Ерик Боуман
Английска примка (8)

8.

ЧАСТИЧЕН СПИСЪК

Банкова информация: чекови сметки в следните градове:

Маями, на името на Д. Томас Силвестър: $25,560.00

Атланта, на името на Чарлз С. Харди: $18,652.00

Лос Анджелис, на името на Робърт Тери: $15,579.00

Ню Йорк, на името на Хауърд Кърцман: $43,621.00

Открит сред личните вещи в бруклинския апартамент, нает от Тери Кийс под името Хауърд Кърцман

Съвещанието се проведе в девет и половина на следващата сутрин в кабинета на началника на криминалния сектор Бил Фоли на „Полис плаза“ номер едно. Детектив Майк Мърфи чакаше отвън, докато Монтоун седеше заедно с Фоли, лейтенант Коксън, капитан Дан Джейкс и районния командир Уил Фланигън. Фоли беше решил, че не се налага да присъства началникът на полицията — поне засега.

Монтоун подробно описа кратката си връзка с Холи Мюз. Каза им, че при аутопсията ще открият доказателства за сексуалния им контакт. Доколкото знаеше, нито един репортер не притежаваше информация за отношенията им. Въпреки че сутрешните вестници съобщаваха за „самоубийството“ й, повечето неделни издания вече бяха приготвени за печат, когато съфъкското управление бе разпространило новината. Нито един от публикуваните материали не свързваше смъртта й с Макензи Денис, но участъкът вече беше обсаден от таблоидните медии, които нямаха търпение да разчоплят всеки сензационен аспект на трагедията. Тя очевидно се оформяше като „горещата“ им следа за следващата седмица и връзката на детектива с момичето, бе заключило началството, неизбежно щеше да изплува на повърхността.

Всички бяха съгласни, че според доказателствата двете престъпления със сигурност са извършени от един и същ човек, но за момента Монтоун се въздържа да спомене за онова, което Питър Хеншоу му беше разказал за Тери Кийс.

Докато мислеше върху думите му през безсънната си нощ, той за миг се бе изпълнил с крехка надежда, че инспекторът просто е побъркан. Рано сутринта се свърза с Лондон, за да поиска потвърждение на твърденията му и очакваше отговор до края на деня. Ако Хеншоу грешеше за Кийс, Монтоун знаеше, че това до известна степен ще облекчи угризенията му за смъртта на Холи. Ако обаче беше прав, той нямаше намерение да разиграе тази карта, докато не се увереше, че е в ръката му. Щеше да предостави първия ход на началството.

Бил Фоли изложи решението на управлението: Монтоун доброволно да отстъпи ръководството на спецчастта. Смятаха, че ако направи тази стъпка днес, категорично и преди каквато и да е информация за връзката му с Холи да стане публично достояние, ще сведат щетите до минимум. Така управлението щеше да е в състояние да започне свое собствено разследване. Монтоун трябваше да се заеме с чиновническа работа в участъка при пълна заплата, докато очаква резултата. Ако се окажеше благоприятен, не бе изключено да се завърне в спецчастта.

Той не се изненада — беше очаквал, че ще реагират така. И се оказа прав да предполага, че изявлението за оттеглянето му от разследването вече е на бюрото на Фоли. Детективът изрази искрената си признателност за проявеното от тях „разбиране“ — думата „съчувствие“ щеше да прозвучи прекалено фалшиво. После разигра блъфа си.

— Съзнавам, че не съм в положение да моля за услуга — тихо каза Монтоун.

— Тук си сред приятели, Джими — окуражи го Фоли.

— Ако се съгласите да отложите това изявление с двайсет и четири часа, ще съм в състояние да ви дам сериозна улика и да ви посоча план за залавянето на престъпника.

Шефовете се спогледаха, само Фоли продължи да го наблюдава.

— И за двете престъпления ли? — попита той.

— Да.

Другите още повече се озадачиха, но Монтоун не откъсваше поглед от Фоли.

— Какво ще ти трябва? — попита Дан Джейкс!

— Само това, за което помолих. Ако междувременно искате да подготвите изявлението вместо мен, готов съм да го подпиша. Утре по обед, ако не успея да се справя. Но мисля, че ще успея.

— Кога е аутопсията? — попита Фоли.

— Днес следобед — отвърна Монтоун.

— Можем да запазим в тайна резултата — каза Джейкс. — Ако се наложи.

Добре — Джейкс го поддържаше. Знаеше, че от лейтенант Коксън вече не зависи нищо и че няма да поеме каквито и да е рискове. Уил Фланигън бе станал повече политик, отколкото ченге. Решението щеше да зависи от Фоли.

— Както решите — каза Монтоун. — Имате да обмисляте още много въпроси.

Тиктакането на холандския порцеланов часовник зад бюрото на Фоли изпълни тишината.

— Би ли ни извинил за малко, Джими?

— Разбира се.

Той изчака навън при Мърфи. Двамата мълчаливо пушиха цигарите си, докато лейтенант Коксън отвори вратата и му махна отново да влезе вътре.

— Ще пуснем изявлението утре в десет часа сутринта — каза Фоли.

— Може ли да се срещнем тук в девет? — попита Монтоун.

— Да.

 

 

— Тери, тук е Джими.

— Тъкмо се канех да ти позвъня. Как я караш?

— Днес съм по-добре, благодаря.

— Успя ли да поспиш?

— Малко. Как се чувства Тайлър?

— Много по-добре. Вече седи. Апетитът й се възвръща. Изненадващо силна е за толкова мършаво момиче.

— Добре. Виж, днес двамата е Мърфи ще имаме работа. Искаш ли да се срещнем на по чаша кафе? Открихме нещо много интересно и си помислих, че би искал да го чуеш.

Монтоун прехвърли клетъчния телефон в другата си ръка, погледна към факсимилето на шофьорската книжка на Тайлър Ангстръм, после към номера на фасадата на блока й, намиращ се на ъгъла на Седемдесет и трета улица.

— Мисля, че тя вече е достатъчно добре, за да я оставя сама.

— Какво ще кажеш да се срещнем в „Силвър стар“ на ъгъла на Шейсет и пета улица и Второ авеню след петнайсетина минути?

— Идвам.

— Доскоро.

Монтоун пресече улицата, отдалечи се малко и изчака в книжарница, която току-що започваше работа. Когато видя Тери Кийс да излиза от блока на Тайлър и да тръгва на юг по „Мадисън“, той набра номера на Мърфи.

— Джими?

— Току-що излезе. Като че ли ще върви пеш.

— Аз съм оттатък улицата срещу ресторанта — каза Мърфи. — Когато го видя да влиза, ще го последвам.

— Нека Пат и Франки да знаят какво правиш. Аз идвам — отвърна Монтоун.

Той прекъсна връзката, изчака Кийс да изчезне зад ъгъла, после прибра телефона в джоба си, като го остави включен, и тръгна към блока на Тайлър. Показа полицейската си карта на портиера, обясни му, че е по спешна полицейска работа, и го помоли да позвъни на Тайлър Ангстръм.

Тайлър не отговаряше.

Монтоун го помоли да вземе ключа си и двамата се качиха с асансьора до апартамента й. По пътя портиерът му съобщи, че в един часа предишния ден помогнал да качат госпожа Ангстръм от автомобила до жилището й — била сериозно болна, почти в безсъзнание. Приятелят й, господин Кийс, изглеждал много загрижен.

— Как се казвате? — попита Монтоун.

— Сал — отвърна портиерът. — Работя тук през уикенда. Брат ми работи в транзитната полиция в Куинс.

Никой не отговори, когато позвъниха и почукаха на вратата на Тайлър. Сал отвори със своя ключ. Монтоун му каза да задържи асансьора отворен и да изчака в коридора, докато той е вътре.

Апартаментът беше голям, с високи тавани. Щорите в дневната бяха спуснати и стаята тънеше в сумрак. Детективът внимателно отиде до затворената врата на спалнята и тихо почука. Отвътре се чу стон.

Когато отвори вратата, не забеляза поставения на прага дълъг рус косъм. Той се премести, когато Монтоун влезе в стаята.

Вътре бе също толкова тъмно — въздухът беше просмукан от миризма на лекарства. На покритото с балдахин легло се виждаше фигура и се разнесе ново изпъшкване.

— Тайлър?

Той се приближи до леглото, пресегна се и включи нощната лампа. Жената се претърколи към него. Лицето й бе призрачно сивкаво. Влажната й, сплъстена коса лепнеше по трескавото й чело. Тя примижа от светлината, вдигна ръка към очите си, после изпитателно и смутено го изгледа.

— Тайлър, аз съм Джими Монтоун.

— Какво има?

— Добре ли си?

— Ужасно съм болна.

— Разговаря ли с доктора си?

— Тери му се обади.

— Прати ли ти някакво лекарство?

— Да. — Говореше немощно като малко дете.

Монтоун погледна към лекарствата, подредени върху нощното шкафче: ксанакс, валиум, пеницилин, антибиотик, силно болкоуспокоително. Откри опаковка, изписана предишния ден, и надпис „Ативан“, носеща печата на съседна аптека.

— Това ли? — показа й шишенцето той.

— Да.

Монтоун небрежно извади едно от хапчетата, уви го в хартиена кърпичка и го пъхна в джоба си.

Тайлър колебливо протегна ръка към чашата с вода на шкафчето и детективът й я подаде. Тя отпи малка глътка. Устните й бяха подути и болезнено зачервени. Монтоун забеляза, че телефонът до леглото й е изключен. Вдигна слушалката: нямаше сигнал. Намери розетата на стената и го включи.

— Каза ли ти какво ти е?

Тайлър поклати глава. Изглеждаше така, сякаш още малко и ще се разплаче. Когато вдигна ръка към лицето си, детективът забеляза на десния й лакът синкави петна от натъртване.

Клетъчният телефон в джоба му иззвъня и я стресна. Той се извърна и бързо отговори: Мърфи.

— Още го няма.

— Стой там — тихо нареди Монтоун. — Свържи се с Пат и Франки, кажи им да направят няколко обиколки между ресторанта и блока на Тайлър. Може да е спрял да си купи вестник. Позвъни ми пак след пет минути.

Той прекъсна връзката и отново се обърна към нея.

— Къде е Тери? — попита тя.

— Не зная, Тайлър. Просто полежи кротко за малко, става ли? Веднага се връщам.

