба, Монтоун бързо се измъкна през задната врата на „Палм кафе“ и се прибра в хотелската си стая преди него. По радиостанцията Галиндес го осведомяваше за местоположението на Кийс, който бавно се разхождаше край брега като безгрижен турист.

Монтоун изчака, докато го чу да отключва вратата си, после изключи радиостанцията за през нощта. Долепи чаша до общата стена между стаите им и се заслуша дали Кийс използва банята. Чу го да пуска водата в мивката, после да включва телевизора.

Той включи собствения си телевизор, за да заглуши звука, и в един часа се свърза по телефона с командния център в „Импириъл“, като шепнеше съвсем тихо:

— Подслушвателното устройство работи страхотно — съобщи Фийни. — В момента гледа бейзбол. Тук не можем да хванем този мач.

— Телефонирал ли е на някого?

— Не. Покрили сме асансьорите и стълбищата. Като че ли се е разхвърлял за през нощта, но ако направи нещо, ще те потърсим.

— Използвайте радиостанцията, той може да чуе телефона.

— Вземи да поспиш, Джими.

В два часа Монтоун се вмъкна в леглото, угаси осветлението и се заслуша в шепота на телевизора от съседната стая, сливащ се с прибоя навън, докато се унасяше в дълбок сън.

 

 

В девет часа Кийс седеше и го чакаше в трапезарията на хотела. Носеше подходящ за погребение костюм. Двамата закусиха, после взеха такси до стара черква в испански стил в „Коръл гейбълс“. Дневният екип от детективи от Метро-Дейд ги следваше на разстояние — Монтоун вече им беше дал адреса на черквата.

На службата се събраха повече от петстотин души. Монтоун и Кийс се озоваха седнали сред група приятели на Холи от гимназията. Детективът се зачуди дали някой от тези хора го е познал от сензационните материали в пресата, които го бяха последвали в Маями, но като че ли никой не му обръщаше внимание.

Забеляза Ерин на първата пейка между родителите си, над седемдесетгодишни, крехки, мрачни старци. Баща й седеше в инвалидна количка до Ерин и дишаше с помощта на кислородна бутилка.

Тя първа се обърна към присъстващите с нежно възпоминание за Холи и запази забележително самообладание, докато в същото време успя да изрази силните си чувства. Последва я трогателната реч на свещеника. Монтоун полагаше усилия да не се просълзи. Не можеше да понесе мисълта, че Кийс ще го види да дава израз на мъката, която изпитваше. Англичанинът от своя страна плака през цялата служба.

Дълга процесия с полицейски ескорт се заточи към гробището, пред портите на което се струпа море от черни лимузини. Церемонията беше кратка, скръбта открита и масова. Когато бяха изречени последните думи, сред високите палми прошумоля прохладен ветрец и освежи потискащата влага. По скрити тонколони се разнесе запис на „Какъв чудесен свят“ на Луис Армстронг. Сред тълпата се чуха сподавени ридания.

Когато бащата на Холи, който цялата сутрин изглеждаше зашеметен и сякаш не вярваше в действителността на случилото се, с усилие се надигна от количката си и постави бяла роза върху ковчега на дъщеря си, дори Монтоун не успя да се сдържи. До този момент не бе съзнавал изцяло загубата си. Докато я спускаха в гроба, той сведе глава, скри лицето си в шепи и тялото му се разтърси от мъка.

Кийс постави ръка на гърба му и за миг Монтоун се почувства толкова самотен, че почти прие жеста му на утеха, докато мисълта за това, кой му я предлага, рязко не го върна към жестоката действителност.

Когато тълпата бавно се насочи обратно към автомобилите, Монтоун се отдалечи от Кийс и отиде при Ерин, приемаща съболезнования под палмите до гроба. Той застана на опашката и зачака да остане насаме с нея.

Тя признателно го прегърна и дори успя да се усмихне. Самообладанието й беше още по-внушително, тъй като жената свободно изразяваше дълбочината на мъката си.

— Не зная защо — каза Ерин, като го гледаше с абсолютна откровеност, — но се радвам, че си тук, все едно, че цял живот съм те познавала.

