Ерик Боуман
Английска примка (1)

1.

Можете ли да пазите тайна?

Защо питам: за мен доверието е от първостепенна важност. Психолозите наричат това „трайна деформация“ от „тежките ми години на формиране“. Точно така. И тъй като напоследък ни насърчават да носим отговорността за себе си и своите действия, аз с готовност приемам тяхната диагноза.

Да, казвам им, спокойно си го признавам: не вярвам никому. И най-вече на всички доктори.

Та, както разбирате, това кои сте вие и защо да се доверя на способността ви да пазите тайна, са извънредно сериозни проблеми.

И преди да продължим, още един последен въпрос: ако споделя тайната си, ще ме изслушате ли докрай, или ще се обърнете и ще си хванете пътя? Причината за тревогата ми е проста, ако не и очевидна: дължи се на вероятното ви неодобрение, докато аз се надявам само на съчувствие или разбиране. И защо му е на човек в този суров, безразличен свят да си вири врата, ако смята, че така може да си загуби главата?

Навярно съм прекалено нетърпелив да получа отговора ви. Не съди, за да не бъдеш съден и пр., и пр. В крайна сметка вашата способност да се забавлявате спокойно може да надхвърля скромните ми очаквания.

И така, този път ще направя изключение, ще приема съвета на докторите и ще говоря съвсем откровено.

Знайте това от мен: убийството е всичко онова, което говорят за него.

Начало на неозаглавен ръкопис от Терънс Перигрин Кийс

 

 

Водещият се стовари на паважа със скорост, по-късно изчислена с помощта на абсурдна математическа формула — пресата повече се заинтригува от идеята за скоростта на падане, отколкото от точността й — на сто двайсет и седем километра в час.

Щеше да падне значително по-бързо, ако тялото му не беше отскочило от жълтата тента над служебния вход на съседния четириетажен ресторант на Шейсет и девета улица. Стоманената рамка на навеса леко отклони премятащото се във въздуха тяло и спаси живота на келнер пуерториканец, който тъкмо бе излязъл навън да запали цигара. Чул раздирането на плата над главата си, Хулио Торес замръзна като котка на място и по този начин стана само свидетел на метеоритния препинателен знак, който сложи край на звездната кариера на Макензи Денис.

Гол и жестоко обезобразен от удара, Денис не беше незабавно разпознат. След като падна с главата надолу, мъжът, който през последните пет години бе едно от най-известните лица по американската телевизия, веднага стана анонимен.

В онова приземно бистро на десетина метра оттам случайно седеше смайващо добре запазена дама, която три години по-рано многократно — и честно казано, с повече ентусиазъм, отколкото умение — се беше чукала с Макензи Денис през едно-единствено бурно лято. Жената лесно би разпознала трупа, но метр д’отелът дискретно затвори щорите и инструктира сервитьорите да го покрият с една от розовите им покривки за маса.

Едва когато пристигна първият патрулен автомобил, портиерът на сградата осъзна, че строшеният прозорец на трийсет и петия етаж принадлежи на журналиста. Един от полицаите незабавно повика подкрепление и застана на пост до падналия. Портиерът поведе партньора му през фоайето от венециански мрамор и с пълния с позлата асансьор до апартамента и отключи вратата с електронна карта, след като собственикът не отговори нито на звънеца, нито на домофона.

Полицай Дуайт Додс бързо определи, че вътре няма никой и че прочутото име на жертвата гарантира бързото внимание на големите шефове, затова се върна навън в коридора и телефонира в 19-ти участък, Ъпър Ийст Сайд, Манхатън.

Телефонистката го свърза със сектор „Грабежи-Убийства“, откъдето го препратиха към началника на отдела лейтенант Лойд Коксън, току-що завърнал се в бруклинския си мезонет от вечеря с роднините на жена си. Коксън от своя страна светкавично проведе поредица телефонни разговори със звената нагоре по командната верига: с капитана си, който координираше разследванията в северен Манхатън, със заместник-инспектора, старши офицер в следствието, с техния капитан в управлението, районният командир за Манхатън, и накрая с началника на криминалния сектор в нюйоркското полицейско управление на „Полис плаза“ номер едно.

