Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (2)

Главата на лъва

Двамата негри напредваха по левия бряг на Манамболо, най-голямата река във Фихеренана, която се влива в залива на Мозамбик. Те търсеха лъва, който Амбохе бе видял. Но Майунга, като всеки опитен ловец, колкото и да търсеше следите му, нищо не можеше да открие.

— Сигурен ли си, че си го видял? — запита Майунга.

— Напълно сигурен — отговори Амбохе. — Видях го както сега виждам тебе.

— Чудно защо не мога да подуша миризмата му — каза Майунга.

— Понякога и най-опитните ловци не могат да подушат миризмата на лъва — отбеляза Амбохе.

— Но аз винаги я подушвам… Може би вятърът я е отнесъл… Опашката неподвижна ли беше?

— Напротив — удряше я заплашително по хълбоците си.

Известно е, че когато лъвът удря с опашката по хълбоците си и разтърсва гривата си, показва, че е сърдит и гладен. Напротив, съвсем безопасен е когато опашката му е неподвижна. Ловците знаят това и когато забележат лъв в някой храсталак, достатъчно е да му видят опашката, за да знаят какво да правят: ако тя е неподвижна могат да минат спокойно край него и да го пропъдят като хвърлят някой камък.

— Лъвът беше гладен — добави Амбохе, — гладен както в деня, когато изяде бащата на хубавата Сули.

— Чудно ми е защо не се е приближил към селото…

— Може би е хванал някоя животинка и с нея е уталожил глада си отговори Амбохе, като разгръщаше храстите и се преструваше, че търси следите на лъва.

Двамата негри стигнаха в широка долина, сред която се издигаше Царското дърво. Това грамадно дърво се нарича „Гигантът на острова“ и обикновено расте в големите долини, където няма други дървета.

— Тук е бил разкъсан бащата на хубавата Сули — каза Майунга. — Той искал да дойде сам на лов, но не бил много опитен в борбата с гладни лъвове.

Още не беше доизказал последните си думи и едно тихо ръмжене, оплакващо и в същото време заплашително, долетя до ушите им.

— Не си сгрешил — каза Майунга, като опря и стисна пушката си. — Лъвът е наблизо… Да се разделим: всеки от нас ще се опита да убие сам лъва. Този, който го убие, ще има право да му отреже главата и да я занесе на хубавата Сули, която ще му стане жена.

Дочу се второ ръмжене. То идваше от храстите, по брега на реката.

Двамата негри се разделиха. Амбохе продължи да навлиза в долината, осеяна с ниски дръвчета, а Майунга се мушна в крайбрежните храсталаци.

Третото ръмжене беше още по-тихо. Прикрит зад храстите, Амбохе се стараеше да настигне съперника си. Намерението му беше да го приближи изотзад и да го застреля. После ще се върне в селото и ще каже на Сули, че са били нападнати от лъва. Когато Майунга изчезне, Сули ще се съгласи да му стане жена; дори и да му откаже, ще бъде доволен, че няма да принадлежи поне на Майунга.

Погълнат от тази дяволска мисъл, Амбохе се приближаваше към крайбрежните храсти, когато внезапно се разнесе четвъртото ръмжене.

Ужас обзе негъра — това ръмжене не идваше от Царското дърво, а много по-отблизо и не приличаше на ръмженето на джуджето.

Амбохе погледна към храста, който се намираше на пет крачки от него и се закова на място.

Гордият цар на пустинята го гледаше с малките си бляскави очички и размахваше опашка. Амбохе вдигна пушката си, но нямаше време да натисне спусъка. С един скок звярът излезе от храста и се нахвърли върху него. Силен гръм отекна в долината, но не от пушката на Амбохе. Съборен на земята от силните лапи на лъва, Амбохе извика силно. Звярът се готвеше да го разкъса.

Срещу него бе стрелял Майунга. След като го бе ранил в хълбока, смелият ловец се хвърли към животното и заби ножа си във врата му. Лъвът изръмжа яростно, но силна кръв бликна от устата му. Амбохе стана, беше ранен леко от ноктите на животното, но лицето му все още беше зелено от уплахата.

Лъвът агонизираше, но продължаваше да ръмжи. Майунга го довърши със силен удар на ножа си в корема, после извика радостно:

— Аз го убих! Сули ми принадлежи!

— Сули ти принадлежи — каза Амбохе с болка в гласа. — Но сега и аз ти принадлежа, защото ти ми спаси живота.