— Благодаря.

Двамата се откъснаха от прегръдката си. Тя го хвана под ръка и го отведе настрани. После свали тъмните си очила и го погледна в очите.

— Онези истории за вас с Холи по вестниците. Има причина за тях, нали?

Той се поколеба.

— Бяхме се разбрали сега да ми разкажеш всичко, Джеймс. Нали?

— Да. Да, има причина. Човекът, който го е извършил, исках да си помисли, че съм загубил работата си.

Погледът й се плъзна покрай него и откри Тери Кийс на известно разстояние, застанал сам сред гробовете с тържествен вид.

„Тя знае. По някакъв начин е разбрала.“

Монтоун го виждаше в очите й.

— Донесох материалите по разследването със себе си. Там съм написал всичко. Мозайката все още не е пълна. Искам да ги прочетеш.

Той хвърли поглед през рамо към Кийс, сякаш за да потвърди неизречената й мисъл.

— Кога ще ми ги дадеш? — попита тя.

— Ще ти ги донеса довечера.

— Дадох ти адреса на родителите ми, нали? В „Коконът гроув“?

— Да.

— През целия ден ще е пълно с хора. Ела, когато можеш. Но недей да водиш онзи човек със себе си.

Монтоун кимна. Двамата се разбраха без повече думи.

— Ела да те запозная с нашите, Джеймс.

Ерин отново го хвана под ръка и го отведе под палмите, където седяха родителите й. Тя изчака възрастна двойка да изкаже съболезнованията си и го представи.

— Мамо, татко, това е Джеймс Монтоун — повиши глас Ерин. Очевидно поне един от двамата не бе добре със слуха. — Добър приятел на Холи от Ню Йорк.

Десницата на бащата се оказа изненадващо силна и той погледна Монтоун право в очите.

— Вие сте детективът.

— Да, господине.

— Ще откриете кой е сторил това с нашето момиченце, нали? — попита той. Слабият му глас беше предрезгавял от вълнение.

Майката тихо се разплака.

— Да, господине. Ще го открия.

 

 

Върнаха се в хотела, без да кажат нито дума. Веднъж, когато Монтоун се наведе напред, Кийс отново постави ръка на рамото му в знак на подкрепа. Детективът усети докосването му като пробождане на ледена кама, но сподави желанието да се отдръпне.

— Вместо да уважавам природните дарове, които съм получила, аз позволих красотата ми да бъде използвана… от индустрия, изградена върху измама и експлоатация на женската емоционална уязвимост. Продадох физическите си дадености на най-добрия купувач като обикновена курва.

Отначало си помисли, че халюцинира, но бавно осъзна, че чува гласа на Холи от радиото на таксито. Намеси се възбуден глас на репортер.

— Шокиращият запис се получи тази сутрин по пощата в нюйоркска радиостанция. Ще съобщим повече за това, когато получим информация.

Кийс гневно се наведе към шофьора.

— Изключи го. Изключи го, мамка му.

Смутеният шофьор се подчини.

Монтоун замълча. Докато пътуваха в тишина, в гърдите му бушуваше огнена ярост, но нямаше накъде да се насочи.

— Мили Боже — каза Кийс, мрачно загледан навън през прозореца на таксито. — Ужасно.

Няколко пресечки преди да стигнат до „Делано“, Монтоун нареди на шофьора:

— Спри тук. Веднага спри!

— Добре ли си, Джими?

Монтоун не отговори, докато колата не спря и той излезе навън.

— Трябва да остана сам.

— Не е нужно да обясняваш.

Детективът затръшна вратата и закрачи по тротоара.

— Не бързай, приятел — каза Кийс, докато таксито потегляше. — Ще те чакам в хотела. Ще съм там, ако ти потрябвам.

Монтоун се насочи към плажа, като гледаше пред себе си с невиждащи очи. Отчаяно трябваше да се махне — само още един утешителен жест от страна на Кийс и нямаше да е способен да се удържи да не смачка гръкляна му с голи ръце.