Когато отново се свърза със сержанта в отдел „Убийства“ на 19-ти участък, Коксън вече беше решил да прескочи дежурния детектив и да даде случая на Джими Монтоун. Макар че в момента не беше на смяна и работеше само денем, Монтоун бе най-добрият за такива подозрителни ситуации в цял северен Манхатън. Лейтенантът нареди да се свържат с него по пейджъра и адски спешно да го повикат на местопрестъплението.

После заповяда на хората си изобщо да не споменават името на Денис по радиовръзката, която постоянно се подслушваше от медиите в града.

— Циркът няма да започне — каза Коксън, — докато не се уверим, че скапаните слонове са в проклетата шатра.

Ето как детектив първи ранг Джеймс Монтоун — любимец на управлението още от прочутото си залавяне на серийния убиец Уендъл Слайгоу Плужека — се включи в разследването, което щеше да засенчи случая с Плужека, а и всеки друг негов потенциален успех.

 

 

Монтоун тъкмо понечи да пъхне в устата си шепа ментови бонбонки, когато таксиметровият шофьор, карибец със сплетена на малки плитчици коса, толкова рязко взе завоя на „Парк“ покрай „Гранд сентръл“, че детективът се плъзна по седалката, блъсна се във вратата и пръсна бонбоните навсякъде.

— За Бога!

— Нали каза, че бързаш, бе пич.

— Хубаво е да бързаш, но още по-добре е и да останеш жив.

Излязоха на „Парк“. Монтоун се облегна назад и започна да разтрива челото си. Повикването на лейтенант Коксън тотално му провали вечерта — сигналът го прекъсна точно по средата на „Ръката на злото“ на Орсън Уелс в киноцентъра „Анджелика“. А сега нямаше начин да предскаже кога ще успее да се добере до леглото си.

Имаше намерение да си приготви спокойна вечеря, да гледа някой ранен филм, може би на другата сутрин да поиграе голф. Карла от Пресцентъра обаче настояваше да се срещне с онзи английски писател. Никога преди не беше чувал за Тери Кийс, но Карла му каза, че е автор на няколко бестселъра и че Пресцентърът, винаги нащрек за позитивния нов имидж на управлението, иска той да му окаже пълно съдействие.

— Пише книга за убийство — обясни му Карла. — И помоли да се срещне точно с теб.

Така че Монтоун неохотно се отказа от първата част на плановете си за вечерта и взе такси до „Тайм кафе“ на „Лафайет“. Очакваше по-късно да съжалява за решението си, но Тери Кийс се оказа забавен тип с ободряваща представа за полицейската работа. Въпросите му бяха проницателни, прагматични и конкретни, нищо общо с рояка наемни писатели, които след арестуването на Плужека бе използвал Пресцентърът: тъпаци без чувство за хумор с техните миниатюрни касетофони и колежански познания по психология, които бяха гледали прекалено много детективски филми.

— Честно казано, не зная как го правиш, Джими — каза Кийс. — Денонощно се сблъскваш с различни страни на човешката природа, които биха накарали хората да сънуват кошмари чак до края на живота си. Ужасен начин да си изкарваш прехраната.

— Ако беше лесно, всички щяха да го правят.

— Това забавно ли ти е, или ти пречи?

— За какво говориш?

— Ами признанието за големите случаи, по които си работил?

— Не мисля много за това.

— А някога било ли ти е от полза?

— Случва се. Някой те е гледал по телевизията и може да ти довери нещо.

— Значи известността все пак ти помага?

— Използваш каквото имаш. Работата е достатъчно тежка.

Докато двамата разговаряха, той се опитваше да се сети на коя кинозвезда му прилича Тери: як, среден на ръст, интелигентен и практичен, човек от работническата класа. Пиеше шварц кафе, а не капучино, и се обличаше като човешко същество, не като някой от онези червеи от центъра. Измачкан панталон каки, тениска, топло яке, бейзболна шапка. Акцент на човек от работническата класа, тъмносини очи — Мел Гибсън, да бе.

Кийс го изгледа за миг, после искрено се усмихна.

— Зная, че в миналото са писали много за теб, но ако ще го правим заедно, не искам онези глупости от типа „просто такива са ми служебните задължения“. Това е само за пресконференциите. Надявам се, че не те обиждам.

— Ни най-малко.

— В тази книга се разказва за тежката работа — убиват някое нещастно копеле и ти нагазваш в кървава история, за която никой среден гражданин със здрав разум не иска да знае.