Монтоун я потупа по ръката, бързо излезе от стаята, отвори входната врата и махна с ръка на Сал да се приближи.

— Изчакай долу. Ако господин Кийс влезе в сградата, не му казвай нищо. Ако влезе в асансьора и се качи горе, позвъни ми по вътрешния телефон.

— Той е включен във външната линия.

— Няма значение. Позвъни ми, Сал.

Портиерът влезе в асансьора и потегли надолу. Монтоун припряно се върна в апартамента, заключи вратата след себе си, влезе в стаята на Тайлър, седна до нея и я хвана за ръката.

— Тайлър, обещавам ти, че всичко ще се оправи. Нямаме много време и трябва да ти задам няколко въпроса. Много е важно да не казваш на Тери, че сме разговаряли. Разбираш ли?

— Защо?

— По-късно ще ти обясня — просто ми дай дума да направиш каквото те моля. Тя кимна.

Асансьорът пристигна на първия етаж. Когато вратите се отвориха, Сал се сблъска с Тери Кийс.

— Господин Кийс.

Тери приятелски се усмихна.

— Забравих нещо, Сал. Навън е прекрасен ден — каза той, докато минаваше покрай него, за да влезе в асансьора.

Портиерът се опита да отвърне на усмивката, после веднага, щом вратата се затвори, се втурна към телефона.

Телефонът до леглото й иззвъня и двамата се стреснаха. Монтоун вдигна слушалката, но не каза нищо.

— Качва се — съобщи му Сал. — Вече беше тук.

Детективът затвори и натисна копчето за изключване на звука.

— Тайлър, вечерта, преди да ме запознаеш с Холи, е имало купон. Били сте там заедно с Тери.

— Нощта преди ли? — смутено попита тя.

— Къде беше този купон?

Монтоун чу звънчето на асансьора да иззвънява. Кийс излезе и тръгна към апартамента.

— На „Плаза“ — отвърна Тайлър.

— Престори се на заспала.

Той изключи нощната лампа и се насочи към вратата, когато чу превъртането на ключ. Отиде до килера в спалнята, вмъкна се вътре и го затвори точно в мига, в който Кийс влезе в апартамента. Монтоун погледна през тесния процеп и видя Тери да отваря вратата на спалнята.

Кийс погледна надолу към прага, после коленичи и започна да търси нещо, което детективът не можеше да види.

— Тайлър? Ставала ли си от леглото?

Обърната с гръб към него, тя не помръдваше.

— Нали знаеш, че докторът ти забрани да ставаш, скъпа.

Отворените очи на Тайлър потърсиха Монтоун в мрака през процепа на пантите. Кийс се приближи до леглото.

— Тайлър, спиш ли?

Тя леко се размърда и измърмори нещо.

— Вече бях стигнал по средата на пътя, когато открих, че съм си забравил портфейла — застанал точно до нея, каза Кийс.

Очите й бяха широко отворени и уплашено гледаха към Монтоун.

— Ако все пак решиш да станеш, трябва да си облечеш халата.

Той пресече стаята и надзърна зад висок декоративен японски параван, преди да се насочи към вратата на килера. Монтоун се пресегна за пистолета си.

— Би ли ми донесъл още малко вода? — попита Тайлър и протегна чашата с трепереща ръка.

Кийс спря на една крачка от килера.

— Разбира се, скъпа.

Той взе чашата и продължително изгледа момичето, преди да напусне стаята.

Монтоун изчака да чуе шуртенето на крана, после бързо излезе в спалнята, кимна на Тайлър и се притисна до отсрещната стена зад японския параван.

Тери се върна с пълна чаша вода. Тайлър се обърна и я пое, докато той отново я гледаше, застанал абсолютно неподвижно.

— Благодаря.

Монтоун видя как погледът му проследява телефонния кабел до стената.

„Забравих да го изключа.“

— Използвала ли си телефона, скъпа?

Тя отпи още една глътка вода и отново се отпусна по гръб, преди немощно да отговори:

— Опитвах се да позвъня на майка ми.

Кийс взе апарата и небрежно погледна към бутона за звука.

— Не успя ли да се свържеш?

— Оставих й съобщение.

Монтоун внезапно си спомни, че е казал на Мърфи да му телефонира след пет минути. Както беше притиснат между стената и паравана, ако направеше каквото и да е движение, ръката му щеше да закачи нещо и да го издаде. Той леко насочи дясната си длан към клетъчния телефон във вътрешия джоб на сакото си, като се молеше да не иззвъни междувременно.

Кийс остави телефонния апарат, изчака още малко, после отиде при килера и отвори вратата. Когато пръстите му достигнаха сакото, детективът се помръдна няколко сантиметра наляво и надникна иззад паравана. Тери се бе навел надолу, за да разгледа нещо на лавицата вътре, което Монтоун не можеше да види. После Кийс се върна в стаята, свали бял хавлиен халат от кукичката на вратата, затвори килера и остави дрехата до леглото.

— Не забравяй да се облечеш, ако пак станеш от леглото, скъпа.

— Няма.

— Съвсем скоро ще се върна.

— Добре.

Кийс не си направи труда да я докосне и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

Ръката на Монтоун най-сетне стигна до клетъчния телефон в джоба му и в този момент той иззвъня — успя да го изключи прекалено късно.

Двамата замръзнаха. От другата стая не се чуваше нищо. Монтоун не смееше дори да диша, докато не чу, че вратата на апартамента се затваря и заключва.

Изчака още цяла минута и едва после прошепна на Тайлър:

— Пресегни се към телефона и включи звука. Отговори, ако позвъни.

Тя се подчини. Двамата зачакаха в мълчание. Десет секунди по-късно телефонът иззвъня. Тайлър незабавно вдигна слушалката.

— Замина — съобщи портиерът.

— Сал е — каза тя. — Тери е заминал.

Монтоун се измъкна иззад паравана, приближи се и пое слушалката от ръката й.

— Сал, излез навън, увери се, че не го виждаш, и после веднага се качи тук.

— Ясно.

Той затвори. Тайлър понечи да каже нещо, но детективът долепи показалец до устните си и й даде знак да мълчи. Отиде до килера, отвори вратата и включи осветлението. Тя тревожно го наблюдаваше.

Кийс беше погледнал в кутия за обувки, поставена върху лавицата от вътрешната страна на вратата. Монтоун видя вътре голям колкото длан касетофон от същия модел, който се използваше при полицейски операции за проследяване. Устройството работеше. През дупка в кутията минаваше кабел, който се спускаше по основата на стената и водеше до миниатюрен микрофон, скрит зад таблата на леглото.

В този момент касетата престана да се върти.

— Какво има? — попита Тайлър.

Касетофонът отново се включи.

Активираше се от звук.

Монтоун го изключи с молива си, после натисна бутона за пренавиване.

— Какво става, Джими? — попита тя.

Той седна до нея и хвана ръката й.

— Той нарани ли те по някакъв начин?

Лицето й се сгърчи и като че ли отново щеше да заплаче. Тайлър поклати глава.

— Страхуваш ли се от него?

— Не зная защо — накрая отвърна тя. — Държи се много мило с мен.

— Но те плаши.

Жената кимна и по бузите й се стекоха сълзи.

— Тайлър, справи се фантастично, докато той беше тук. Никога повече няма да го видиш, ако не искаш. Това ли е желанието ти?

Очите й пак се просълзиха.

— Да.

— А сега още един въпрос: спомняш ли си нещо от обратния път от Острова вчера? Спомняш ли си да сте спирали или да сте паркирали?

Тя като че ли се озадачи.

— Не си спомням.

Силно почукване на входната врата. Сал извика, после влезе в апартамента. Появи се в спалнята, задъхан и нетърпелив.

— Един момент, Сал — каза Монтоун, като извади клетъчния си телефон и набра номера на Мърфи.

Още след първото иззвъняване:

— Джими?

— Той се върна, Мърф. В момента е на път към вас. Свържи се с Патси, кажи му след две минути да дойде да ме вземе. Влез вътре и го чакай. След пет минути съм при теб.

Монтоун прекъсна връзката. Докато говореше, намери на Тайлър чорапи и обувки и тя се обу.

— Ето какво, Сал: няколко минути след излизането на господин Кийс ти е позвънила госпожа Ангстръм. Казала ти е, че се чувства много зле и те е помолила да повикаш линейка. Направил си го, после си се качил тук и си й помогнал да слезе долу. Изчакал си линейката заедно с нея във фоайето. Тя пристигнала и откарала госпожа Ангстръм в болницата.

— В коя болница? — попита Сал.

— „Ленъкс хил“ — отвърна Тайлър. — Там работи личният ми лекар.

— Запомни ли всичко? Защото, когато господин Кийс те попита, а той ще го направи, трябва да му кажеш точно това.

— Ясно.

— Той трябва да ти повярва, Сал.

— Направо ще спечеля скапания „Оскар“.

— Чувстваш ли се достатъчно силна, за да го направиш, Тайлър?

— Да.

— Вече си в безопасност. Ще наредя в болницата да те чака полиция — каза Монтоун, като й помогна да си облече халата.

После с помощта на Сал я изправиха на крака и портиерът я поведе към вратата.

— Да вървим, госпожо Ангстръм — рече Сал.

— Остави входната врата отворена, Сал. След минута слизам долу.

Монтоун изчака, докато ги чу, че стигат до асансьора, и се върна обратно в спалнята. Включи радиото, поставено върху шкафче близо до скрития микрофон, отиде до килера и натисна бутона за запис на касетофончето. Така щеше да изтрие всичките си разговори с Тайлър. После внимателно постави капака на кутията и тихо излезе от апартамента.

 

 

Пат Фийни и Франк Фонсека спряха пред блока точно когато детективът излизаше навън. В далечината се чуваше сирената на приближаващата линейка.

— Хвърлете ме на една пресечка от „Силвър стар“ — каза той, когато се настани на задната седалка. — Хайде да се опитаме да го изпреварим.

— Какво става? — попита Фийни, когато настъпи газта на седана.

— Кой има свой човек в „Плаза“? — попита Монтоун.

— Аз — отвърна Фонсека. — Шефът на охраната и снабдителят.

— Това е нашият Франки — царят на връзките — каза Фийни.

— Направи проверка — нареди Монтоун. — В нощта, през която Денис е полетял през прозореца, там е имало купон. Кийс е бил там с гаджето си.