„Безпристрастност.“

Галиндес бе прав. В момента повече от всичко на света се нуждаеше от безпристрастност. Беше съвсем близо. Това бе от огромно значение. За първи път от дванайсет години като полицай, за първи път изобщо в живота си той беше готов да се откаже, да изостави цялата операция, без да каже на когото и да било, да отпраши на летището и да се махне от този отвратителен парник.

Където и да е, само далеч от това чудовище.

Монтоун вървеше напред без посока с надеждата да уталожи яростта си.

Опитваше се да си го обясни.

„Той иска да се чувстваш точно така.

Той побеждава точно така.

Той го прави точно затова. Това е отговорът.

Продължавай да упорстваш: не се предавай.“

Гневът му най-после отстъпи и той потърси убежище в спомените си за Холи — извивката на шията й, дългите й, изящни пръсти. Откъси от думите й, сладката непосредственост на вече избледняващия й образ. И това само след дни — какво щеше да остане след месеци или години?

Не беше минало достатъчно време. Да осъзнае колко много е означавала за него.

Какво му е било откраднато.

„Тя няма да се върне.“

— Как допуснах да се случи това? — промълви Монтоун. — Как го допуснах толкова близо до себе си?

Отново го обля вълна от мъка и той приклекна на уличката като просяк, срамуващ се да покаже лицето си.

В главата му прозвуча нежен глас. Напомняше му за спокойната замисленост на Ерин.

„Нормално е да се чувстваш така. Ако продължиш да държиш толкова силна болка, заключена в себе си, тя ще убие и теб.

Спомни си какво се случи миналия път.“

Когато вълнението отмина, той откри обратния път към сигурността на фактите: смъртта на Холи все още беше опетнена със съмнения. Бе го усетил у онези набожни хора на погребението, неизречено, но все пак осезаемо. Самоубийството си оставаше смъртен грях и при отсъствието на каквато и друга информация, те я подозираха.

Трябваше да им даде отговора. Дължеше й го. Сълзите по изпитото лице на майка й, крехката тежест на бащината й десница в ръката му. Обещанието, което им бе дал.

Когато зрението му се проясни и мислите му отново потекоха хладни и ясни, Монтоун откри, че е на километър и половина от хотела. Ризата и черният му костюм бяха подгизнали от пот. Той си свали сакото и вратовръзката и позвъни в „Импириъл“ от недалечен уличен телефон.

— Следи ли ме?

— Седи до басейна — отвърна Мърфи. — Пие пина колада. Маже се с крем против изгаряне.

— Телефонирал ли е на някого?

— Не. Чете „Венити феър“.

— Тръгвам към вас.

— Добре ли си, Джими?

— Няма да искаш да разбереш.

Той затвори.

 

 

Следобед Тери Кийс напусна хотела за час и половина и групите от Метро-Дейд го проследиха. Отиде до недалечен търговски център със скъпи магазини в Саут бийч, купи яркожълта копринена риза и зеленикавосиня бейзболна шапка с емблемата на флоридските „Марлинс“, после седна да изяде чаша замразено кисело мляко.

От уличен телефон проведе разговор, който детективите не успяха да подслушат, и си определи среща за девет часа на следващата сутрин с известен адвокат от Маями. След това отново телефонира, за да потвърди отдавна уговорено интервю в хотела с немски телевизионен екип, също за другата сутрин.

По обратния път спря в старомоден бръснарски салон да се обръсне и подстриже. Когато се върна, на два пъти позвъни в стаята на Монтоун, после прегледа купчина вестници и остана пред телевизора.

Детективите прекараха по-голямата част от следобеда в апартамента си в „Импириъл“, като разговаряха по телефона с Ханк Лопес в стаята на отдел „Убийства“ в Ню Йорк. Лопес беше научил, че записът на Холи е пристигнал в плик, идентичен с онзи, в който бяха получили видеокасетата на Макензи Денис — подобен почерк, без обратен адрес, без отпечатъци и с пощенско клеймо от предишния ден. Монтоун заключи, че Кийс трябва да го е пратил от центъра на града точно преди да тръгне за летището.