— В никакъв случай.

— Превръщаш всичко, каквото виждаш, в информация и я подреждаш, докато отделните парчета от мозайката не образуват портрета на убиеца.

— Ако успеем да направим пробив — отвърна Монтоун.

— Случайността помага на подготвените.

— Понякога просто вадиш късмет.

— Е, искам да науча как точно правиш това.

— Звучи разумно.

— Ако си съгласен, Джими, бих желал да наблюдавам работата ти по някой случай отначало докрай. До последната подробност. Истината се крие в натрупването на подробностите. Какво ще кажеш?

Да го вземе със себе си на повикване, да прегледат заедно папките по някой случай — защо не, реши Монтоун. Убийствата в района намаляваха, не че нямаше достатъчно време. Щом управлението беше готово да предостави на Тери Кийс достъп до информация, той щеше да му помогне.

— Естествено, защо не?

Двамата си стиснаха ръцете. Кийс плати сметката и те излязоха заедно навън. Писателят махна на едно от такситата.

— Женен ли си, Джими?

— Никога не съм бил.

— Обичаш жените, нали?

Монтоун неангажиращо сви рамене.

— Е, мен пък ме чака едно момиче. От онези, дето ходят по купони нонстоп. Тази вечер пак ще ме води. Някога имал ли си такова гадже?

— Не задълго.

Кийс се засмя. Когато влезе в таксито, детективът му даде визитка с домашния си номер и го помоли на другия ден да му телефонира, за да се уговорят кога да започнат сътрудничеството си.

Монтоун отиде в „Анджелика“, за да хване прожекцията, на „Ръката на злото“ в девет часа. Бог знае от колко време прекарваше вечерите си сам по кината, навик, за който не подозираше никой друг. През последните години животът му бе станал затворен и самотен, процес, който ясно беше наблюдавал, който разбираше, без да се тревожи, но който все пак не можеше да преустанови. Бе го виждал и при други полицаи, замисленост, която коварно обземаше човек като средна възраст, памет, натоварена с прекалено много ужаси, причинявани от човек на човека.

Тери Кийс беше познал: никой нормален не би искал да върши тази работа.

По време на сцената, в която Чарлтън Хестън спасява Джанет Лайт от рокерите, пейджърът му започна да звъни. Кой друг, освен Орсън Уелс би взел Чарлтън Хестън за ролята на мексиканско ченге? Кой друг, освен лейтенант Коксън би провалил остатъка от вечерта му в толкова съвършено разчетен момент?

Таксито се блъсна в тротоара на Шейсет и девета улица. Две патрулни коли с включени сини лампи препречваха кръстовището. Пред ресторанта се беше събрала тълпа. Веднъж бе водил тук момиче, което полагаше всички усилия да впечатли. Той си закачи детективската значка, мина покрай униформените ченгета на ъгъла и откри първите патрулни полицаи на местопрестъплението, застанали до розова покривка за маса. Краката на жертвата стърчаха навън: бял възрастен мъж. В канала се стичаше локва кръв.

— Повикаха ни в десет и четирийсет и шест — съобщи му полицай Дуайт Додс, като преглеждаше бележките си. — Един от келнерите излязъл през тази врата и онзи едва не му се стоварил върху главата. Ние пристигнахме в десет и петдесет и една. Навсякъде по тротоара имаше натрошено стъкло. Портиерът забелязал разбит прозорец на трийсет и петия етаж.

Монтоун приклекна до жертвата и повдигна ъгъла на покривката, в която продължаваха да попиват кървави петна. Провери опакото на дланите и предмишницата му. Нямаше порязвания. Още повече отдръпна покривката и внимателно разгледа мъжа. Забеляза, че по челото му са забити малки парченца стъкло. Ако си виждал достатъчно хора, блъснати от мотриса в метрото, улучени от куршум, нещастни копелета, обесени на собствения им колан, се научаваш да не виждаш само раните, а и онова лице, което преди е живяло там.

— Мамка му. Знаете ли кой е този?

Двамата патрулни се спогледаха.

— При това доста добре, Джими — отвърна Додс.

— Портиерът казва, че не е имал гости. Проверихме всички, които са се регистрирали на рецепцията във фоайето след седем. Стените в сградата са дебели. Съседите не са чули нищо — каза на лейтенант Коксън Монтоун, докато се качваха с асансьора към апартамента на жертвата.