Фонсека извади клетъчния си телефон, потърси номера в тефтерчето си и започна да го набира.

— Прати Лопес и патрулна кола в болницата „Ленъкс хил“ — каза на Фийни Монтоун. — Съобщи на Ханк да постави Тайлър Ангстръм под денонощно наблюдение и колкото може по-бързо прати цивилни да сменят патрула. Ако Кийс се опита да влезе при нея, няма нужда наоколо да е пълно с униформени. И кажи на лекарите да отговарят на всеки, който ги пита: никакви посещения.

Три минути по-късно стигнаха до пресечката на Шейсет и пета улица и Второ авеню.

 

 

Монтоун се втурна в ресторанта и забеляза Мърфи да седи сам в ъглово сепаре. В този момент на рамото му се спусна силна ръка.

— Точно зад теб съм, приятел — каза Кийс.

— Ей, Тери. — Детективът се надяваше, че е успял да скрие изненадата си.

— Видях те да тичаш насам. Нямаше нужда да бързаш заради мен.

— Закъснях, задържах се в участъка.

— И аз току-що пристигам — отвърна Кийс, като държеше ръката си на гърба му, докато вървяха към сепарето. — Как се чувстваш?

— По-добре съм, благодаря.

— Господи, какво ужасно изпитание.

Когато стигнаха, Кийс се ръкува с Мърфи и седна срещу него, докато Монтоун се настани до партньора си.

— Вече поръчах — каза Мърфи.

— Цяла нощ съм си мислил за теб — рече Кийс. — И така е тежко, естествено. Но колко по-ужасно за теб можеше да е всичко това! Нали разбираш, ако наистина имаше сериозна връзка с Холи.

— Амин — обади се Мърфи, влязъл в тон с играта.

— И на мен ми хрумна същата мисъл — отвърна Монтоун. — Но знаеш ли какво ме кара да се чувствам по-добре? Това, че ще открия кой я е убил.

Монтоун задържа погледа си върху него със стотна от секундата по-дълго от нормалното, но изражението на Кийс не се промени — остана любезно и съчувствено.

— Разбира се. Това ти е работата, нали?

— Ето какво исках да ти кажа онзи ден: знаеш ли каква е истинската тайна на полицейската работа?

Тери поклати глава, спокоен и заинтригуван.

— Упорството. Постоянното усилие. Никога да не се отказваш. Лошите могат да са по-умни от теб, да имат повече средства, може да изглежда, че винаги са една крачка пред теб, но ако наведеш глава надолу и продължиш да настояваш, да си казваш, че ще победиш, накрая те ще допуснат грешката, която ще ти позволи да ги пипнеш.

Кийс разбиращо кимна. Лицето му изразяваше дълбок интерес.

— Значи е въпрос на воля.

— Не мислиш ли така, Мърф?

— Абсолютно.

— Интересно — каза Кийс.

Той си извади бележника и започна да записва нещо. Монтоун го наблюдаваше и отпиваше от кафето си.

— Не ти споменах по-рано, Тери, но тъй като си с нас още от самото начало на всичко това, смятам, че трябва да си първият, който да го научи.

— Признателен съм ти, Джими.

— Още не е стигнало до вестниците, така че уговорката ни да го пазиш в тайна е валидна, нали така?

— Разбира се от само себе си.

— Изглежда, че това престъпление и случаят Макензи Денис са свързани.

Очите на Кийс се разшириха.

— Сериозно ли говориш?

— Всъщност, почти сме сигурни — отвърна Мърфи.

— Това е невероятно. Какво ви кара да мислите така?

Монтоун погледна към партньора си. Предварително бяха уговорили всеки един от тези ходове.

— Не би трябвало да навлизаме в прекалено много подробности.

— Разбирам.

— Но мога да ти кажа следното: имаме първата си сигурна следа — детективът се наведе напред. — Както вече споменах, този тип не беше допуснал нито една грешка. До вчера.

— Какво се е случило?

— Появи се свидетел. Местен жител се разхождал по плажа вчера сутринта. Твърди, че видял автомобил, паркиран зад горичка на около четиристотин метра от къщата, точно по времето, когато смятаме, че е била убита Холи.

— Забелязал ли е някого? — попита Кийс.

— Още не сме разговаряли лично с човека — отвърна Мърфи.

— Телефонирал в съфъкската полиция късно снощи — прибави Монтоун. — След като гледал новините.

— Звучи окуражително — каза Кийс.

— Ще видим — рече Монтоун. Нямаше представа дали лъжата е оказала желаното въздействие, но реши да вдигне мизата. — Обаче свидетелят заявил, че колата изглеждала по-нов модел и че някой може би седял на предната дясна седалка.

— Ами шофьорът?

— Може Холи да го е видяла — отвърна детективът, като го гледаше право в очите.

— Възможно е — поклати глава Кийс.

— Във всеки случай, решихме, че ще ти е интересно — каза Монтоун.

— Много.

Сервитьорката остави на масата чинии, пълни с наденички, пържени яйца и палачинки.

— Заповядайте — покани ги Мърфи и придърпа към себе си една от чиниите.

— След това отиваме в центъра за аутопсията — продължи Монтоун, като ровеше в палачинките. — Ела с нас, след като получим резултатите от патоанатома, би трябвало да ни е известно много повече.

— Нали знаеш как съм с тези неща.

— Не е нужно да влизаш с нас — с пълна уста отвърна Мърфи.

— Почакай отвън, като миналия път.

— Наистина трябва да се върна и да видя как се чувства Тайлър.

— Защо не й позвъниш? Оттук — каза Монтоун и му подаде клетъчния си телефон.

— Ще го направя, благодаря, но мисля, че е изключила телефона. Опитваше се да поспи.

— Добре, можем да минем оттам, за да изтичаш горе и да се увериш, че е добре, преди да дойдеш с нас.

Кийс се усмихна.

— Много сте упорити, нали?

— Ей, ние обичаме да помагаме на хората — рече Мърфи.

— Знаеш ли какво? — каза Монтоун. — И без това трябваше да й вземем отпечатъците, можем да влезем вътре заедно с теб.

— Става — съгласи се Кийс. — Моите също ви трябваха, нали?

— Просто рутинна процедура — отвърна детективът.

— Носиш си нещата, нали, Мърф?

— А, да. Хайде, яжте, всичко това е за нас — каза той и побутна една от чиниите към Кийс.

Когато излязоха от ресторанта, Мърфи отиде да докара колата, а Кийс и Монтоун изчакаха отпред.

— Виж, трябва да ти разкажа нещо, Джими.

— Какво?

— Всъщност е доста смущаващо. Ще съм ти благодарен, ако си остане само помежду ни.

— Естествено.

— През последните няколко дни получавам някои обезпокоителни телефонни обаждания.

— Какви обаждания?

— Мисля, че са свързани с проблем, който имах в Лондон миналата година.

— Какъв проблем?

— Когато публикуваха в Англия втората ми книга, трябваше често да се появявам по разни книжарници, по радиото и телевизията, такива неща.

— Съвсем обичайно, нали?

— Да, докато някакъв човек не започна да ме преследва навсякъде и да се опитва да пречи на излизанията ми пред публика.

— Някакъв луд.

— Иска ми се да беше толкова просто. Тогава не го познах, но се оказа, че е полицейският инспектор, който ме беше арестувал за онзи инцидент, нали ти разказвах?

— Обвинението в убийство ли?

— Същият човек. Наскоро се беше пенсионирал и някак си си бе наумил, че писателската ми кариера е някаква сложна игра, за да скрия тайния си живот на побъркан убиец.

— Какво го е накарало да си го помисли?

— Нямам абсолютно никаква представа. Разбира се, той нямаше никакви доказателства — в затвора бях с примерно поведение, освободиха ме предсрочно, но той вдигаше такава врява на повечето от публичните ми изяви — викаше, издигаше безпочвени обвинения пред онези бедни хора, които чакаха, за да се срещнат с мен, — че накрая трябваше да поискам ограничителна заповед.

Монтоун усети, че гърдите му се стягат.

— Шегуваш се.

— Иска ми се да се шегувах. Съдията постанови този човек да не се доближава на повече от сто метра от мен, всичко се успокои и реших, че проблемът е решен. Както и да е, разказвам ти всичко това, защото ми се струва, че ме е проследил до Ню Йорк.

Клетъчният телефон на Монтоун иззвъня.

— Видя ли го?

— Онзи ден пред хотела ми. И съм съвсем сигурен, че е онзи, който ми се обаждаше. Продължително мълчание, после затваря. Никога не казва нито дума.

Детективът отговори:

— Монтоун.

— Тук е Питър Хеншоу.

— Чарли, ужасно се радвам да те чуя. Как си?

— С теб ли е? — попита инспекторът.

— Точно така — отвърна Монтоун, като небрежно погледна към Кийс и му даде знак, че разговорът ще отнеме само минута. — Как е във Флорида? Откъде се обаждаш?

— Преместих се в хотел „Мейфлауър“.

— Естествено, зная къде е това. Виж, ще ти се обадя пак, когато свършим тук. Наистина искам да си поговорим.

— Ще чакам.

— Дай ми номера си.

Кийс енергично разтвори бележника си и му го подаде заедно с химикалката си. Монтоун записа номера, който му продиктува Хеншоу, после откъсна горните две страници, преди Тери да успее да го види, и му върна обратно бележника.

— Извинявай — каза той. — Това сигурно е много досадно.

— Сигурен съм, че е съвсем безопасен.

— Ако искаш, мога да проверя случая. Как се казва този човек?

— Питър Хеншоу. Но наистина не мога да те моля да си правиш този труд.

— Няма проблем. Имаш ли копие от ограничителната заповед?

— Не се сетих да я взема със себе си, но съм сигурен, че мога да накарам адвокатите ми да я пратят по факса.

— Добре. Кажи им да я пратят до участъка. Виждал ли си го пак наскоро?

— През последните няколко дни, не.

— Къде си отседнал сега?

— През уикенда бях при Тайлър. Изнесох се от хотела, когато го видях там.

Мърфи спря колата до тях.

— Проблемът, разбира се — каза Кийс, — е, че ограничителна заповед, издадена от британски съд, няма законова сила тук.

— Навярно би трябвало лично да разговарям с този Хеншоу — отвърна Монтоун, когато отвори вратата на автомобила.