И също като в предишния случай, шефовете на радиостанцията не се бяха почувствали задължени да уведомят полицията, преди да пуснат мъченията на Холи в ефира. Единствената им задръжка: бяха изрязали записа, преди момичето наистина да започне да се задушава.

В три часа по факса се получи информацията за творческата обиколка на Кийс, която Монтоун бе поискал от Лопес. През ноември англичанинът за пет дни отседнал в „Делано“, преди да продължи за Атланта. Монтоун помоли Галиндес и детективите от Метро-Дейд да проверят в местните банки и магазини в радиус от шест пресечки около хотела дали е правил някакви покупки, или пък е откривал банкови сметки.

В четири часа получиха резултатите от токсикологичните тестове на Питър Хеншоу, потвърждаващи подозренията на Монтоун. Доктор Ли бе открила в тъканите около следата от инжекция на хълбока му голямо количество адреналин. Това трябваше да е достатъчно, за да привлече вниманието на прокуратурата.

В пет часа Монтоун пресече улицата и почука на вратата на Кийс.

— А, ето те. Вече започвах да се безпокоя за теб — каза англичанинът.

— Добре съм. Трябва да съм извървял около осем километра.

— Навярно е било най-доброто, което можеше да направиш.

— Тъкмо се качвам от фоайето, исках да си купя паста за зъби. — Монтоун повдигна малка торбичка. — Дванайсет кинта за някакъв шведски боклук, на който дори не можеш да му прочетеш етикета. Някога чували ли са за „Колгейт“?

— Защото се стремят да угаждат на всички онези свръхмодерни евробоклуци. Не се чувстват особени, ако не плащат осем процента над обичайното.

— Трябва да пийна нещо.

Кийс отвори минибара, наля за себе си кола и водка с тоник за Монтоун. Детективът внимателно следеше ръцете му.

— Разбра ли нещо повече за онзи запис? — попита Кийс.

— Не съм разговарял с никого.

— Направо невероятно, нали? Да чуеш така гласа й по радиото. Господи, кръвта ми се вледени.

— Ти беше прав, Тери. Думите, които той ги кара да изговарят, това е важното за него. Личността на жертвите, изглежда, е от второстепенно значение.

— Освен символичната им стойност. Представляват онази част от обществото, която той критикува. Струва ми се, че донякъде се намесва антиамериканската тема — каза Кийс, като отвори балконската врата.

„Продължавай да приказваш, копеле гадно.“

— Исках да те попитам: нещо ново за свидетеля, който е видял онзи автомобил до къщата на брега?

— Знаеш ли какво, Тери? Не съм чул нито дума за това и случаят вече не е мой. Мисля, че улучи право в целта, онова, дето го каза за управлението. Защо да се трепя, щом ми се отблагодаряват по този начин?

— Определено смятам така.

Двамата излязоха на балкона. Монтоун погледна надолу към басейна и си помисли колко лесно е да бутне Кийс през перилата. Да съчини някаква версия. Да направи така, че да изглежда нещастен случай.

„Но тогава никога няма да разбера защо, нали?“

Монтоун остави чашата си на перваза и пъхна ръце в джобовете си. Кийс се излегна на шезлонга и сключи ръце зад главата си.

— Чувстваш ли се в настроение да поизлезем довечера? — попита той.

— Ще отида да се видя с Ерин — отвърна детективът.

— Наистина ли?

— Тя ми позвъни. Искаше да се срещнем на вечеря. Навярно ще можем да излезем след това.

— Само, ако ти искаш.

— Ами ти, какво ще правиш?

— Не зная. Ще вечерям. Навярно ще мина през някой клуб. Ще отида на кино. Чувствам се добре. Честно казано, бих искал да поостана няколко дни и да се възстановя от всичко това.

— Аз също, но трябва да съм искрен с теб — тук не ми харесва. Адски е горещо за мен. Но пък не ми се прибира и в Ню Йорк.

— Човек без роден дом.

— Какво би трябвало да означава това?

— Не исках да те обидя. Просто си изгубил всякаква опора. Работата. Колегите. Града. Трябва да е малко объркващо.

— Естествено, прав си.