— Наистина, спасих ти живота и затова съм още по-щастлив. С мене ти постъпи честно, виждаш, че ти се отплатих достойно.

Лъвът лежеше в краката им и не даваше никакъв признак на живот. Майунга го гледаше тържествуващ, а сърцето на Амбохе се късаше от злоба.

Някъде далече се разнесе тих подигравателен смях, който Майунга не чу, но Амбохе разбра много добре. Скрито в някой храсталак, джуджето бе видяло всичко и сега се подиграваше на неуспеха на приятеля си.

Майунга беше погълнат изцяло от мисълта за тържеството, което го очакваше в село. Страшна злоба и мъка бушуваха в гърдите на Амбохе. Но той се преструваше много умело, че се радва на победата на своя съперник.

— Сули беше предназначена за тебе, а не за мене — каза той.

— О, не, аз имах само щастие.

— Ти беше смел, Майунга! — каза Амбохе, като същевременно мислеше по какъв начин може да извлече полза за себе си от създаденото положение.

— Сега ще отрежа главата на лъва — каза победителят и извади ножа си.

— Да, отрежи главата на лъва и я занеси на Сули, която ще бъде много щастлива!

— Ами ти? — запита Майунга и заби ножа си във врата на лъва.

— Аз ли?

— Да, ти какво ще правиш сега?

— Ще се помъча да забравя Сули — отговори Амбохе, а сърцето му биеше лудо до пръсване от омраза към съперника и любов по загубената вече Сули.

Майунга отдели ловко главата от трупа, вдигна я високо и извика:

— Ти изяде бащата на хубавата Сули, но аз отмъстих!

— Да, ти отмъсти, — повтори Амбохе.

— И хубавата Сули ще бъде моя — прибави ловецът. — Хайде да се връщаме в село.

— Да се връщаме — съгласи се Амбохе. — Ти победител, аз победен. Всички ще посрещнат с песни и танци победителя, а ще се подиграват и ще се смеят на победения.

— Не искам да бъдеш така унижен — каза благородният ловец. — Право е аз да бъда посрещнат като победител, но не е право ти да бъдеш осмян… Спасих ти живота от лапите на лъва, но не искам да ме следваш като роб… Аз ще се върна сам в село, а ти, ако искаш, може да си дойдеш по-късно.

— Ти си благороден, Майунга — каза Амбохе с глас, в който звучеше благодарност. — Върни се сам в село с лъвската глава и бъди щастлив с хубавата Сули.

Майунга тръгна, а Амбохе остана сред храстите. За миг му мина мисълта да вдигне пушката си и да стреля в гърба на своя съперник. Но, ако не уцели, как ще се спаси от гнева на Майунга?

В това време зад гърба му се разнесе подигравателния смях на джуджето.

— Научих нещо, което не знаех досега — каза Сивиок, — когато подражаваш ръмженето на лъва, той наистина идва. Това е хубава изненада за тебе. Но, предупреждавам те, ако не избягаме веднага, има и друга изненада за двама ни.

— Каква изненада?

— Дванадесет мъже от племето на Сормек обикалят наоколо и подготвят нападението си върху селото ни. Имаме много малко време, за да избягаме.

Едва изрече тези думи и зад гърба му се разнесоха бързи стъпки: в същия миг дванадесет калевалес ги заобиколиха. Негърът, който ги предвождаше, каза на Амбохе:

— Вие сте наши пленници. Къде е човекът, който беше с тебе и уби лъва?

Амбохе размисли веднага каква полза би могъл да извлече от това положение и каза:

— Човекът, който уби лъва, носи главата му на своята годеница. Той ще стане лаховит на селото.

— Нашите хора ще завземат селото ви.

— Ние ще ви помогнем — каза Амбохе. — Човекът, който уби лъва, е мой съперник; нападнете го, направете така, че аз да занеса главата на лъва на хубавата Сули, и селото ще бъде ваше! Всички мъже от племето ще бъдат ваши роби и вие ще ги продадете на португалските търговци на роби.

— Договорът е сключен — отговори главатарят. — Бързайте да настигнем ловеца.

— Не е отишъл много далече — добави Амбохе и жестоката надежда отново закипя в гърдите му. Подлата му душа не се спираше пред нищо, за да изпълни пъкления си план.

Джуджето се разсмя пискливо и започна да танцува пред новия главатар, като глътна и последните капки тог.

— Да, да дадем главата на лъва на Амбохе — крещеше Сивиок, — така ще празнуваме всички заедно и ще изпием много тог.

