Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (4)

Отвличането на Сули

С удари и юмруци Амбохе бе изтласкан от площада и вързан на „кола на измяната“, забит на единия край на селото. На този кол виновните стояха три дена вързани и на четвъртия лаховитът произнасяше своята присъда, която почти винаги беше смърт.

Но Амбохе не се страхуваше, че ще го съдят. Щом Майунга не го уби веднага, той вярваше, че ще бъде освободен. Амбохе знаеше, че всеки момент в селото можеше да нахълта главатарят на неприятелското племе начело на триста души храбри войници. Ако Майунга не бе дошъл, Амбохе щеше да продаде събратята си на неприятеля и да замине след това със Сули.

Вързан с дебело въже и пазен от двама негри, Амбохе чакаше неприятеля, който щеше да го освободи.

Той чуваше веселите викове на негрите по случай празненството, което започна за него, а продължи за Майунга. На гърдите си все още усещаше крака на победителя, а това го караше да мисли за отмъщение… Да, щом го освободят, Майунга ще му заплати скъпо за това унижение…

В този момент остър смях долетя до ушите му.

— Сивиок! — извика негърът радостно.

Наистина, джуджето влизаше в селото пияно от тог. То се спря пред пленника и започна да танцува, като му се плезеше и хилеше в лицето. Двамата негри, които пазеха Амбохе, искаха да отстранят джуджето, но то започна да се смее силно и каза:

— Чухте ли миналата нощ айе-айе? Знайте, че айе-айе не излъга.

— Махай се оттука, Сивиок! — извика единият негър.

— Чуйте ме — изсмя се Сивиок, — не пъдете джуджето, защото това е фади.

— Лъжеш — каза другият негър и вдигна ръка да го удари, — фади е да танцуваш пред пленник.

Но нямаше време да го удари: двадесетина негри, изскочили като че изпод земята, се спуснаха към пленника.

— Срежи въжето, Сивиок! — извика Амбохе.

В това време двамата негри избягаха към селото, като викаха силно, за да предупредят останалите.

Джуджето сряза въжето.

— Майунга се пошегува отлично с тебе — каза то.

— Ще се разкайва за това — извика Амбохе.

Неприятелят навлизаше вече в селото. Амбохе се приближи към главатаря им, вдигна ръце и извика:

— Главатарю, Майунга е избягал и сега е начело на племето. Той каза, че не се страхува от тебе и ще те победи.

— Той ми избяга, но скъпо ще заплати това бягство — каза с яд главатарят. — Селото ще бъде мое и всичките му жители ще бъдат продадени на португалците. Какво прави сега Майунга?

— Танцува с хубавата Сули — отговори Амбохе. — Всички са събрани на площада.

— Не мога да търпя празничния шум — каза главатарят, — но ще ги накарам да млъкнат от удивление пред някой красив огън. Запалете тези колиби!

Негрите изпълниха веднага заповедта му: осем колиби пламнаха. Джуджето, възбудено още повече, затанцува бясно около горящите колиби.

Жестока радост пламна в душата на Амбохе.

— Главатарю — извика той, — нападнете ги сега, лесно ще ги победиш, въпреки че Майунга не се страхува от тебе.

Главатарят събра войниците си и ги подреди за нападение.

Високи пламъци се издигаха към небето и осветяваха околността.

На площада настъпи голямо смущение.

— Огън! Огън!

— Айе-айе не излъга!

— Неприятелят подпалва колибите ни!

— Децата ни ще изгорят!

— Проклети да са тези, които не мислят за децата!…

При мисълта, че децата са в горящите колиби, жените се разкрещяха. Мъжете, въоръжени със стрели и пушки, се спуснаха натам, където бе нападнал неприятеля. Но всички бяха пияни от тога и напредваха, като се блъскаха най-безразборно.

Майунга се мъчеше да ги организира. Той им извика:

— Храбри воини, последвайте ме! Нека посрещнем дружно неприятеля!

— И аз ще се бия с тебе, Майунга! — извика Сули и грабна едно копие.

— Не се отдалечавай от мене — каза ловецът. — Аз ще те защитавам с тялото си.

Майунга застана начело на своите войници, нададе силния боен вик и се спусна срещу неприятеля, който напредваше към вътрешността на селото.

Двете племена се срещнаха при силната светлина на запалените колиби.

Главатарят на неприятелското племе извика:

— Майунга, спри и се предай!

— Майунга не ще се предаде никога! — отговори негърът.

Тогава негрите се спуснаха едни срещу други: загърмяха пушки, захвърчаха стрели и копия.

Майунга се биеше като лъв, като се мъчеше да запази хубавата Сули, която стоеше до него. Няколко негри неприятели се стремяха да го заобиколят и като че ли да му отнемат Сули. Ловецът въртеше ловко копието си и вече седем неприятели лежаха на земята, повалени от безпогрешната му ръка.

Ненадейно отстрани го нападнаха десетина души и за миг той трябваше да изостави Сули. Но това беше достатъчно за Амбохе, който, подпомогнат от двама негри, измъкна Сули от сражението и я отвлече настрана.

— Помощ, Майунга! — извика девойката, като се мъчеше да се освободи от ръцете на похитителите.

Майунга чу вика на годеницата си, но не можа да й се притече веднага на помощ: трябваше да се брани от ударите на неприятеля, но, възбуден от виковете на Сули, която грабителите отвличаха, той прободе с копието си най-близкия и най-опасния от неприятелите си, проби си път и се спусна подир Сули.

Но от нея нямаше никаква следа.

