Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (9)

Корабът на робите в пламъци

Побеснели от жаждата, която гореше гърлата им, възбудени от непоносимата горещина, тласнати от внезапното желание да излязат на свобода, негрите се раздвижиха и започнаха да викат. Майунга гърмеше със своя мощен глас:

— Напред, мъже от моето племе! Да станем ондзасти, дойде часът на нашето освобождение.

— Да, лаховит, да Майунга… да избием мъчителите, да превземем кораба… ще станем ондзасти!…

И негрите, тласнати като че ли от невидима ръка, която ги заслепяваше и не им даваше да видят опасността, срещу която отиваха, се хвърлиха към мостовете, обзети от бясното желание да разрушават.

Но на стълбата ги чакаше жестоката отмъстителност на капитана и на Кафир — моряци и пазачи, разбрали, че сега камшикът ще бъде безполезен се бяха въоръжили с пушки и револвери и се готвеха да потушат избухналия бунт.

— Стреляйте! — извика капитанът, — иначе сме загубени!

Отекнаха първите изстрели, последвани от викове на болка. Четирима негри паднаха убити и шестима смъртно ранени. Възбудата на робите, вместо да спре пред тези изстрели, нарасна още повече.

— Стреляйте още! — изрева капитанът и сам натисна спусъка на своя револвер.

И Кафир стреляше, колкото и да не му се искаше да унищожава така скъпоценната стока, той разбираше много добре, че победата на робите щеше да означава неговата смърт. Все пак по-добре беше да не продаде нищо, но да запази кожата си. Кафир се прицели в Майунга, защото подозираше, че той е подбудителят на бунта, то в това време Майунга изчезна зад един сандък. Изстрелите зачестиха. Още няколко негри паднаха.

Майунга разбра, че беше невъзможно да нападнат мостика. Другарите му постоянно падаха, страшна сеч щеше да последва тази неравна битка между въоръжени и невъоръжени. Но негърът не искаше да се откаже от смелия опит да постави неприятеля пред страшна опасност и да го застави да напусне мостика, затова запали сламата зад сандъците.

Гъст дим и високи огнени езици се извиваха нагоре.

— Към огъня! Към огъня! — викнаха от всички страни.

Настана страшно безредие. Надзиратели и моряци избягаха, въпреки настояванията на капитана да продължават да стрелят. Сам Кафир избяга от мостика, като търсеше начин да се спаси.

Крясъците на робите и на пазачите се смесиха. Пламъците обхващаха бързо всичко и заплашваха да задушат робите.

— На мостика! — извика Майунга и се хвърли напред.

Капитанът все още стоеше там. Той искаше да изстреля и последния си куршум. Това желание му струва живота. Негрите се нахвърлиха като зверове върху него, повалиха го и го смачкаха.

Скоро пламъците започнаха да лижат палубата. На мостика цареше страшно безредие.

Надзиратели и моряци се бореха помежду си за спасителните лодки, но когато на мостовете се качиха робите, тяхната борба стана безполезна. Скоро те изтласкаха мъчителите си и завзеха лодките. Няколко араби се хвърлиха в морето, други се хванаха за сандъците. Кафир се опита да се хвърли през перилата, но няколко роби го хванаха.

Пожарът бързо напредваше.

Майунга и седем роби заеха места в една лодка, докато другите роби спускаха в морето останалите лодки, които бяха отнели от ръцете на арабите.

Скоро корабът се превърна в огромен пожар. Лодките, плуваха към малките островчета в провлака.

Майунга и седемте негри се отдалечаваха бързо от горящия кораб. Къде отиваха? Най-важното в момента беше да избягат. Негърът чувстваше, че голяма радост изпълни сърцето му. С пълни гърди той вдишваше въздуха на свободата. Този път бунтът успя. Неговият омразен господар беше изчезнал.

Петте лодки на кораба бяха изчезнали.

— Какво ще правим сега? — попита един негър. — Майунга, ти си наш главатар… ти трябва да ни водиш.

— Африканският бряг е далече — отговори Майунга, — мадагаскарският е по-близо.

— Жаждата ще ни умори — каза друг негър.

— Избягахме с лодките от мъчителите, но как ще избегнем жаждата — добави трети негър.

Морето беше съвсем спокойно: нещо, което се случва рядко в Мозамбикския проток, твърде често връхлитан от циклони и от яростни бури. Слънцето сипеше палещи лъчи върху изнурените тела на робите. Околната вода усилваше жаждата. Но в гърдите на Майунга цареше щастие. Мисълта, че може би Сули е измолила от боговете тази свобода, го правеше щастлив.

Жаждата започна да измъчва все по-силно бегълците. В това време радостен вик се изтръгна от гърдите на едного от тях:

— Едно платно!