— Имаш си достатъчно грижи. Сигурен съм, че ако се наложи, издателите ми могат да ми препоръчат адвокат. Просто исках да те информирам, че човекът е тук, в случай че се опита да се свърже с теб.

— Ще внимаваме за него.

Като следваха упътванията на Кийс, те стигнаха до блока на Тайлър, паркираха и останаха да го чакат в колата. Монтоун излезе и запали цигара, така че Сал да го види от фоайето.

Портиерът спря Кийс, преди да успее да стигне до асансьора. Като съдеше по жестовете му, детективът си помисли, че Сал в крайна сметка наистина има шанс за „Оскар“. Мигове по-късно англичанинът припряно се върна при колата. Изглеждаше искрено потресен.

— Откарали са я в болница — каза той.

— Господи, та ти преди малко си бил при нея.

— Каза, че била добре, нищо не разбирам. Трябвало да повикат линейка.

— Хайде, ще те закараме — рече Монтоун и му отвори вратата. — В коя болница?

— „Ленъкс хил“.

— Съвсем наблизо е.

Мърфи залепи лампата на таблото и включи сирената, докато потегляха.

 

 

Монтоун остана доволен, когато видя, че вече са пристигнали двама цивилни детективи. Облечени като стажанти, те напълно се сливаха с тълпата в интензивното отделение. Докато Кийс разговаряше с лекуващия й лекар и се опитваше да получи обяснение защо не му позволяват да види Тайлър, Монтоун помоли Мърфи да се свърже с Ханк Лопес и да разбере какво става при него, после показа полицейската си карта на млад лекар и поиска да разговаря с него насаме.

Двамата тръгнаха по коридора и завиха зад ъгъла. Детективът извади кърпичката си и му показа бялото хапче, което бе взел от шишенцето върху нощното шкафче на Тайлър.

— Можете ли да познаете какво е това?

— Какво пишеше на етикета? — попита лекарят.

— Ативан.

— Ативанът е успокоително. А това е рохипнол. Два милиграма. Много е разпространен.

— Какво представлява?

— Седатив. Десетина пъти по-силен от валиум.

— Законен ли е?

— Тук не, но в шейсетина други страни, да. Преди Управлението по храните и лекарствените средства да го забрани, чужденците имаха право да внасят известно количество за лична употреба.

— Като сънотворно ли?

Лекарят кимна.

— Така пише в упътването. Това е дрога за купони. Мисля, че е тръгнало от Флорида, Тексас, напоследък започва да се среща и тук. Хлапетата му викат „хапче на забравата“.

— Защо?

— Отлично средство да изнасилиш момичето, с което си излязъл на среща. Комбинираш го с две чашки алкохол и получаваш пълна амнезия.

— Благодаря ви за помощта.

Монтоун прибра хапчето обратно в джоба си и се върна в чакалнята точно преди Кийс, който се появи от интензивното отделение със силно загрижено изражение.

— Още е в безсъзнание — съобщи той, като се пльосна на стола. — Трябвало е да й промият стомаха. Взела свръхдоза от някакво лекарство. Може би хапчета за сън.

— Трябва да е било случайно.

— Надявам се. Беше в ужасно състояние.

— И на мен така ми се стори.

— Знаеш ли, сега ми идва наум: може да е включила телевизора, да е видяла новината за Холи и това да я е хвърлило в депресия.

— Ти не й ли беше казал?

— Не мислех, че е достатъчно силна.

— Обясниха ли ти какви са били хапчетата?

— Не се сетих да попитам.

— Видя ли някакви лекарства в апартамента й?

— До леглото й има цял куп шишенца. Зная, че взе много от тях със себе си на Острова. Може просто да е изпила не каквото трябва или да е объркала дозата, просто нямам представа.

— Лекарите сигурно би трябвало да знаят какво е използвала — рече Монтоун.

— Той ми каза, че знаели. Господи, чувствам се толкова виновен, че не го предвидих.

— Мога да пратя някой патрул до блока й и портиерът да го пусне, за да вземе лекарствата.

На детектива му се стори, че за миг забелязва по лицето на Кийс да пробягва колебание.

— Много любезно от твоя страна, Джими.

— Няма проблем.

— Ужасен уикенд и за двама ни, предполагам — каза Кийс и го погледна с печална, уморена усмивка.

— Не знаеш колко си прав.

 

 

Мърфи присъства на аутопсията на Холи Мюз сам. Монтоун влезе в съседното помещение още преди д-р Ли да свали чаршафа от трупа върху масата. Нямаше смисъл да подклажда кошмарите, които и без това го измъчваха.

През прозорчето на вратата към коридора на моргата той периодично поглеждаше към Тери Кийс. Англичанинът седеше на същата каменна пейка, на която беше чакал и по време на аутопсията на Макензи Денис. Седеше тихо и пишеше в бележника си, очевидно без да съзнава близостта на Монтоун.

Кийс като че ли леко драскаше с молива по страницата, сякаш запълваше някаква рисунка.

Докато чакаше, детективът прелисти папката с данните за изследванията, които д-р Ли бе направила на Макензи Денис. До резултата, който търсеше, откри написана на ръка бележка от нея.

„Ти се оказа прав — тестът за амобарбитал е позитивен.“

В кръвта на Денис бяха регистрирали шестстотин милиграма, равняващи се на шест стандартни капсули амобарбитал.

Като съдеше по степента на биохимично разпадане, д-р Ли смяташе, че барбитуратът е бил вкаран в тялото му около час преди да бъде убит. Не беше открила в стомаха или червата му следи от желатин.

Лекарството е било вкарано с мускулна инжекция, гласеше заключението.

Монтоун не очакваше патоложката да намери в Холи каквито и да е опиати. Може би момичето се бе изненадало от завръщането на Тери Кийс, но трябва да го беше допуснало достатъчно близо до себе си, за да няма нужда от инжекция.

Отново погледна през прозореца към Кийс, после извади клетъчния си телефон и се свърза с хотел „Мейфлауър“. Както се бяха уговорили, Питър Хеншоу се бе регистрирал под името Чарли Скуайърс.

— Ало.

— Тук е Монтоун. Можем да разговаряме.

— Още ли е при теб?

— Наблизо. Питър, Кийс получил ли е ограничителна заповед в Лондон?

— Така ли ти каза?

— Вярно ли е?

— Той знае ли, че сме се срещали?

— Не зная. Вярно ли е?

Мълчание.

— Известно ти е какво могат да направят адвокатите — накрая отвърна Хеншоу.

— Защо не ми каза?

— Тя няма сила тук.

— Как се случи? Какви бяха обстоятелствата?

По-дълго мълчание.

— Приближих се до него пред една книжарница на „Пикадили“. След като беше раздавал скапаните си автографи.

— Защо?

— Исках да му изразя почитанията си, да му покажа, че се интересувам от него. Преди да му кажа и една дума, той видя, че идвам, и надигна вой до небесата. Когато хората се стекоха наоколо, заяви, че съм го нападнал физически.

— Имаше ли свидетели?

— Бяхме сами. Съдията реши да повярва на думата на един осъден убиец, а не на полицай. Кийс представи заплашително писмо, което твърдеше, че получил от мен.

— Ти ли го прати?

— Категорично не.

Този път Монтоун изчака.

— Кога ти го каза? — попита Хеншоу.

— Преди час.

— Без никакъв повод?

— Да.

— Значи знае.

— Не е възможно.

— Ти не го познаваш. Защо иначе да ти го разказва сега? Повярвай ми, той не прави нищо случайно.

Монтоун отново погледна през прозорчето. Кийс го нямаше.

— Пак ще ти се обадя — каза той.

Когато затвори, чу зад себе си силен трясък. Завъртя се, почти очаквайки Кийс да се прокрадва към него.

Служител от моргата буташе празна количка.

Монтоун излезе в мраморния коридор. Нито следа от Кийс.

Той зави зад ъгъла и рязко спря, когато го видя на десетина крачки от себе си, увлечен в разговор с жена, обърната с гръб към детектива. Монтоун приближи и тя се обърна, чула стъпките му.

Ерин Кели.

Какво искаше от нея Кийс? Внезапно го обзе гняв, защитният му инстинкт се събуди. Монтоун трябваше да положи усилие, за да скрие чувствата си.

— Детектив Монтоун — каза тя и му протегна ръката си.

— Госпожице Кели.

— Виждам, че вече сте се запознали — рече Кийс.

— Снощи — отвърна детективът.

Ерин малко объркано го погледна. Монтоун се зачуди какво й е казал Кийс. Англичанинът леко отстъпи назад, за да ги остави насаме.

— С какво мога да ви помогна, госпожице Кели? — попита Монтоун.

— Имам среща с човека от погребалната агенция, трябваше да е тук преди половин час. Тази сутрин уредих всичко по телефона.

— Разбирам. — Монтоун внимателно я докосна по ръката и я поведе обратно към каменната пейка зад ъгъла, надалеч от Кийс.

— Горещо ми ги препоръчаха. — Тя спомена името на фирмата.

Детективът й даде знак да седнат на пейката. Ерин заби поглед в пода, уморена, не толкова самоуверена, колкото предишната вечер, малко унесена.

— Прекарах тежка нощ. Постепенно осъзнах реалността на случилото се — почти абстрактно каза тя. — Никога не съм загубвала близък човек. Мислех си, че може би ще ми позволят да я видя.

Той кимна. В момента не искаше да обсъжда този въпрос. Нямаше намерение да й позволи да види сестра си, преди патологът да си свърши работата.

— Как беше името на онази агенция?

Ерин му го каза и детективът си го записа, наред с името на агента.

— Ще се свържем с тях, ще разберем защо са се забавили.

— Кели е името на бившия ми съпруг — разсеяно рече тя, като гледаше към ръцете си.

Нямаше халка. Монтоун усещаше, че жената е достатъчно измъчена.

— За какво ви говореше Тери? — попита той.

Ерин леко поклати глава, после като че ли за първи път се съсредоточи върху него.

— Моля?

— Тери. Мъжът в коридора. За какво разговаряхте?

— За Холи. Колко я обичал. Каза, че бил един от последните, които са я видели.

— Вярно е — отвърна Монтоун.

„Може би последният.“

— И тъкмо ми разказваше колко щастлива изглеждала. Че в живота й се случило нещо наистина прекрасно. Приблизително същото, каквото онзи ден ми каза и тя.

Не знаеше какво да й отговори. Тази мисъл го прониза като стрела.