Кийс сключи ръце зад главата си.

— Всъщност, следобед си мислих за това — каза той. — За самоличността. Какво прави човек такъв, какъвто е?

— Не е ли това какво върши, или какъв е?

— Точно така. Но кое е на първо място? Кое определя другото?

— Всичко зависи от природата му — отвърна Монтоун.

— Но това е най-трудно да се разбере.

— Защо?

— Достатъчно трудно е да осъзнаеш какво има в собственото ти сърце. А какво остава за сърцето на някой друг.

— Така ли мислиш?

— Категорично. Но когато все пак разбере себе си, човек осъзнава какво има във всеки друг. Дълбокото познаване на собствената душа е ключът към всички други.

Монтоун се поколеба.

— Трябва да си помисля.

Той се изправи и изчака Кийс да мине пръв, внезапно почувствал, че не иска дори за миг да остане с гръб към него.

„Острата като бръснач нотка в гласа му. Онова самодоволно превъзходство, изплуващо на повърхността като връх на айсберг.“

Отговорът бе там, в Кийс, хипнотично близо.

Монтоун се преоблече в стаята си и излезе от „Делано“. След като се свърза с Мърфи по радиостанцията и се увери, че англичанинът все още е в апартамента си, той се наведе и влезе през задния вход на „Импириъл“.

Фийни го въведе в командния център. Мърфи, Фонсека и двама детективи от Метро-Дейд играеха бридж до прозореца. Монтоун взе папката, която по-рано беше оставил, за да я занесе на Ерин.

— Е, какво става, Джими? — попита Фийни. — Преследва ли някого?

— Замислил е нещо, когато е бил тук предишната есен — отвърна Монтоун. — Хеншоу беше абсолютно прав, той не прави нищо случайно. И тази нощ ще се случи.

 

 

Един от детективите от Метро-Дейд го откара до дома на родителите на Ерин в богат квартал в „Коконът гроув“. Той остана в колата, докато Монтоун прекоси обширната морава до къща в испански стил. Вратата беше отворена — гостите все още изпълваха предните стаи и се обслужваха от богатата шведска маса.

Ерин го забеляза и го отведе в прохладния кабинет на баща си, отдалечен в изолирано крило на къщата. Тя включи месинговата настолна лампа, сложи си очила за четене и отвори папката, която й носеше.

Монтоун седеше тихо и разглеждаше книгите в библиотеката. Представи си Холи като тийнейджърка да разговаря по телефона, свита на същото място. Провери дали пейджърът му е включен и хвърли поглед към потъналата в четивото си Ерин. В папката беше всичко, с което разполагаха — анализите на местопрестъпленията, досието на Кийс, което бяха получили от, Лондон, дори резултатите от аутопсиите.

— Съзнаваш ли колко си прилича миналото ви? — без да вдига поглед, попита тя.

— За кого говориш?

— За вас с Тери Кийс. Липсва личността на бащата. Приемни домове. Проблемно детство.

— Всъщност, не съм се замислял за това.

— Предполагам, че той обаче много е мислил — каза Ерин, като си свали очилата. — Мъча се да си спомня: ти не беше ли получил стипендия за колеж?

— Заради хокея. В малък колеж в северната част на щата. Добре си се подковала.

— Той също е имал стипендия — продължи тя. — Анулирана след арестуването му.

Ерин замълча, замислено загледана към тавана, после продължи да чете материалите от папката.

— Господи, всичките му успехи са били унищожени.

— Какво се опитваш да кажеш? — попита Монтоун.

— Той напълно е променил живота си, точно като теб. Малко деца успяват да го постигнат. Нужни са невероятни усилия и самодисциплина.

— Обясни ми по-подробно.

— Трябвало е да замине за Кембридж в деня, в който са го арестували. Животът му тъкмо е щял да започне — всичко е било точно пред него, можел е да го почувства. Спомняш ли си първия си ден в университета?

— Най-великият ден в живота ми.

— Оставали са му само часове да изпълни мечтата си и изведнъж всичко му се изплъзнало. Върнали са го там, откъдето е започнал. Още по-лошо. В затвора. Публично унижение. Колко жестоко трябва да му се е струвало. Опустошително.