Водени от Амбохе, негрите се впуснаха по следите на Майунга.

След половин час път го видяха по брега на реката и, прикрити зад крайбрежните храсталаци, бързо го настигнаха.

Майунга напредваше, и погълнат от мисълта за победата не чу никакъв подозрителен шум зад гърба си. Ненадейно той се видя заобиколен от негри. Нямаше време нито да вдигне пушката, нито да извади ножа си. Нападателите се нахвърлиха върху него, обезоръжиха го и го вързаха.

— Ти уби лъва, но главата му е моя! — викна подигравателно Амбохе като грабна лъвската глава и изгледа презрително човека, който преди половин час му спаси живота. — Аз ще се оженя за Сули, а ти ще станеш роб.

Ловецът погледна Амбохе ужасен и извика:

— Проклятие да се изсипе над главата на изменника.

Амбохе потрепери от страх, но веднага се съвзе и приближи към главатаря. След кратък разговор с него, взе лъвската глава и се отдалечи.

Подлецът бързаше, за да се порадва по-скоро на така неочаквано дошлото щастие.

Неговият омразен съперник беше роб, главата на лъва — в ръцете му; сега хубавата Сули трябваше да удържи обещанието си и да стане жена на победителя. И победител беше той… който не уби лъва, но какво значение имаше? Нима някой в селото знаеше какво бе станало?

Амбохе чувстваше, че винкана, фаталността у малгашите, не го държеше вече в лапите си; той беше изгубил фади и спечелил отново хазана, онова състояние, при което всички лоши неща стават добри. Не мислеше вече за кравата, която уби с тревата фантака. Всичко отиваше на добре. Щом Сули стане негова жена, ще я отведе далече от селото, което чужденците ще нападнат, а той ще бъде завинаги щастлив с нея…

Опиянен от тази радост, мадагаскарецът стигна до селото.

Под влияние на грозния вик на айе-айе, негрите още не бяха се прибрали в колибите си. Всички знаеха, че двамата съперници, влюбени в хубавата Сули, бяха отишли да хванат лъва и сега чакаха да видят кой ще спечели Сули.

Най-нетърпелива от всички беше Сули. Дъщерята на нещастния лаховит не криеше симпатията си към ловеца Майунга. Тя знаеше, че той е силен и храбър. В неговото здраво и красиво тяло биеше сърце винаги готово за смели подвизи. Тя си представяше как Майунга открива лъва, убива го, отрязва му главата и идва при нея…

Девойката излиза няколко пъти от колибата, за да посрещне победителя.

Всеки момент очакваше, че ще чуе цялото село да вика:

— Майунга е победител! Хвала на Майунга!

Но изведнъж няколко гласа извикаха:

— Амбохе уби лъва!… Амбохе отмъсти за нашия лаховит! Хвала на Амбохе!

Като чу това, Сули потрепери; Значи Амбохе е победител, а Майунга идва след него, като победен. Младата мадагаскарка се натъжи много. Трябваше да се омъжи за Амбохе, а сърцето й биеше за Майунга… Но тя обеща да даде ръката си на този, който отмъсти за баща й… Дъщерята на лаховит не можеше да не удържи на дадената дума. Амбохе беше победител: тя трябваше да стане негова жена.

Виковете на населението се усилваха.

— Амбохе е убил лъва!… Амбохе е отмъстил за лаховита! Амбохе е развалил магията на айе-айе!

Всички излязоха от колибите си, приветстваха победителя и го провъзгласиха за съпруг на хубавата Сули.

Девойката накара сърцето си да млъкне: трябваше да изпълни дълга си. Ще бъде фади, ако не удържи даденото обещание.

Сули излезе да посрещне победителя.

Амбохе, горд като че ли наистина беше убил лъва, пристъпваше бавно към нея, като носеше високо тежката глава на звяра.

Когато спря пред нея, Сули запита:

— Къде е Майунга?

— Не знам — отговори Амбохе, като избягваше да я погледне в очите. — Щом чухме ръмженето на лъва, се разделихме, както беше уговорено.

Сърцето на Сули се сви, но само за миг.

Всички провъзгласиха Амбохе за победител и за съпруг на хубавата Сули. С леко треперещ глас тя каза високо:

— На убиеца на лъва, който разкъса баща ми, давам ръката си, както обещах.

Радостни викове заглушиха думите й. Страхът от вика на айе-айе изчезна.