— Какво открихте вътре? — попита Коксън.

— Чаках те да дойдеш.

Монтоун го погледна с момчешката си усмивка и пъхна в устата си две бонбончета „Тик-так“.

— С какво са, с канела ли?

Лейтенантът протегна ръка и детективът изсипа в шепата му още две.

— Почистих всичко — продължи Монтоун. — Исках да натоваря трупа в катафалката, преди да се появи пресата.

— Нали направихте снимки?

— Естествено. Донатело от отдела пристигна веднага след мен и фотоапаратът му беше в колата. Не исках да чакаме хората от отдела за оглед на местопрестъплението.

— Стига да сте си свършили работата — махна с ръка Коксън.

— Повикахме десет патрула и отцепихме всички входове. Опитахме да не споменаваме името на жертвата по радиостанцията, колкото и малка да е вероятността да го задържим в тайна. Когато пристигне телевизията, ще трябва адски внимателно да пазим тълпата.

Лейтенантът мълчаливо се съгласи. Насилствената смърт в манхатънския Ъпър Ийст Сайд — от Петдесет и девета до Деветдесет и шеста улица между Сентръл парк и Ийст ривър, навярно най-високата концентрация на частни богатства в юрисдикцията на която и да е полиция в света — привличаше повече внимание, отколкото политиката на президента. Монтоун вече беше минавал по този път — тъкмо затова Коксън бе избрал за тази работа точно него.

— Малко познавах Денис — каза детективът. — Преди две години направи репортаж за мен.

— След ареста на Слайгоу ли?

Монтоун кимна. Коксън се беше прехвърлил в отдела, след като бяха пратили Плужека в затвора „Атика“.

— Значи той те направи прочут, а?

Монтоун сви рамене.

— Готин пич ли беше? — попита лейтенантът.

— Трудно е да се каже. Като че ли постоянно играеше пред камера. Наблюдаваше ме в продължение на няколко смени и шлиферът му изглеждаше по-реален от самия него.

— Мислиш ли, че ще успеем да задържим шумотевицата, Джими?

— Ами, естествено. Чух, че и Мадона щяла да си връща девствеността.

Вратите се отвориха и двамата излязоха от асансьора. Коксън поговори с двамата униформени, които стояха в мраморното фоайе, и единият, възрастен сержант с регистрационна книга за присъстващи на местопрестъплението, вписа имената им в нея.

— Не пускайте никой освен хората от ООМ. Съобщете ми веднага щом пристигне капитан Джейкс.

Лейтенантът отново се обърна към Монтоун.

— Давай да побързаме, Джими. Трябва да телефонирам на адски много хора — уморено каза той, като мислено прехвърляше списъка: президенти на телевизионни компании, бивши съпруги, кметът.

Детективът влезе пръв и даде на Коксън знак да изчака в антрето, което водеше към дневната — по-ниско помещение, дълго девет и широко шест метра. Шумът на града проникваше през разбития прозорец точно срещу вратата.

Бял плюшен килим. Черни кожени дивани, подобно кресло. Шкаф с три „Еми“^[1] и купчина други, неизвестни на Монтоун награди. По средата на стаята се извисяваше шейсетинчов телевизор с два видеокасетофона, долби стерео усилвател, компактдиск и видеодискплейър. На стената отгоре висяха три тонколони. Две големи модерни, абстрактни платна с меки сиво-черни мазки украсяваха отсрещната стена.

Той си сложи гумени ръкавици и внимателно пристъпи напред, като търсеше отпечатъци от стъпки по килима.

— Тук — посочи Монтоун.

Детективът ги проследи до врата, която отвори с лакът. Огромна спалня, все още включено осветление. Лъскави черни мебели върху дървен под в японски стил. Оправено легло. Върху него — копринен халат с отвързан колан. Никакви дрехи по стола. Вратите на гардероба — затворени. Монтоун се насочи към съседната стая.

Просторна, скъпарска баня с черни плочки. Скрито осветление. Двойна мивка със златни метални части. Кедрова сауна, достатъчно голяма за двама. Вана с подводен масаж. Мултифункционален душ. По стъклената врата и пода на душ-кабинката се стичаха капки.