— Разказвах ли ви го вече? Звучи ми познато.

— Да — потвърди Монтоун.

— Попита ме дали може да дойде на погребението. Искаше да изрази почитта си.

— Нали споменахте, че погребението ще е в Маями.

— Точно така.

В главата му бързо защракаха изчисления. Какво щеше да прави Кийс в Маями? Тази мисъл не му харесваше.

— Какво му отговорихте? — попита той.

— Ами, съгласих се. Щом е бил неин приятел, трябва да присъства.

Тя изпитателно го погледна. Монтоун се надяваше, че видът му не издава нищо.

— Не знаех чак толкова много за света на Холи. Струва ми се, тя чувстваше по някакъв начин, че не го одобрявам. Че е, не зная, цялата индустрия, от която тя стана част, беше някак си маловажна. Исках само да е щастлива и удовлетворена от работата си. Моето мнение означаваше много за нея. Може би прекалено много. Не зная защо ви разказвам всичко това. Би трябвало аз да съм специалистът по вашите емоции, но никога преди не съм се чувствала така.

— Всичко е наред.

Отчаяно му се искаше да й разкаже за връзката им и какво е означавала за него Холи.

„Не сега.“ Не, когато Кийс бе точно зад ъгъла.

— Все едно да сънуваш кошмар, от който не можеш да се откопчиш. Все се надяваш, че следващият момент ще ти донесе облекчение, че всичко е само грешка, но нищо не се променя.

Тя се отпусна на рамото на Монтоун — повече не можеше да се сдържа. Детективът я прегърна и силно я притисна към себе си. Ерин се разрида, дълбоко и гърлено, мускулите й мъчително се свиваха, главата й бе клюмнала на гърдите му и ръката й несъзнателно стискаше ревера на сакото му.

Кийс седеше в стара телефонна кабина зад ъгъла. Надигна глава, когато чу жената да плаче, замислен, но с ледено сърце. Никога не преставаше да се удивлява, че в сравнение с изстраданото от него, чуждата мъка му се струва толкова незначителна и блудкава. Хората бяха впримчени в собственото си съзнание, неспособни да видят важните истини пред лицето и на най-малката трудност. Можеше да се отнася към такова самовглъбяване единствено със студено любопитство.

Той разгледа един от листовете в бележника си, онзи, по който по-рано драскаше с молив. В негатив по средата се бяха появили съвсем слаби очертания на телефонния номер, който Монтоун бе записал пред ресторанта. Детективът беше откъснал горните два листа, за да го предотврати, но пълнителят на химикалката, която му бе дал Кийс, свършваше и той трябваше да натиска силно.

Кийс пусна монета в отвора, набра централата и поиска телефонни услуги във Флорида. Когато го свързаха, той каза на телефонистката, че иска да провери един и същ номер в няколко различни кодови зони. Макар инстинктът му да подсказваше, че това изобщо не е номер от Флорида — че всъщност е местен, защото иначе Монтоун щеше да запише кода — от звуците, които се носеха иззад ъгъла, разбираше, че има малко време за убиване, а и никога не бе излишно човек да е прекалено педантичен.

 

 

Когато първият пристъп на мъката й отмина, Ерин продължи да се притиска към Монтоун, неподвижна, изтощена като корабокрушенец, вкопчил се в подводна скала. Тя взе кърпичката, която детективът й подаде, и избърса очите си.

— Бях девет години по-голяма от Холи — накрая каза Ерин. — Никога не сте виждали по-сладко момиченце. Беше толкова искрена. Толкова доверчива. Като ангелче. Не го казвам само аз. Всички го виждаха.

— Вярвам ви.

— Стаята й беше до моята, когато стана достатъчно голяма, за да спи сама. Когато беше на около пет години, тя изчакваше, докато решеше, че съм заспала, после влизаше при мен и коленичеше до леглото ми, за да си каже молитвите. Винаги й обяснявах, че съм прекалено голяма за молитви, затова Холи ги казваше вместо мен. Шепнеше — не искаше да разбера. Никога не съм й казвала, че зная. Лежах със затворени очи и я слушах.

„Сега, когато вечер лягам, аз моля Господ душата ми да пази.“

Тя го погледна, изтощена, мрачна, изпълнена със самообвинения.

— Аз никога не съм се молила за нея.

Тери Кийс пусна последна монета и набра бледия номер от бележника си без какъвто и да е код.

— Хотел „Мейфлауър“, какво обичате? — попита телефонистката.

— Какъв е адресът ви, моля? — попита той.

— „Сентръл парк уест“ и Шейсет и първа улица.

— Много благодаря.

Кийс затвори. После унищожи листа с номера. Насочи вниманието си към разговора зад ъгъла, изчака подходящо затишие и отиде при тях.

 

 

Малко след като д-р Ли завърши аутопсията, погребалният агент, когото очакваше Ерин, най-после се появи. Монтоун уреди подробностите с моргата за предаването на тялото. Катафалката откара запечатания временен ковчег през сервизния изход на сградата.

Детективът гледаше към черния стоманен сандък.

„Холи не е там.

Никога повече няма да я видиш.“

Когато затвориха вратите на колата, той провери дали Ерин се е върнала вътре, после отведе погребалния агент настрани.

— Къде ще си свършите работата?

— Тук, в града.

— Кога?

— Тази вечер. Семейството поиска отворен ковчег. Трябва да я подготвим за пътуване утре.

„Пътуване. Сякаш Холи е пътник.“

Престореното смирение на мъжа го ядоса.

— Къде е погребението?

— Службата ще бъде във вторник в Маями.

— Лично ли ще се заемете?

— Имаме много способни хора.

— Кой е най-добрият?

Усмивката на агента започна да избледнява.

— Предполагам, че аз имам най-голям опит.

Монтоун пристъпи плътно до агента, някой си господин Гейбриъл — мек човек на средна възраст, сервилен, с леко загатване за разлагаща се храна в дъха, неуспешно прикрито с ментов освежител.

— Тя беше красиво момиче.

— И аз така разбрах.

— Не, не разбирате. Ще направите всичко възможно, за да оставите на семейството й приличен спомен за човека, който тя представляваше за тях. Холи не обичаше грим — да не я нацапотите като проститутка. Сложете на шията й някаква дантела или яка, за да не видят следите от въжето.

— Детектив, уверявам ви, че знам как да си върша работата.

Монтоун го хвана за вратовръзката и го придърпа още по-близо към себе си.

— Аз пък знам всичките ви трикове, за да си облекчавате живота. И ако се опитате да го направите или по какъвто и да е начин разочаровате тези хора, ще разбера. И тогава пак ще се срещнем.

Агентът го зяпаше с отворена уста и разширени очи.

— Разбирам — тихо каза господин Гейбриъл. — Разбирам.

Монтоун го пусна и той със залитане се отдалечи. Детективът се върна вътре. Мърфи го чакаше заедно с Ерин.

Преди да стигне при тях, от съседен коридор се появи Тери Кийс и го отведе настрани.

— Някакви резултати, Джими? — попита той и посочи към моргата.

— Нищо изненадващо. Причината за смъртта е обесване. Всичко потвърждава фактите, с които разполагаме.

Кийс съчувствено поклати глава, после погледна назад към Ерин и Мърфи.

— Сестра й добре ли е?

— Колкото може да се очаква.

Англичанинът погледна към него.

— Господи, това е ужасно. Ти как си, Джими, държиш ли се?

— Ще се оправя.

— Изглеждаш по-добре от сутринта. Не си толкова блед. Погледът ти е по-ясен.

— Връщането към работата ми помага.

— Сигурен ли си, че не се натоварваш прекалено?

— Мога да се справя.

— Е, ти си знаеш, сигурен съм. Виж, ще изтичам пак до болницата, за да видя как е Тайлър.

— Добра идея. Едва не забравих, Майк сети ли се да ти вземе отпечатъците?

— Погрижихме се за това още преди час. Питаш за втори път.

— Добре. Извини ме, още съм малко разсеян.

— Не се тревожи. Съвършено разбираемо е — отвърна Кийс и го потупа по рамото.

— В апартамента на Тайлър ли ще останеш довечера?

— Всъщност не съм мислил за това.

— В случай, че се наложи да се свържа с теб.

— Винаги можеш да ми оставиш там съобщение.

— Благодаря, Тери — каза Монтоун, като се мъчеше да звучи убедително искрен. — Много сме ти признателни за помощта.

— Няма проблем, приятел. Това е най-малкото, което мога да направя. Грижи се за себе си.

Кийс се сбогува с Ерин и Мърфи. Монтоун проследи отдалечаването му, докато изчезна от поглед.

 

 

Монтоун и Мърфи откараха Ерин до хотела й, огромния конгресен „Шератън“ в центъра. Монтоун я придружи до главния вход и спря преди жената да влезе вътре.

— Какви са плановете ви?

— За тази вечер ли? — Изглеждаше изненадана. — Нямам намерение да ходя на мюзикъл.

— Искам да кажа, не мислите ли да се срещнете с приятели, да излезете на вечеря?

— Мисля да си поръчам нещо в стаята, да се свържа с родителите си, да взема гореща вана и да изпия една-две маргарити^[1].

— Познавате ли някой, който може да ви прави компания?

— Предпочитам да остана сама.

— Ами утре?

— Ще чакам да ми се обадят от погребалната агенция. После заминавам за Маями. Имам билет. Защо?

Монтоун дълбоко си пое дъх.

— Госпожице Кели… Ерин, аз имах връзка с Холи. Запознахме се само преди няколко дни. Дори не я познавах чак толкова добре. Мога само да ви кажа, че изпитвах много силни чувства към нея.

Не успя да разбере съвсем реакцията й.

— Съжалявам, че не ви го казах по-рано, но снощи не ми се струваше подходящо, а днес не успях да намеря време и място.

— Не, няма нищо — отвърна тя, извърна очи и дълбоко си пое дъх. — Значи вие сте били добрата новина.

Той сви рамене.

— Поне се надявах.

— Сигурна съм, че е така.

Двамата замълчаха за миг.

— Ще открия кой го е извършил, Ерин. Не искам вие или семейството ви да се съмнявате в това. Обещавам ви.

Тя внимателно го погледна. Погледът й беше ясен, съсредоточен.

— Сигурен ли сте, че трябва да поемате това задължение?

— Не мога да допусна какъвто и да е друг изход.