Майунга се обърна и погледна към посоченото място. На хоризонта се появи кораб. Това беше спасение за бедните корабокрушенци, но трябваше корабът да ги забележи и да дойде да ги прибере. От петте лодки започнаха да дават сигнали и същевременно се отправяха бързо към кораба. И корабът се приближаваше. Бяха ги забелязали и сега бързаха да им дойдат на помощ.

След един час робите се качиха на кораба.

На мостика капитанът и няколко моряци ги поканиха любезно.

Капитанът беше испанец и изглеждаше въодушевен от горещо съчувствие към нещастните негри.

Когато всички се качиха на борда, той поиска да му обяснят какво им се е случило. Майунга му разказа всичко. Той изслуша разказа му много внимателно. В това време моряците раздаваха вода на корабокрушенците. Когато Майунга свърши, капитанът каза с глас, който неочаквано стана ироничен:

— Вие сте запалили арабския кораб и така сте се спасили? Моите поздравления! Но не мога да скрия, че щом като сте попаднали на моя кораб ще имате една изненада.

Негрите гледаха учудени капитана, като не можеха да разберат значението на думите му.

Капитанът продължи:

— С удоволствие следяхме вашите сигнали с далекогледа и, както виждате, веднага ви се притекохме на помощ, но сега трябва да ни заплатите за старанието.

И капитанът изсвири рязко с уста. От трюма изскочиха петима души, въоръжени с камшици и пистолети. Като ги видя, Майунга извика диво, като ранен звяр. Срещу него стоеше Ромек.

— Свиня мръсна! — процеди Майунга през зъби и погледна хората му.

Не по-малко се развълнуваха и другите негри. Толкова много се бориха, за да се спасят от Кафир, а сега попаднаха в лапите на не по-малко ужасния Ромек.

Като премина първият миг на изненадата, Майунга направи инстинктивно движение да се хвърли срещу негъра, но той насочи пистолета към гърдите му.

— При първото движение ще стрелям! — извика той. — Приехме ви на нашия кораб и ви провъзгласихме за наши пленници. Няма за какво да роптаете.

Майунга се отдръпна назад, като че ли искаше да каже: предавам се. Докато негърът говореше, в мисълта на Майунга изплува образа на Сули. Тя беше между робите на Ромек. Той ще я види и по един или друг начин ще й говори. Тази надежда го накара да се откаже от всякакъв опит за бунт, който при дадените обстоятелства щеше да бъде безполезен. Той беше до Сули, а това бе все пак голямо утешение. Ромек прегледа тридесетте негри, които корабът беше приютил. Този преглед го задоволи и радостна усмивка заигра на устните му.

— Стоката е отлична — каза той. — Но какво е станало с приятеля ми, Кафир?

— Убихме го! — отговори Майунга.

— Толкова по-зле за него! — измърмори Ромек. — Но това показва, че трябва да ви наблюдавам добре. Слезте в трюма.

При тези думи пазачите блъснаха негрите към стълбата и ги накараха да слязат в трюма, където бяха затворени и другите роби. Сърцето на Майунга заби силно. Най-после той щеше да види хубавата Сули. Негърът хвърли бърз поглед към нещастните си другари, но не можа да види скъпото лице. Когато пазачите излязоха, Майунга започна да търси внимателно Сули между жените. Но напразно.

— Какво е станало със Сули? — запита той.

— Напразно търсиш хубавата мадагаскарка между нас — каза му една робиня.

Смъртна тревога обзе душата на Майунга.

— Къде е тя? — запита той със силно предчувствие, че ще получи някакъв страшен отговор.

— Не знаем — отговори друга робиня. — Ромек я отведе на друго място на кораба. Не я видяхме вече. Може би я е убил, или пък продал на друг кораб. От два дена не знаем нищо за нея. Като че ли неприятелска ръка стисна гърлото на Майунга. Сули убита? Сули продадена? За какъв дявол Ромек би я убил? Може би, за да я накаже за отказите й?

Силно желание да открие какво е станало с любимата девойка се разгоря в гърдите на Майунга. Той разпита всички негри: питаше ги дали знаят какво се е случило със Сули, но никой не му даде задоволителен отговор. Научи само това, че преди два дни Ромек слязъл в трюма и отвел със себе си девойката, която не се върнала вече. Питаха и пазачите, но те им отговориха със смях или заплашваха, че ако много настояват с въпросите си, ще получат по някой камшик.

Майунга стана мрачен и мълчалив. Той се мъчеше да отгатне къде Ромек държи скрита Сули и не искате да мисли, че негърът я е убил или пък, че е успял да я продаде, докато те са пресичали протока.