— Хеншоу смяташе, че вече е бил извършил онези престъпления.

— Предполагам, че е възможно, но честно казано, не мисля. Това са шест убийства. Не се вписва в този психологически портрет. Издигнал се е прекалено високо от абсолютната нула.

— Ами майка му?

— Може би. Това е било години по-късно, нали? Променил се е вътрешно, няма спор. А може наистина да се е самоубила.

— Тогава какво се е случило през онази нощ под кея?

— Според мен си струва да приемем, че е вярна неговата версия, Джеймс. Че онзи негов приятел, спортистът, му е уредил момичето и че някак си всичко ужасно, трагично се е объркало. Бил пиян, когато го отблъснала се разярил, тя паднала и си ударила главата в камъка. Полицаят, Хеншоу, случайно бил наблизо и видял каквото му се искало да види. Приятелят му избягал, отказал да свидетелства и когато пресата надигнала вой, случаят му заживял свой собствен живот. Публично го заклеймили, навярно прекалено или дори несправедливо. И това го е пречупило.

Пейджърът на Монтоун иззвъня. Той извади клетъчния си телефон и набра номера.

— Той е на ход, Джими — съобщи Фонсека. — Искаш ли да се срещнем?

— Къде?

— На същото място като снощи — в „Палм кафе“.

Монтоун прекъсна връзката.

— Трябва да тръгвам — каза той.

— Може ли да задържа папката?

— Разбира се. Ще ти позвъня.

Тя го изпрати до страничния изход и Монтоун се втурна през моравата към колата.

 

 

До осем часа температурата беше спаднала до двайсет и девет градуса. Прогнозата бе дъждовна. Докато Монтоун пътуваше към Ерин, детективите гледаха мач на „Марлинс“ по телевизията. Хектор Галиндес пристигна в командния център в девет и донесе пикантна кубинска храна, наред с най-мръсните вицове, които някога бяха чували.

Чуха как Кийс си поръчва вечеря. След като се нахрани, той взе душ и се облече. После се разнесе звук от затваряне на врата. Беше напуснал стаята.

Кийс излезе от „Делано“ в девет и половина, зави наляво по Колинс авеню и се насочи на юг. Носеше ризата, която същия следобед детективите го бяха видели да купува, яркожълта коприна, украсена с палми и накацали по клоните червени и лилави папагали, както и панталони каки, бели платнени обувки на бос крак и бейзболната шапка на „Марлинс“. На кръста му висеше черна кожена чантичка.

Първата група го пое и проследи до латиноамерикански дансклуб няколко пресечки на юг по „Колинс“. Той си поръча чаша вино, не разговаря с никой друг, освен с бармана и поседя на бара да погледа танцуващите до към десет и нещо.

Втората група го пое, когато излезе от заведението. Кийс тръгна на запад към Оушън авеню и когато запръскаха първите капки дъжд, отново влезе в „Пеперудата“.

Чули това, Галиндес и Фонсека напуснаха „Импириъл“ и потеглиха за „Палм кафе“. От колата Франки позвъни на Монтоун.

Когато пристигнаха в кафенето, вече валеше истински дъжд. Галиндес каза няколко думи на управителя, който премести група студенти и детективите можеха да заемат същата маса до прозореца.

Кийс си взе чаша вино и застана на същото място като предишната вечер — в края на помещението с гръб към прозореца. От поста им оттатък улицата яркожълтата риза блестеше в дъжда като светофар.

Галиндес нареди на двете групи да останат в паркираните си до клуба автомобили и да покриват двата изхода — нямаше смисъл да ги праща вътре, само за да бъдат разпознати от Кийс.

Изтече един час. Монтоун се присъедини към тях малко след десет и половина. Беше мълчалив и потънал в размисъл.

„Пеперудата“ бързо се пълнеше — дъждът гонеше хората от тротоарите. Кийс не помръдваше.

— „Пеперудата“. Това беше филм, нали? — попита Фонсека.