— Зная, че сте способен да го направите. Повече от способен. Трябва да го зная, нали съм писала за вас.

Монтоун усещаше, че Ерин се отнася към него с повече състрадание, отколкото можеше да понесе. Той се извърна.

— Освен това зная какво сте преживели миналия път — каза тя.

— Тогава беше различно.

— Сега въпросът е личен.

Монтоун помълча известно време, докато Ерин мислеше.

— Знаете ли кой е убиецът? — попита тя.

— Имам идея.

Той си напомни да не забравя колко е проницателна.

— Знаете ли причината?

— Все още не.

Ерин замълча за миг.

— Подозирам, че ще упорствате независимо от това какво ви наредят да направите.

— Да.

— Ще ви помагам с каквото мога — каза тя. — И преди съм консултирала полицията, свидетелствала съм пред съда — струва ми се, че го знаете.

— Да. Можете да започнете, като ме поканите на погребението.

— Трябва ли да питам защо?

— По-добре недейте.

Тя се замисли за миг.

— Ще ви помагам и няма да ви питам защо до погребението. Дотогава имате достатъчно време. Но трябва да ми обещаете, че след това ще ми кажете каквото знаете.

— Съгласен.

— Не се нуждаете от поканата ми за погребението, Джими. Така или иначе трябва да присъствате. — Ерин написа телефонен номер върху визитна картичка и му я подаде. — Това е номерът на родителите ми в Маями. Утре ли ще пътувате?

— Ще ви телефонирам, когато пристигна там. Мисля, че е добра идея да останете тук тази нощ, както сте решили. Не ви заплашва каквато и да е опасност, но ще поставя полицай пред вратата ви. Просто за всеки случай.

— Щом смятате, че е необходимо.

— Да, смятам.

Тя кимна и продължително го изгледа.

— Радвам се, че сте били вие. Радвам се за нея.

Монтоун не знаеше какво да каже. Ерин бързо го прегърна, после се завъртя и влезе в хотела.

 

 

— Той там ли е, Ханк?

— Тук е — потвърди Лопес. Стиснал слушалката в ръка, той надничаше през прозорчето на вратата на болнична стая, съседна на тази на Тайлър. — Разговаря с доктора в коридора. Съобщават му, че все още е прекалено слаба, за да се среща с когото и да е.

— А вярва ли им? — попита Монтоун.

— Така изглежда. Мога да накарам някой от цивилните да си поприказва с него.

— Струва ми се, че няма да остане дълго там.

— Искаш ли да му пусна опашка?

— Няма да правим нищо, с което да го обезпокоим. Искам да застанеш на улицата срещу блока на Тайлър на „Мадисън“. Предполагам, че после ще иде там. Апартамент шест-нула-пет, от южната страна на сградата, гледа към улицата. Отиди преди него и ми съобщи, когато се появи.

— Тръгвам — каза Лопес и затвори.

Мърфи зави по Парк авеню и се насочи на север сред натоварения трафик. Здрачаваше се и включиха уличното осветление. Студен вятър освежи въздуха.

Монтоун се свърза с Пат Фийни и нареди останалите от групата да го чакат в болницата.

 

 

В шест и петнайсет Тери Кийс заобиколи ъгъла и влезе в блока на Тайлър. Сал вече го нямаше и нощният портиер му кимна, когато отиваше към асансьора.

Кийс беше усетил, че го наблюдават навън. Той запали лампите във всички стаи, освен в кухнята. Включи телевизора, увеличи звука и застана до прозореца в кухнята. Когато се вгледа в мрака, забеляза необозначения детективски автомобил, паркиран точно зад ъгъла на Седемдесет и трета улица.

Провери касетофона в спалнята — касетата се бе превъртяла докрай. Провери записа на няколко места — пет часа радиопредаване. Или Тайлър случайно беше оставила радиото включено, или някой бе разкрил устройството. Подозираше, че е второто, и като съзнаваше, че това може би е последната му нощ в апартамента, демонтира системата и я отнесе в другата стая.

Извади евтина черна раница от скривалището зад фалшива плоскост, която беше поставил в предния килер, и прибра всичко вътре. Извади бинокъла за нощно виждане, върна се до прозореца в кухнята и погледна към седана на Седемдесет и трета.

Ханк Лопес, детектив от деветнайсети участък, гледаше нагоре към осветените прозорци.

Кийс отиде в спалнята, преоблече се в дрехите, които бяха в раницата, сложи си тъмни очила и малко грим. Нахлузи на ръцете си кожени ръкавици, облече черно кожено яке с две лица и внимателно нагласи бейзболната си шапка пред огледалото в антрето.

После взе раницата, увери се, че във външния коридор няма никой, напусна жилището, без да заключва вратите, бързо отиде до противопожарния изход и се спусна по стълбището на уличката зад сградата.

 

 

След като Монтоун отново разпита Тайлър Ангстръм в болничната й стая, полицаите от спецчастта проведоха съвещание, съчетано с бърза вечеря в кафенето. Ханк Лопес телефонира, за да съобщи, че Тери Кийс наистина е пристигнал и се е качил в апартамента на Тайлър, където се намира и в момента. Портиерът, който минал през шестия етаж през почивката си, съобщил, че отвътре се чува включен телевизор.

След като Фийни и Фонсека докладваха какво са научили от познатия на Франки в „Плаза“, Монтоун обобщи информацията за състоянието на Тайлър, която беше получил от лекуващия й лекар.

— Преди около три месеца й предписал ативан като общо успокоително. Тайлър казва, че не знаела как в шишенцето от ативан са се озовали таблетки рохипнол.

— Добре — отбеляза Фийни.

— Лошото е, че през последните две години три пъти е лежала в клиника за наркомани и два пъти е попадала в болница за, както се изразява тя, „случайно предозиране“. Единият път с рохипнол и коняк.

— Че тя е цяла аптечка, мамка му — подметна Мърфи.

— Твърди, че от три месеца била чиста — продължи Монтоун. — Не разбирала какво се е случило.

— Някакъв начин да го докаже? — попита Фонсека.

— Глупости. Онази вечер на брега, преди ние да пристигнем, беше опукала сама цяла бутилка каберне и беше изпушила поне една цигара с марихуана.

— Клеопатра, царицата на отричането — рече Мърфи.

— Значи той я е тъпкал с тези гадости — каза Фийни.

— Може да й е пускал хапчетата във виното. Тя няма никакъв спомен.

— Тъкмо затова е избрал нея, Джими — рече Фийни. — Знаел е, че гълта какво ли не.

— Възможно е. Тя мисли, че вечерта на убийството на Денис двамата са отишли в „Плаза“ към девет и са се загубили от очи за известно време, но спомените й са малко замъглени.

— А стига бе — подметна Мърфи.

— Ами хотелската стая?

— Регистрирал се е в десет без петнайсет под собственото си име, използвал е собствената си кредитна карта — „Виза“ от лондонска банка — отвърна Фонсека и показа копие от квитанцията. — За една нощ. Румсървиз, шампанско и хайвер в единайсет и половина. Закуска в седем. Никакви телефонни разговори.

— Багаж?

— Момчето от асансьора смята, че може да е носил малък сак.

— Негов или неин?

— Негов.

Монтоун разтърка очи, като се мъчеше да се пребори с умората.

— Сам ли се е качил в стаята, или тя е била с него? — попита той.

— Когато се е регистрирал, бил сам. Навярно това е времето, през което не са били заедно.

— И чиято продължителност не ни е известна — прибави Мърфи.

— От десет без петнайсет до единайсет и петнайсет — каза Фийни. — Това е интервалът, с който е разполагал.

— Връзва се с времето на смъртта на Денис.

— А Тайлър е неговото алиби.

— Значи навярно й е сипал нещо в чашата, преди да напусне купона.

— Възможно е. Беше изключила и на връщане от Острова — каза Монтоун.

— Не си ли спомня да са спирали?

Той поклати глава.

— Това достатъчно ли е? — попита Фийни.

Никой не отговори. Вече знаеха отговора.

— Тогава да задействаме отдела, да запишем каквото имаме — каза Монтоун. — Съвещание в девет, в кабинета на Фоли. Искам всички да си оставят следващите два дни съвсем свободни, не планирайте абсолютно нищо със семействата си. Ако началството се съгласи, предстои ни сериозна работа.

Той се изправи и се протегна. Отчаяно се нуждаеше от свежи сили. Взе чашата си и отиде отново да я напълни с кафе, последван от Мърфи и Фийни.

— Ами Хеншоу? — попита Мърфи.

— Все още очаквам да ми отговорят от Лондон.

— Там е пет часа по-късно — отбеляза Фийни, като си погледна часовника. — Съмнявам се, че ще получим нещо тази вечер.

— Хеншоу призна, че наистина е била издадена ограничителна заповед. Не зная дали ще можем да го използваме, Пат.

— Не го замесвай лично. Така или иначе можем да използваме информацията, която ти даде.

— Без да посочим източника си ли? Не мисля.

— Искаш ли пак да поговорим с него? — попита Мърфи. — Нали каза, че ви прекъснали?

— Може би няма да е зле.

— Ще се опитам да се свържа с него — каза Фийни и се насочи към телефонния автомат. — В „Мейфлауър“ ли беше?

— Чарли Скуайърс.

Фийни вдигна слушалката и набра номера.

— Знаеш, че Кийс е нашият човек, Джими — сниши глас Мърфи.

— Само инстинктивно. Но и Хеншоу не разполага с доказателства.

— Но ти знаеш.

— Да. Зная.

Фийни припряно се обърна към тях със слушалката в ръка.

— В „Мейфлауър“ има пожар.

 

 

След като пресече парка пеша, Кийс пое на юг покрай каменната стена, успоредна на „Сентръл парк уест“. На ъгъла на Шейсет и втора улица той обърна наопаки якето си, скри черната раница зад нисък жив плет и пресече улицата на кръстовището.

Хотел „Мейфлауър“ заемаше цялата пресечка на „Сентръл парк уест“ между Шейсет и първа и Шейсет и втора улица, застаряваща царствена сграда в южния край на булеварда. Когато приближи, Кийс видя входа на хотела, обкръжен от рояци туристи, които напълно ангажираха вниманието на портиерите и пиколата. Той наведе глава, влезе през въртящата се врата и незабелязан от никого, се вмъкна във фоайето.