Монтоун отвори черен плетен кош в ъгъла — мръсни дрехи от около два дни. Чорапи, бельо, ризи. Спортен екип, все още влажен.

Върна се през спалнята и зави наляво по коридора към другата врата. Спортен салон — огледална стена зад лавица с тежести за вдигане. Черен мокет. Различни гладиатори, скъпо оборудване. Нещо върху столчето до огледалото отразяваше светлината.

Огледалце в черна рамка. Бръснач до разсипана купчинка бял прах. Къса стоманена сламка. Следи от две пътечки по стъклото.

Последната врата в коридора водеше към кабинет с ламперия от черен орех. Дървено бюро, персонален компютър и до него разклонение на телефонната система с три линии, която беше видял в другите стаи. Отворена енциклопедия върху бюрото. Тъмночервен шезлонг в кът за четене между вградени лавици. Биография на Робърт Луис Стивънсън върху малка масичка. Разделител — сувенир от Белия дом — поставен на страница 75.

Едната стена бе покрита със снимки на Макензи Денис с различни знаменитости — политици, журналисти, кинозвезди. Под тях: Денис, практикуващ екстремни спортове — сърф, катерене по вертикални стени, рали в пресечена местност. После: Денис на фона на бойни действия. Животът зад бюрото на водещия.

Върна се в дневната и заобиколи покрай килима до другата страна на апартамента.

— Шефът иска заключение — ако е убийство, ще дойде — каза Коксън, докато отново набираше клетъчния си телефон в антрето.

Монтоун вдигна показалец: „още малко“.

Той влезе през сводеста врата, водеща към правоъгълна трапезария. Върху голата маса лежеше връзка ключове с тежък сребърен ключодържател с емблемата на канала на Денис. На страничната облегалка на един от столовете висеше изтъркана кожена чанта. Джими я отвори и откри вътре карта за самоличност на Денис, лаптоп, няколко писма без пликове и самолетен билет до Вашингтон за следващата сутрин. Нямаше бележник с телефонни номера и адреси, нито календар за срещи. Детективът предположи, че по-късно ще открие електронните им аналози в лаптопа.

Въртящи се врати водеха до голяма кухня — по средата безупречно чиста печка, медни съдове, закачени над плот, голям колкото в ресторант. В мивката лежаха нож, вилица и купа за салата с останки от храна. Върху плота до комплект кухненски ножове „Хенкел“ стоеше празна бутилка от светла бира. В хладилника намери четири опаковки с храна от ресторант „Забар“.

През друга врата влезе в сервизен коридор с шахта за боклук, килер за средства за чистене и перална. Коридорът завършваше със сервизен изход. Заключен с резе. Монтоун го отключи и завъртя бравата. Навън имаше площадка и стълбище за надолу, както и още един етаж нагоре. Детективът разгледа вратата отвън — беше лепкава около резето. Качи се по стълбището — друга, този път отключена врата излизаше на покрива.

По-голямата част от покрива бе заета от градина: дървета в саксии, чакъл и площадки от секвоя, меки столове и шезлонги. Монтоун го обиколи. Съседната сграда на юг завършваше три етажа по-надолу. Освен разликата във височината, тясната пропаст между небостъргачите изглеждаше преодолима. Той насочи джобното си фенерче към мястото, където стълбата излизаше на покрива — на места олющена и с оголена смола. Когато се вгледа по-внимателно, забеляза две неправилни драскотини от вътрешната страна на половинметровия парапет от червени тухли, който ограждаше покрива.

Монтоун влезе обратно вътре и застана в дневната, като прехвърляше откритото. В ума му започваше да се оформя предчувствие. Коксън, който тъкмо завършваше друг разговор, го стрелна с нетърпелив поглед.

— Долу е капитан Джейкс. Навън пристигат екипи от телевизията.

— Ето ти една от възможностите. Човекът се прибира от работа и си хвърля ключовете и чантата на масата. — Докато говореше, Монтоун посочваше към съответните стаи. — Влиза в спалнята и се преоблича. После се упражнява в спортната зала нататък по коридора. Смръква няколко пътечки кокаин…

— Мамка му.

— Остави ме да довърша. Връща се в спалнята, оставя халата си на леглото, взима душ. Има намерение да прекара спокойна вечер, взел си е готова храна, може да погледа някой мач. Вместо това без конкретна причина излиза гол от душ-кабината и се хвърля от прозореца на трийсет и петия етаж.