— Със Стив Маккуин — отвърна Галиндес. — Играеше затворник, който избягва от Дяволския остров или нещо подобно. А Дъстин Хофман играеше онзи късоглед счетоводител с очила като дъното на бутилка от кола.

— На него ли му викаха Пеперудата? — попита Фонсека.

— Не. На Маккуин. Заради татуираната пеперуда на гъза му или на лакътя, не си спомням вече.

— Мисля, че съм го гледал като хлапе. Ядеше бръмбари или нещо такова — рече Фонсека.

— Хлебарки. В карцера.

— Така и не успя да избяга — намеси се Монтоун. — Постоянно го хващаха.

— Това ли е трагедията, за която е трябвало да страдаме? Бил е скапан боклук, престъпник — каза Галиндес.

Франки се засмя, но всички следващи опити за разговор в „Палм кафе“ бързо замираха. Кубинецът го отдаде на новата напрегнатост, която усещаше в Монтоун, но реши, че е по-добре да не го споменава. Монтоун не изпускаше от поглед жълтата риза.

В главата му не преставаха да се въртят мислите, към които го беше навела Ерин.

Приликите помежду им.

Смъртта на момичето бе променила всичко. Оттам нататък животът им беше поел в съвършено различни посоки.

В единайсет и половина силният дъжд стана проливен. По прозорците се образува плътна течна покривка, която им пречеше да виждат отсрещната сграда.

Кийс остави чашата си и се отдалечи от мястото си до прозореца. Монтоун го проследи с далекогледа през тълпата. Англичанинът се насочи към една врата от отсрещната страна на дансинга.

— Тоалетната — каза Монтоун.

„Момичето на плажа е било модел на художник.“

Изтекоха две минути. Той си погледна часовника. Мина още една минута. Пред вратата на тоалетната започна да се събира опашка.

— Вратата е заключена — каза Монтоун.

— Готови — нареди по микрофона си Галиндес.

— Искаш ли да пратим някого вътре?

— Ето го — съобщи Фонсека.

Монтоун отново насочи далекогледа към вратата на тоалетната, но не успя веднага да открие Кийс.

После на претъпкания дансинг проблесна жълто-червено петно. През местещите се тела Монтоун забеляза птиците по гърба на англичанина и зеленикавосинята бейзболна шапка, когато се върна на мястото си до прозореца.

Той поръча на сервитьорката втора чаша вино и продължи да наблюдава танцуващите.

Кийс му бе казал: историята раздул телевизионен репортер от Лондон. По националните новини се появила поредица от материали.

Изразът на Ерин: публично заклеймен.

Пречупен. Вътрешно променен.

Монтоун внезапно усети, че обърканите му мисли се подреждат.

Към дванайсет без петнайсет дъждът отслабна, после отново се засили към полунощ.

Кийс си погледна часовника, остави чашата си и се насочи право към главния изход на клуба.

— Тръгва си — каза Галиндес.

Точно когато излезе навън, пред входа спря такси и остави три млади жени. Те го подминаха и забързаха към „Пеперудата“. Свел глава, за да се скрие от дъжда, Кийс се вмъкна на задната седалка и бързо потегли.

— По дяволите! — възкликна кубинецът.

— Да вървим — каза Монтоун.

— Ще докарам колата — рече Фонсека и се насочи към вратата.

— И двете групи да поемат таксито — нареди по микрофона Галиндес. — Ние ще ви настигнем.

Докато чакаха пред ресторанта, лейтенантът долепи ръка до слушалката си и информираше Монтоун за напредването на Кийс.

— Насочва се на север по „Колинс“. Поеха го.

Фонсека спря пред тях черния кадилак „Съвил“ на Галиндес, после се премести отдясно, за да пусне Хектор на волана. Монтоун скочи отзад. Кубинецът използва радиостанцията на колата, за да съобщи на другите групи къде са, после я остави включена.

— Таксито завива надясно — предаде първата група. — Поема към надводната магистрала „Кенеди“.

Галиндес включи фаровете и натисна газта по „Колинс“, като от време на време включваше за кратко сирената, за да си разчисти път.

— Завива надясно по Деветдесет и пета улица.