Насочи се към асансьорите от дясната страна — решително и уверено, така че никой да не оспори присъствието му. Натисна бутона, изчака празна кабина и слезе в мазето.

По-късно само неколцина души щяха да си спомнят, че са видели полицая във фоайето и никой от тях нямаше да е в състояние да опише вида му, нито номера на значката, която бе откраднал от деветнайсети участък. Единствените сигурни подробности, запечатали се в паметта им, бяха късите му мустаци и тъмните очила с черни рамки.

Кийс обиколи мазето и намери пералнята. Чу гласовете на хората, които работеха вътре, но никой не го видя, когато подкара количка за пране обратно към асансьорните шахти. Извади от джоба си малко, самоделно запалително устройство, активира брояча и го скри в количката под мръсно спално бельо, после спокойно излезе на втория етаж през сервизното стълбище, за да заобиколи фоайето.

Изчака две минути в пустия коридор, погледна си часовника, намери кутията на противопожарната аларма, счупи стъклото и натисна лоста. Из хотела започнаха да кънтят звънци и да вият сирени точно когато димът от мазето убедително започна да се вие от асансьорите.

Кийс се втурна надолу към фоайето. Служителите на регистратурата енергично разговаряха по телефоните и вече организираха евакуирането на гостите.

Докато вестта за пожара бързо се разпространяваше из хотела, Кийс зае позиция до главния вход. Когато гостите започнаха да се стичат във фоайето, той авторитетно ги насочваше навън през въртящите се врати. Можеше да чуе воя на пожарникарските сирени в далечината и очакваше всеки момент да пристигне полиция. Острият му поглед шареше из тълпата наоколо и търсеше познатото лице.

Точно в този момент детектив Фийни се свърза с централата на „Мейфлауър“ — едно от последните външни обаждания, на което телефонистите отговориха, преди да напуснат постовете си и да се присъединят към евакуиращите се.

Фийни държеше слушалката и чакаше отговора на Монтоун.

— Да тръгваме — каза той.

Детективът пренебрегна асансьорите и поведе четиримата си колеги надолу по най-близкото стълбище към Седемдесет и седма улица. Когато се качиха в автомобилите си, те залепиха полицейските лампи на таблата, включиха сирените и потеглиха през парка към Седемдесет и девета улица. Монтоун се свърза по радиостанцията и нареди в „Мейфлауър“ да ги чакат патрули.

 

 

Питър Хеншоу се появи във фоайето сред група от възбудени учители от Южна Калифорния, пристигнали в града на конгрес. Носеше шлифер, навлечен върху анцуг и маратонки, обути на бос крак — инцидентът очевидно го бе събудил. Докато тълпата се изнизваше през вратите, Хеншоу мина на метър от полицая, който ръководеше евакуацията, но изобщо не погледна към лицето му.

Кийс изчака инспекторът да излезе на тротоара, после бързо се измъкна през странична врата, свали радиостанцията от колана си и я вдигна към ухото си, сякаш разговаряше. Мигове по-късно на мястото се появи първият патрул от полицейското управление и влезе в хотела през главния вход. Ченгетата не забелязаха заминаването на другия полицай.

Монтоун и Мърфи пътуваха в първата кола. Те взеха на скорост острия ляв завой на Осемдесет и първа улица, като разчистваха движението по пътя си, и излязоха на „Сентръл парк уест“. Фийни и Фонсека завиха секунди по-късно, като едва не се блъснаха в друг автомобил.

Следвани от още два полицейски патрула, пред „Мейфлауър“ спряха първите пожарни. Пожарникарите се изсипаха навън, втурнаха се във фоайето и светкавично проследиха източника на дима, докато полицаите се разгърнаха, за да установят контрол над бързо растящата навалица. Автомобилите, пътуващи на север по „Сентръл парк уест“, трябваше да спрат зад полицията, пожарните и туристите, като задръстиха улиците чак до „Кълъмбъс съркъл“.

 

 

Кийс свали полицейската си фуражка и значката и се шмугна в тълпата, като не изпускаше от очи бялата коса на Хеншоу, отдалечен на двайсетина стъпки от него. Всички погледи, включително този на инспектора, бяха насочени към фасадата на хотела и наблюдаваха излизащите от по-ниските етажи вълма дим, като търсеха пламъци.

Кийс бавно се запровира към гърба на Хеншоу, като внимаваше да не блъсне някого и по този начин да привлече вниманието. В същото време дясната му ръка се насочи към големия джоб, който беше пришил на гърдите от вътрешната страна на якето си.

 

 

Задръстването на Шейсет и седма улица внезапно принуди да спрат и автомобилите, движещи се на юг по булеварда. Монтоун наду сирената и натисна клаксона, но колите пред него нямаше накъде да се отместят. Виждаха се светлините на полицията и пожарните, които се отразяваха по стените на сградите на шест пресечки от там.

Поради задръстването на Шейсет и първа улица повечето от движещите се на север коли бяха отминали и платното от лявата им страна внезапно се освободи. Монтоун остави сирената включена, отби към парка и продължи на юг сред малкото автомобили в срещуположните ленти. Пат Фийни рязко зави наляво и го последва. Колите поднасяха и отбиваха, за да им направят път, и едно такси се блъсна в автобус.

Незабележим в тълпата, Тери Кийс стисна скритата в джоба му спринцовка и направи последната крачка към Питър Хеншоу. Престори се, че се спъва и докато падаше напред, заби иглата през якето си, а после през шлифера и анцуга на инспектора в левия му хълбок. В момента, в който усети проникването й в плътта, той натисна буталото, после я изтегли, още преди Хеншоу да успее да се обърне, и се шмугна обратно в навалицата по посока на Сентръл парк. Никой от хората около инспектора не забеляза спринцовката и не успя да опише мъжа с черното кожено яке, когото бяха видели.

Когато дозата от хиляда милиграма адреналин попаднаха в кръвта му и сърцето му започна да прескача, Хеншоу събра цялата си енергия, за да извика веднъж за помощ, преди стимулантът да подкоси краката му. Докато се мъчеше да си поеме дъх, пулсът му стана непостоянен, превърна се в смъртоносна аритмия, коленете му се блъснаха в паважа и тълпата наоколо му започна да се разпръсква, разбрала, че с този човек се е случило нещо ужасно.

Подчинявайки се на последното му ясно намерение, ръцете на Хеншоу отчаяно се насочиха към джоба на шлифера му. Докато съзнанието му гаснеше и лицето му се приближаваше към земята, последното нещо, което регистрира умът му, беше част от симетрична решетка в тротоара. Едното му отворено око гледаше надолу към мрачния тунел на метрото, докато ревът на минаващата мотриса поглъщаше света.

 

 

Плътно следван от автомобила на Фийни, Монтоун наби спирачки и спря до тълпата на Шейсет и втора улица. Другите детективи изскочиха от колите си мигове по-късно и се втурнаха след него.

 

 

Тери Кийс стигна до края на навалицата на източния тротоар, обърна се и небрежно отстъпи до стената на парка. От дясно чу сирени и скърцане на спирачки. Той се качи върху близката пейка и забеляза Монтоун и другите полицаи, които излязоха от колите си и забързаха към хотела. Кийс се покатери по стената и скочи в парка от другата й страна. Като се привеждаше, той се върна на север и се скри зад живия плет, където бе оставил раницата.

Съблече коженото яке и полицейската униформа и остана по шорти и горнище на анцуг. Смени тежките си черни обувки с чифт маратонки „Найки“, свали си мустаците и очилата и ги пъхна в раницата при униформата. По-малко от минута, след като беше прескочил стената, Кийс се появи иззад храстите, нарами раницата и се затича на североизток.

Докато бягаше, погледна часовника си и прецени, че в най-добрия случай разполага с десет минути, за да измине разстоянието от километър и половина през парка и да се върне в апартамента на Тайлър.

По това време Монтоун и другите детективи си бяха проправили път до центъра на тълпата. Хората бяха повикали двама санитари, които бяха обърнали Хеншоу по гръб и енергично му правеха сърдечен масаж, докато чакаха линейката да стигне до тях на заден ход през навалицата.

Когато приближи и видя Хеншоу на земята, Монтоун показа на санитарите полицейската си карта.

— Какво му е? — попита той.

— Спиране на сърдечния ритъм.

— Някой видял ли е какво се е случило?

— Не знам. — Санитарите продължаваха да работят.

Хеншоу изглеждаше мъртъв — празен поглед, разширени зеници, лице на бели и сини петна.

Монтоун се обърна към хората, които зяпаха, едновременно хипнотизирани и засрамени.

— Някой видял ли е какво се е случило тук? — попита той.

— Той просто падна — каза жена от тълпата.

— Някой докосвал ли го е? Да го е ударил, или да се е приближавал до него? Разговаряше ли с някого?

Никой не каза нищо. Напрегнатият му поглед караше хората да се отдръпнат назад, но типичният страх на тълпата не намаляваше болезненото им любопитство към страданието на Хеншоу и това вбеси Монтоун. Той овладя гнева си и се насили да се съсредоточи върху проснатото върху тротоара тяло.

Дясната ръка на инспектора, извита назад над главата му под неестествен ъгъл, се люлееше насам-натам, докато санитарите натискаха гърдите му.

Десният му юмрук бе силно стиснат.

Монтоун коленичи до него и разтвори пръстите му.

Стискаше в дланта си ключ.

Детективът забеляза тревожния поглед, който си размениха санитарите — единият от тях съвсем леко поклати глава, но те продължиха да работят.

— Познавате ли го? — попита старшият санитар. — Детектив? Познавате ли го?

— Да, познавам го.

Силните им движения разтърсваха тялото на Хеншоу и ключът се изхлузи от безжизнената му длан. Докато Монтоун успее да го вземе, той изтрака в решетката, плъзна се вътре и изчезна в мрака.

Детективът се изправи и се обърна към другите полицаи.

— Майк, свържи се с Лопес по телефона. Пат, Франки, заемете се с местопрестъплението, вижте дали вече е известно откъде е избухнал пожарът и започнете да взимате показания от тези хора.

Фийни пристъпи напред към тълпата, вдигна картата си и извиси дрезгавия си глас, който прониза хаоса като мегафон.

— Трябва ми някой, който е видял или чул нещо за инцидента с този човек.