— Може би е потънал в дълбоко отчаяние?

— Или пък — отново вдигна показалец Монтоун — се прибира вкъщи, прави си тренировката, изяжда сандвич и изпива една бира. Докато е под душа, вътре влиза някой, който по-рано се е качил на покрива и е останал достатъчно време, за да облепи резето на сервизния изход с изолирбанд. После без каквито и да е следи от борба се справя с човек, висок един и осемдесет и пет и тежък осемдесет килограма, в достатъчно добра форма, за да се катери по вертикални скали. В безсъзнание или вече мъртъв го завлича в дневната и го хвърля толкова силно, че да разбие каленото стъкло на прозореца.

— Вече мъртъв ли?

Монтоун вдигна ръце.

— Ако ще се самоубиваш, като се хвърляш през прозореца, колкото и да ти се мре, инстинктивно ще скриеш лицето си с длани. — Той имитира движението.

— И какво от това?

— По челото му има парченца стъкло. И нищо по дланите или ръцете. Блъснал се е в прозореца с главата напред. Според мен вече е бил мъртъв.

Коксън се замисли.

— Пропускаш кокаина. Може пък да е летял. Да се е мислил за Супермен.

— Гледал ли си някога този тип по телевизията, Лу?

— Естествено. Стотици пъти.

— Мислеше се за Супермен и без кокаин. Имаше такова его, че в сравнение с него Стийнбренър прилича на уличен чистач на автомобилни стъкла.

— Може да го пази само за гости.

— А може да го е подхвърлил и убиецът, който го е блъснал през прозореца. Ако такава подробност попадне в таблоидите, хората ще си помислят, че това е обяснението. С други думи, нищо чудно, че е скочил.

— Щом го има, няма начин да го скрием.

— Искам да кажа само, че независимо дали го е използвал, ако се разчуе, злото вече ще е непоправимо.

Вратата на асансьора във фоайето се отвори. От него излязоха две групи детективи от отделението за оглед на местопрестъплението в 23-ти участък. Хората носеха в ръка чантите си и вече си бяха сложили ръкавици. Сержантът ги накара да се подпишат в дневника и им махна да минат, но Монтоун им даде знак да изчакат навън. На лицето му се беше изписало странно изражение.

— Какво има? — попита Коксън.

Въпреки уличния шум детективът чуваше постоянно тихо бръмчене. Приближи се до телевизора и разгледа монитора. По големия му екран се забелязваше едва видимо смущение. Отдолу светеше зелена лампичка. Монтоун провери частите на системата и видя, че по сигналния индикатор на видеокасетофона премигват други зелени светлинки.

Той се наведе надолу и проучи контролния пулт. После натисна с молив ъгълчето на един от бутоните.

Видеокасетата излезе навън с бръмчене. Детективът я извади — по нито една от страните й нямаше надписи. Бе превъртяна четвърт от лентата.

— Записвал ли е нещо? — попита Коксън.

Монтоун провери индикатора на каналите. Настроен на трети. Погледна зад видеокасетофона и откри, че отзад излиза троен кабел. Бяха включени три минижака за запис — жълт, бял и червен.

— Не оттук — отвърна той.

Детективът вкара касетата обратно и я пренави. Четиримата от ООМ се бяха струпали до вратата и полагаха всички усилия да не изглеждат заинтригувани. Монтоун кимна на Коксън.

— Извинете ни за малко, момчета — каза лейтенантът и затвори вратата пред лицата им.

После застана до Монтоун на няколко крачки пред големия екран. Двамата зачакаха. Лентата се пренави. Детективът натисна бутона за включване с върха на молива си. Изписа се съобщение за начало на записа, после екранът потъмня и накрая се появи образ.

От монитора ги гледаше Макензи Денис. Камерата го хващаше до средата на голите гърди, точно под раменете. Намираше се в същата тази стая. Зад него се виждаше ъгълът на едно от абстрактните платна. Гледаше право към обектива. Влажна коса, сресана назад. На дългото му, бледо, познато лице нямаше каквито и да е следи от емоция — не уверената всезнаеща маска на телевизионен водещ, а безизразност, която веднага правеше впечатление.