Обзет от страшно отчаяние, Майунга започна да тича нагоре-надолу като луд, забрави боя, който се разгаряше на сто крачки от него и започна да вика високо Сули.

— Майунга — каза му един негър, — твоята Сули отвлякоха в кола, теглена от зебу… Сам Амбохе беше приготвил предварително колата и заминаха по пътя към реката…

Инстинктивно Майунга се затича към посочения път, но една мисъл го задържа: той беше провъзгласен за лаховит и не можеше да изостави селото на неприятеля; дългът му налагаше да защитава братята си.

Запъти се към бойното поле. Боят беше към своя край: виковете на жените и крясъците на войниците заглъхваха. Скоро Майунга разбра, че щастието бе на страната на неприятеля. Досега неговите хора се биеха храбро, за да запазят свободата си, но днес те бяха пили много тог, и той изигра своята роля: неприятелите победиха. Мъжете, като виждаха, че колибите им горят, се предаваха и хвърляха оръжието си. Майунга разбра, че селото бе загубено и че неговите жители ще бъдат продадени на търговците на роби. Оставаше му само едно: да намери годеницата си и да я освободи от подлия Амбохе. Затича се по пътя, който водеше към реката.

Червена светлина от разпалените огньове осветяваше полето. От селото не се чуваше никакъв шум: боят бе свършил.

Майунга спря и се ослуша, но изведнъж потрепери.

Острият слух на негъра долови груб смях, а веднага след него — далечен вик:

— Майунга… помощ!

Ужасното джудже се смееше, а хубавата Сули викаше за помощ. Негърът ускори тичането си, като се приближаваше все повече към бегълците. Червената светлина изчезна, нощта стана тъмна; по небето се влачеха тежки черни облаци. Маймунга се ослуша: сега чуваше ясно скърцането на колелата и гласа на Сивиок, който подканяше животните да теглят по-бързо и се смееше със сухия си неприятен смях. Негърът тичаше все по-бързо. Пътят беше заграден с високи храсти, които помогнаха на Майунга да се приближи съвсем близо до колата, без да го забележат похитителите на годеницата му. Изведнъж той се хвърли ловко в колата и заби копието си в подлия изменник. Амбохе извика от болка и падна на една страна. Сивиок скочи от колата и побягна. Двамата негри, които пазеха Сули, се опитаха да нападнат Майунга, но като лъвица Сули се нахвърли върху единия и го стисна за гърлото. Майунга се справи лесно с другия, изхвърли го от колата, след него изхвърли и първия негър и Амбохе, който не даваше никакви признаци на живот.

— Сули — извика Майунга, — освободих те от мръсните лапи на този негодник, но не можах да освободя селото!

— Какво стана с моето племе? — запита девойката с болка.

— Айе-айе не ни измами — отговори Майунга със същата горчивина.

— Неприятелят победи ли?

— Да, хубава Сули. Боят свърши много скоро. Моите хора бяха пили много тог и скоро се предадоха.

— Какво ще стане сега с нас? — запита тя неспокойно.

— Ще избягаме далече оттук — отговори негърът. И най-оскъдният живот е за предпочитане пред робството.

— Племето ще бъде ли продадено на търговците на роби?

— Сигурно… такава е съдбата ни, когато ни победят. Амбохе ни предаде. Дано Акват излее всичкото си проклятие върху него!

— Ти му отмъсти, като го уби! — каза гордо девойката.

— Не го убих, само го нараних. Надявам се, че ще умре. Не трябваше да оставям джуджето да избяга.

— Страхуваш ли се от него?

— Страхувам се от неговата проклета хитрост… То ще отиде при неприятеля и всичко ще му разкаже…

— Дали ще ни преследват?

— Може би, но не ще се оставим да ни хванат.

В това време колата напредваше към реката и скоро спря до брега. Тук пътят се извиваше и продължаваше по самия бряг, но колелата затъваха в мокрия пясък и напредването ставаше много бавно.

— По-добре е да продължим пеш — каза Майунга.

— Имаш право — отговори Сули.

Двамата годеници слязоха от колата и тръгнаха по брега на реката. Нощта беше тъмна и от селото не се чуваше почти нищо. Без съмнение главатарят на победителите беше накарал да вържат победените, като ги считаше вече за свои роби.

След един час път двамата бегълци пристигнаха до една изоставена колиба. Влязоха вътре. И двамата имаха голяма нужда от почивка. В колибата имаше легло със сухи листа. Сули, която се би храбро до Майунга, сега беше капнала от умора и скоро заспа. Негърът се мъчеше да не заспи — искаше да бди над годеницата си и при първата опасност да я събуди, за да бягат.

Изчезването на джуджето го разтревожи. Ако това малко чудовище занесе на неприятеля новината, че той и Сули са избягали, всеки момент можеха да бъдат нападнати, затова той трябваше да бди. След едночасова почивка, на Майунга се стори, че чува някакъв далечен смях. Не го ли предупреждаваше джуджето по този начин, че е наблизо? Майунга стана от леглото и внимателно, за да не събуди Сули, се ослуша. Острият му слух долови бързото приближаване на стъпки и на гласове.

Нямаше съмнение: ужасното мадагаскарско чудовище, винаги готово да върши злини, се беше върнало в селото и бе довело неприятеля по следите им. Трябваше да се бърза, за да не ги хванат в примка.

Негърът се приближи до Сули. Тя спеше спокойно. Не му се искаше да й отнеме този подкрепителен сън, но неприятелят можеше да дойде всеки миг и да ги нападне.

И, преди да я събуди, Майунга излезе от колибата, за да се увери дали неприятелят наистина се приближава.