— Къде отива? — попита Монтоун.

— На север — отвърна кубинецът.

Той пресече напряко към магистралата и се престрои в скоростната лента. Докато маневрираха между по-бавните автомобили, спидометърът не падаше под сто и четирийсет.

„Холи беше модел.

Макензи Денис беше телевизионен репортер.“

— Пресича границата на окръг Броуърд.

„А аз използвах всички възможности, което ти не си успял да направиш. Аз съм ченге. Ченге ти е попречило да го сториш.

Ченге е разрушило живота ти.“

Отговорът лежеше пред него.

„Моделът.

Репортерът.

Хеншоу.

Аз.

Уреждаш си сметките с нас, нали?“

Двайсет минути по-късно настигнаха колата на втората група. Детективите им махнаха да ги изпреварят. Галиндес настъпи газта и скоро се залепиха за първия автомобил. Задните светлини на таксито се виждаха недалеч пред тях.

— Ние ще поведем — каза по радиостанцията Галиндес.

Първата кола изостана. Монтоун проучи пътната карта на светлината на жабката.

— Тук има друго летище — каза той.

Таксито подмина изхода на летището, после се престрои в дясната лента. Десният му мигач започна да мига.

— Броуърд авеню — прочете Монтоун. — Следващият изход.

— Насочва се към Форт Лаудърдейл — каза Галиндес.

Таксито зави надясно по „Броуърд“. Лейтенантът се движеше на две коли зад него.

— Какво има тук? — попита Монтоун.

— Пътува към доковете.

Таксито зави надясно и после наляво по „Лас Олас“, по-тясна улица, минаваща през стар търговски център, от двете страни на който имаше жилищни квартали. Внезапно се озоваха насред лабиринт от изкуствени полуострови и канали. Няколко моста ги изведоха до океана, където пътят свършваше.

Таксито намали, отби от улицата и спря на края на дълъг вълнолом до сградата на изоставен ресторант. Галиндес паркира на главния път, другите два автомобила се наредиха отзад.

Лампичката в кабината на таксито светна. Видяха шофьора да се обръща, за да вземе парите от Кийс.

Англичанинът излезе от колата, отиде до края на вълнолома и се загледа в океана.

Таксито обърна и бавно потегли обратно. Когато мина покрай тях, Галиндес нареди на втората група:

— Поемете таксито. Накарайте го да спре, когато се отдалечите оттук.

Монтоун насочи далекогледа към Кийс. Той стоеше с гръб към тях и гледаше към морето.

„Кой друг преследваш? Кой друг те е унищожил, Тери? Адвокатът? Съдията?“

— Какво прави, мамка му? Лодка ли чака? — попита Галиндес.

В канала до края на вълнолома се появи малък катер и се насочи към Кийс.

— Няма да стигне далече — каза кубинецът. — На по-малко от километър и половина оттук има база на бреговата охрана.

Кийс не помръдваше. Катерът го отмина и вълните разклатиха паянтовите дървени кейове около вълнолома.

„Психологът?“

Кийс се завъртя.

— Това не е той — каза Монтоун.

Той подаде далекогледа на Галиндес, изскочи от колата и се втурна по вълнолома, като извади пистолета си. Фонсека побърза да го последва.

По заповед на лейтенанта автомобилът на първата група потегли след тях.

— Полиция! Лягай на земята! — извика Монтоун, когато приближи. — Лягай на земята!

Мъжът видя двете ченгета и колата и се отпусна на колене с вдигнати ръце.

Монтоун стигна до него, сграбчи го за гърба на ризата и го блъсна да легне по очи.

— Какво правиш тук?

— Не зная.

— Какво искаш да кажеш с това, че не знаеш?

Фонсека стигна при тях и прикриван от Монтоун, бързо му сложи белезници, после отново го изправи на колене. Фаровете на приближаващия автомобил за миг ги заслепиха.

Мъжът, който приблизително отговаряше на ръста на Кийс и имаше подобен цвят на кожата, но иначе изобщо не приличаше на него, шокирано и ужасено погледна нагоре към двамата детективи.

— Къде съм? — попита той.