— Аз съм виновен… — започна той. Напрегнат глас, по-висок, отколкото бяха свикнали. — … за толкова много неща. Но най-вече за престъпления срещу истината.

Монтоун внимателно наблюдаваше очите му — те изобщо не се откъсваха от обектива.

— Възползвах се от доверието, което ми оказвахте. Правех го, като представях лъжлива картина на света, несъответстваща на действителността. Съзнателно участвах в заговор срещу истината. Извърших тези престъпни деяния по собствена воля в замяна на богатство и културна власт. Нещо повече, аз извърших тези престъпления — срещу вас, моите зрители — скрит зад маската на доверен приятел, когото вие канехте в собствения си дом.

— Какво е това, мамка му… — промълви Коксън.

— … Онова, което ви разказвах, беше полуистина или чиста лъжа. Вместо факти ви представях измислици. Вместо искрени чувства ви заблуждавах с измамна сантименталност, целяща единствено да ви направи слепи за истината.

Нямах намерение да ви информирам, а да отвличам вниманието ви с тревоги по въпроси, които нямат истинско значение за вашия живот, да ви подхвърлям лъжи, които служат на интересите на богатите и могъщите в нашето общество. Оставих се да бъда използван от сили, които искат само да контролират мисленето ви, да взимат парите ви и да ви подчиняват на волята си. Предупреждавам ви — ние не сме мъдреци или оракули, ние сме продавачи на страх.

Сега погледът на Денис бе тежък, хипнотизиран. Когато замълча, Монтоун се наведе напред и напрегна слух да чуе какво друго е записал микрофонът.

— Съзнателно продадох душата си на тези врагове на общото благо. Предадох ви. Моля ви за прошка за престъпленията ми. Това наказание е справедливо.

При последните думи гласът му секна и чувствата му най-после се проявиха. Последва мълчание. Монтоун продължаваше да наблюдава очите му.

Макензи Денис колебливо се изправи на крака. За миг гениталиите му се показаха на екрана. Той леко залитна и после изчезна. Записът продължи.

Коксън погледна Монтоун, който се приближи до тонколоните и се вслуша, вдигнал ръка за тишина.

Мигове по-късно чуха трясъка от разбития прозорец — толкова шокиращо силно, че отскочиха назад. Нямаше нито глас, нито вик. После през счупеното стъкло нахлуха вятърът и безразличният шум на града.

Записът продължи — ъгъл на стол, част от картина, но никакви други звуци или движения — още две и половина минути преди екранът да потъмнее.

 

 

Шапката не й стоеше добре, пръснатите отгоре декоративни рози се поклащаха винаги щом завъртеше глава.

Широкополите шапки с цветя бяха един от „атрибутите на летния сезон“ — толкова често я цитираха в списанията, — но тази вечер Тайлър Ангстръм не се чувстваше толкова „водещ моден арбитър“, колкото жертва на капризите на дизайнери женомразци.

Тайлър взе чаша шампанско от подноса на минаващ покрай нея сервитьор и си избра миниатюрен сандвич. Тъй като отказваха да поднасят каквато и да е истинска храна, тя се нуждаеше от нещо, за да зарежда неуморната си нервна система. Дрехите й стояха по начин, който караше дори силните жени да плачат от завист, но застанала сама пред огледалото, Тайлър съзнаваше, че фигурата й се дължи повече на специално предписваните й лекарства, отколкото на генетиката.

Петгодишната й кариера на топмодел не бе помогнала особено на женското й самочувствие — тъкмо обратното, накрая й се струваше, че е безполова като марсианец. Ушите й стърчаха като на герой от анимационен филм и ако принадлежеше на жена, по-ниска от нейните метър седемдесет и пет, лицето й — с фини скули и поразителна красота — можеше да се опише като „лице на елф“. Ангажиментите й като модел неизбежно я бяха отвели до второстепенни постове в модната империя — Германия, Палм Спрингс, Маями. Париж и Милано останаха само мечти. Където и да идеше, хората от бранша се отнасяха с нея като с вещ. Не можеше да го понася. И напусна.

Мощен взрив на дискомузика я върна в галерията на голямата бална зала. Винаги, когато искаше да отпразнува някакво безсмислено постижение — този път беше нещо като обикновена годишнина, — тази моделиерска тълпа установяваше нови стандарти на перверзни крайности. Във въздуха летяха балони и конфети. Група папараци посрещаха с експлозии от светкавици появата на всеки нов промишлен аристократ. Високо над навалицата се издигаха снимки от стари корици на списания.