Секунди преди Майк Мърфи да набере номера на клетъчния му телефон, детектив Ханк Лопес излезе от седана си на Седемдесет и трета улица и „Мадисън“ за първи път, откакто беше установил наблюдението. Той направи десет крачки до ъгъла, за да се разтъпче и запали цигара. Остави телефона си на предната седалка и когато по „Мадисън“ профуча линейка с надута сирена, Лопес не го чу да звъни.

 

 

Тери Кийс стигна до средата на Сентръл парк близо до подлеза на Шейсет и пета улица и забави крачка, когато забеляза точно пред себе си на „Ийст драйв“ боклукчийски камион.

Той бавно се приближи зад камиона, смъкна черната раница от гърба си и когато мъжът, пътуващ на страничното стъпало, скочи, за да изпразни следващия контейнер, хвърли чантата през отворения капак на каросерията. Без изобщо да спира, Кийс рязко сви надясно, подмина камиона и забърза по алеята, която вървеше успоредно на пътя и водеше на север.

 

 

С телефон в ръка Мърфи се обърна обратно към Монтоун.

— Не отговаря.

— По дяволите. Опитай в апартамента на Тайлър.

— Имаш ли номера?

Монтоун прелисти бележника си и му го посочи. Мърфи го набра.

Санитарите поставиха на Питър Хеншоу кислородна маска и с помощта на двама пожарникари го вдигнаха върху носилка, след което го качиха в линейката. Той не проявяваше признаци на живот.

— Откарайте го в „Сейнт Люкс-Рузвелт“ — нареди им Монтоун.

— Телефонен секретар — рече Мърфи. — Отговаря ми телефонен секретар.

— Хайде, Майк — каза Монтоун.

Той се затича към колата и Мърфи го последва. Запали двигателя и настъпи едновременно спирачката и газта. Автомобилът се завъртя, после бясно се понесе на север по „Сентръл парк уест“.

Мърфи видя изражението на лицето му и си сложи предпазния колан.

— Опитай пак да се свържеш с Ханк — каза Монтоун. — Просто непрекъснато му звъни.

Надул сирената и натиснал клаксона, той профуча на два червени светофара, после рязко зави по Шейсет и пета улица, за да пресече на изток през парка. Мърфи трябваше да спре да набира и да се вкопчи в дръжката над вратата. Когато стигнаха до права отсечка, той донабра номера.

Лопес отговори на третото иззвъняване.

— Къде беше, бе, мамицата ти? — изкрещя Мърфи.

— Ами тука.

— Ханк, иди при портиера в блока — извика Монтоун, като прекъсна и двама им. — Накарай го да позвъни по вътрешния телефон в апартамента на Тайлър. Веднага!

— Добре.

— И не прекъсвай връзката, Ханк.

— Тръгвам.

Лопес стисна телефона и припряно пресече Мадисън авеню към блока на Тайлър.

На шест пресечки оттам Тери Кийс чу сирената на автомобила на Монтоун да пресича зад него Шейсет и пета улица и ускори крачка. Скриван от дърветата и храстите, той тичаше покрай стената на парка успоредно на Пето авеню, докато стигна до Седемдесет и втора улица. Изчака пролука в движението по булеварда, пресече от другата страна, продължи на север до следващото кръстовище и зави надясно.

На пресечката на Шейсет и шеста улица и Пето авеню колата на Монтоун подскочи във въздуха, пръсна искри при приземяването си, когато гърнето застърга в паважа, после с поднасяне зави наляво по „Мадисън“ и се насочи на север. Мърфи слушаше по телефона разговора на Лопес с портиера.

— В момента се опитва да се свърже с апартамента — съобщи Ханк. — Какво да каже, ако Кийс отговори?

— Че има посетител — отвърна Монтоун.

Детективът бясно лъкатушеше сред бавното движение по „Мадисън“, като натискаше клаксона, за да си проправя път.

— Не отговаря — каза Лопес.

— Не отговаря — каза Мърфи.

— Чакай ни там, Ханк — извика Монтоун, когато партньорът му подаде телефона. — Повикай асансьора във фоайето и го дръж така. След минута сме при теб.

Когато пресякоха Седемдесета улица, той наду сирената, за да успеят да минат на червения светофар на Седемдесет и втора.

 

 

Тери Кийс отвори вратата на задния сервизен вход в блока на Тайлър. Видя въртящите се светлини на приближаващия по „Мадисън“ полицейски автомобил, свали изолирбанда, с който по-рано беше облепил езичето, и се затича нагоре по стълбището.

Колата на Монтоун рязко спря пред сградата. Той изскочи навън, втурна се във фоайето покрай Лопес и портиера и продължи право напред към асансьора. Мърфи го следваше по петите.

— Ти остани тук — каза Монтоун и посочи към Ханк, после извика на партньора си: — Покрий задния вход.

Мърфи се насочи към задната част на сградата. Монтоун натисна бутона на шестия етаж. Вратите се затвориха. Той откопча кобура си и пъхна пистолета в джоба на шлифера си, като няколко пъти дълбоко си пое дъх, за да се успокои.

Когато стигна на етажа на Тайлър, детективът тихо отиде до апартамента й. Отвътре се разнасяше само звукът на телевизора. Когато чу изскърцване на панти зад себе си, той се завъртя и насочи напред пистолета.

Вратата на аварийното стълбище се затвори.

Монтоун свали пистолета и позвъни. Никой не отговори.

Преброи до десет, после силно почука. Чу някой да си свирука в апартамента.

Ключалката изщрака и Тери Кийс отвори вратата, облечен в тъмен халат. Косата му бе мокра и около раменете му беше увита хавлиена кърпа. Когато го видя, той широко се усмихна.

— Ей, Джими, какво става?

— Опитах да ти позвъня от портиерната — отвърна Монтоун, като се мъчеше да скрие изненадата си.

— Съжалявам, бях в банята.

— Звънях и по пътя. Отговори ми телефонният секретар.

— Остави ли съобщение?

— Не.

— Това е телефонът на Тайлър. Когато я няма, първо изслушвам съобщението и вдигам само ако е за мен. — Двамата се изгледаха за миг. — Добре ли си?

— Естествено.

— Искаш ли да влезеш?

— Благодаря.

Монтоун влезе в апартамента. С дясната си ръка стискаше пистолета в джоба си. Чу високо тиктакане.

Хронометърът от „60 минути“ изпълваше екрана на телевизора в дневната.

— Тъкмо привърших в участъка — каза той. — Реших да намина, да видя дали искаш да излезем да хапнем нещо.

— Улучил си лош момент — току-що изядох една пица — с иронична усмивка отвърна Кийс. — Искаш ли нещо за пиене?

Върху малката масичка пред телевизора имаше кутия от пица. Не бяха изядени само две парчета.

— Не, благодаря. — Монтоун взе дистанционното управление и намали звука. — Любимото ми предаване. Какво имаше тази вечер?

— Нали знаеш, обичайните работи — беззаконие, корупция. Онзи стар мухльо се жалваше от телефонната си сметка.

— Анди Руни — каза Монтоун и си погледна часовника: 19:43. — Той се появява едва в края на предаването.

— Ами, още не знаем какво му е щукнало тази седмица, нали?

— Винаги има нещо.

Спокойно усмихнат, Кийс се облегна на вратата на спалнята.

— Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш нещо? Тайлър поддържа много прилично барче.

— Мога ли да използвам банята?

— Естествено — отвърна Кийс. — Насам.

Той се завъртя и го въведе в спалнята.

Подгизналите му от пот дрехи лежаха върху леглото. Тери смъкна хавлиената кърпа от раменете си и небрежно я пусна отгоре им, точно когато детективът влизаше в стаята. После му посочи банята. Монтоун затвори вратата след себе си.

Кийс събра мокрите дрехи, хвърли ги под леглото и остави обратно хавлията. Той изрита маратонките си настрани, върна се в кухнята, извади остър нож от стойката на плота и го скри в джоба на халата си.

Монтоун тихо заключи вратата, пусна крана, после огледа душа. По плъзгащата се стъклена врата имаше капки и плочките в кабинката бяха мокри, но по огледалото на аптечката нямаше кондензирана влага. Кийс бе стоял под душа, заключи той, но не достатъчно дълго, за да не чуе телефона.

Детективът пусна водата в тоалетната, отново стисна пистолета в джоба си и се върна в дневната. Кийс седеше на табуретка точно пред телевизора, ядеше парче пица и пиеше бира.

— Наистина бих искал да изляза с теб, Джими, но ми се струва, че ще предпочета да си легна рано.

— Навярно и аз би трябвало да направя същото.

— Иска ми се да се беше появил петнайсетина минути по-рано. — Той замълча, за да прокара парче пица с глътка бира. — Но този скапан уикенд просто не ми излиза от главата.

— Ще те оставя да си починеш.

Кийс остави бирата, изправи се да го изпрати и пъхна ръка в десния джоб на халата си. Монтоун държеше и двете си ръце в джобовете на шлифера си. Двамата стигнаха до вратата и застанаха един срещу друг от двете страни на прага.

— Виж, Тери, след като си тръгна, разговарях със сестрата на Холи. Тя спомена, че имаш намерение да заминеш за Маями на погребението.

— Най-малкото, което мога да направя, нали?

— Мислех си да дойда и аз.

— Наистина ли?

Дори това да го изненадваше, Кийс успешно го прикри.

— Тя ми каза, че службата ще е във вторник — продължи Монтоун.

— Да. Сигурен ли си, че ще успееш да се измъкнеш?

— Ще опитам.

„Добре изиграно, Джими. Облекчаваш работата ми повече, отколкото можеш да си представиш.“

— Сигурен съм, че това ще означава много за нея — каза Кийс. — Ако искаш, можем да заминем заедно. Ще ми е приятно.

— Хайде да поговорим утре сутрин. Може би ще успея да хвана някой следобеден полет.

— Ще ти позвъня рано. Междувременно наистина се опитай да си починеш, момчето ми.

— Да, ти също.

— Лека нощ, Джими.

Кийс заключи вратата след него. После извади ножа от джоба си, прокара палец по ръба на острието и замислено се загледа в него, потънал в тревожни мисли.

„Какво точно знае?“

Монтоун слезе с асансьора във фоайето, не обърна внимание на гузния Лопес и отиде право при портиера.

— Тази вечер да са доставяли пица на някого?

— Не, господине.

— Сигурен ли си?

— Ей — надуто отвърна портиерът, — ако някой внесе пица в тази сграда, няма начин да не разбера.