Тайлър се облегна на парапета на мецанина и плъзна поглед по тълпата, като напразно търсеше човека, с когото беше дошла. След като го запозна с всеки срещнат, Тери изчезна от радара й за близо два часа. В тази навалица нямаше проблем да загубиш някого, но отсъствието му я хвърляше в дълбока тревога — вече смяташе, че вероятността между двама им да стане нещо е по-малко от нулева.

Английски писател, автор на бестселъри с невероятно привлекателна външност, притежаващ и онова неуловимо качество, което гарантираше да повали Манхатън на колене: оригиналност. Защо му трябваше да стои при нея, когато имаше толкова голяма възможност за избор?

— Трябва да забраним такива събирания.

Тя се завъртя. Тери Кийс стоеше точно зад нея и лукаво се усмихваше. Двуреден черен ленен костюм, абаносово бастунче и необходимата самоувереност, за да го носи.

— Вече започвах да си мисля, че си избягал от мен — каза тя, като заложи на искреността, риск, който понякога се изплащаше с огромни дивиденти.

— Скъпа моя, не съм в състояние да откъсна поглед от теб — отвърна той и се превъплати в Кари Грант, като я хвана за ръка и застана до нея на балкона.

— Бихте ли желали и сирене със сандвича, господине?

Тери се засмя. Добре.

— Вярно е, Тайлър — каза той, като я гледаше, искрено развеселен. — А и ти тотално ме порази. Трябва да познаваш абсолютно всички в тази зала.

Тя погледна надолу към тълпата. Тази мисъл повече я потисна, отколкото й достави удоволствие.

— По-добре да ги познавам. Аз пиша проклетия списък с поканените.

Възбуда обзе навалицата около застлания с червен килим вход — по стълбището се качваше някой съпружески екип кинозвезди. По стените се издигнаха високи сенки от светкавиците на фотоапаратите.

Той се наведе и се облегна с лакти на парапета.

— Страхотно шоу, нали? Ако в залата избухне бомба, Америка може да загуби цялата си управляваща класа. Пък и вие не би трябвало да имате такава.

— Недей да го казваш на никого.

— Всички състояния, които са натрупали. Всички тайни, които пазят. За Бога, Тайлър, ти трябва да си от малкото хора тук, които знаят какви са повечето от тях.

— Нали за това плащат на хората от рекламата, Тери. Да ги пазят.

Той разбиращо я погледна.

— Искаш ли да ме целунеш и да ми разкажеш?

Тайлър извърна очи, когато лицето й се изчерви, сякаш от повишено кръвно налягане.

— Какво ще кажеш първо да ме целунеш, а после да ми разкажеш? — Тери се засмя и на нея й се стори, че смехът му звучи едновременно очарователно и жестоко. — Не зная дали си готова за мен.

— Сигурно в затвора не си ходил на много срещи? — смутено попита тя.

— Не, скъпа. Там прекарваш повечето време в опити да избегнеш срещите. — Той плавно плъзна ръка около копринения шал на хълбоците й. — Но като се замисля, би ми харесвало, Тайлър. Даже много.

— Какво?

— Да ходя с теб.

Тери прокара длан по кръста й и безсрамно я изгледа от горе до долу. Лицето й трябва да издаваше чувствата й, защото той извади от джоба си ключ от хотелска стая в „Плаза“.

— В хладилника съм оставил шампанско. Ако смяташ, че си изпълнила служебните си задължения.

Тери притисна твърдата си длан към бедрото й, а другата към кръста й. Коленете й започнаха да треперят. Той здраво я прегърна и я поведе към асансьора, без да престава да я притиска към себе си. Хората като че ли ги забелязваха, но нея вече изобщо не я интересуваше.

Докато вратите на асансьора се затваряха, навалицата долу беше обхваната от вълнение — разнесе се мъчителен вик „Не!“ и други тревожни възгласи, малки групички хора се хвърляха към „Оук бар“ или към телевизора за потвърждение.

Си Ен Ен вече предаваше на живо от местопрестъплението пред ресторанта на Шейсет и девета улица.