Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2010)

Издание:

Емилио Салгари. Робът от Мадагаскар

ИК „Маг ’77“, София, 1992

История

  1. —Добавяне

Дървото с отровната сянка

Силно разтърсване изтръпна Майунга от тежкия му сън.

Ловецът почувства, че някой го влече далеч от сянката на дървото. Отвори очи и видя до себе си Сули, която си търкаше челото. Един негър стоеше прав над него.

— Кой си ти? — попита Майунга. — Какво стана?… Ти ли ни довлече дотук?

— Аз — отговори негърът, — и ако не бях сторил това, вие нямаше никога да се събудите от вашия сън.

Майунга и Сули се спогледаха учудени. Те не можеха да разберат думите на негъра.

Той побърза да им обясни:

— Заспали бяхте под „дървото с отровната сянка“, и ако случаят не беше ме довел в тези места, едва ли щяхте да се пробудите някога.

— Защо? — запита Майунга изненадан.

— Защото дървото е манзанило и който заспи под него, намира смъртта си — отговори негърът.

Сули и Майунга погледнаха голямото дърво, под което бяха легнали да си отпочинат…

— Благодаря ти — каза Майунга. — Ти ни спаси живота и ние ти дължим нашата благодарност. Чувал съм, че сянката на манзанило е отровна, но не можах да позная дървото. А ти кой си?

— Казвам се Ангоасти — каза негърът.

Майунга го погледна бързо. По раменете си негърът имаше следи от зараснали рани от камшик.

— Ангоасти — каза ловецът, — ти спаси живота на двама ампурии като тебе, избягали от ръцете на робовладелците.

— От далече ли идвате? — запита негърът.

— От плантациите на Фарангоа.

— А аз от Мозамбико — каза Ангоасти. — Щяха да ме продават, но избягах.

— И сега тук ли живееш?

— Да, имам колиба до езерото — отговори негърът.

— Кое езеро?

— Езерото, което се намира на пет мили оттук. Моята колиба е и ваша.

— Благодаря, Ангоасти — каза Майунга.

— Къде отивате?

— Искаме да се върнем в Мадагаскар.

— В Мадагаскар? — извика негърът. — Та това е цяла лудост.

— Защо?

— Защото ще ви хванат робовладелците.

— Ние ще избягаме…

— Дано — каза Ангоасти. — Но пътят е дълъг.

— Няма значение… ще понесем всичко, само да не ни вземат пак роби — добави Майунга. — Засега с радост приемам гостоприемството ти.

Двамата мадагаскарци, които Ангоасти спаси навреме от смъртоносната сянка на манзанило, усещаха още отровата в кръвта си. Опитаха се да станат, но краката им не ги слушаха. Клепките им тежаха, главите ги боляха…

Останаха да почиват през цялата нощ. На сутринта тръгнаха към езерото. Местността ставаше все по-блатиста, а слънцето сипеше жар над главите им.

Ангоасти вървеше напред, защото знаеше колко изненади крие този път: на някои места калта беше дълбока и човек можеше да потъне в нея.

Вървяха около два часа, когато Майунга видя на двадесетина крачки група дървета, така наречените дурос, чиито плодове са много хранителни и вкусни; негърът искаше да откъсне няколко плода на Сули и, без да каже нещо, тръгна към тях.

— Стой!

Но предупреждението дойде късно: Майунга беше стъпил в едно от онези места, където калта беше дълбока и започна да потъва постепенно. Сули извика от ужас. В това време негърът марон се върна бързо.

Майунга потъваше бавно, но безвъзвратно; напразно се мъчеше да се освободи от калта.

Новият им приятел се огледа. За да се спаси давещият се, имаше само едно средство — да му се хвърли дълъг прът или въже.

След първото вцепенение, Сули, като видя че Майунга наистина потъва, извика:

— Искам да умра с теб, Майунга!

И наистина, тя тръгна към калта, за да се хвърли до годеника си, но негърът я задържа.

— Какво правиш? Луда ли си? — извика той.

— Остави ме да умра с него — каза девойката, като се мъчеше да се освободи от ръцете му.

— По-добре ми помогни да го спасим — каза Ангоасти. — Ела с мене.

Негърът повлече със себе си мадагаскарката. Двамата заобиколиха калта и стигнаха до дърветата.

— Какво ще правиш? — попита жената неспокойно.

— Качвай се след мене — каза негърът и се покатери на едно високо дърво, израсло на края, до калта.

Девойката го послуша без да може да разбере защо правеха това. Негърът достигна средата на дървото. Сули идваше след него.

— Карай още нагоре — каза той и продължи да се катери. През това време Майунга потъваше все повече, калта бе стигнала до кръста му.

Под двойната тежест дървото започна да се прегъва над калта.

— Качвай се! — извика негърът.

Сули разбра какво беше намерението на Ангоасти — да наведе върха на дървото докато достигне ръцете на Майунга.

Ангоасти и Сули продължиха да се катерят по гъвкавото стебло на дървото.

— Смелост, Майунга — извика Сули, — ние ще те спасим!

Бяха стигнали до върха на дървото, където имаше корона от листа, които се допираха вече до главата на Майунга.

— Още малко — каза Ангоасти и се качи по-нагоре.

Дървото започна да скърца. Това изплаши извънредно много Сули.

— Не се страхувай — каза й Ангоасти, — дървото няма да се счупи!… Хвани се, Майунга!

Майунга беше потънал до плещите, още няколко минути и калта щеше да го погълне. Той се хвана за клоните, но те се счупиха.

— Хвани се за стеблото! — извика Ангоасти и се придвижи малко към върха.

— Слизай, Сули! — извика Майунга като се хвана за дървото.

Сули се дръпна бързо последвана от негъра-марон. С отдалечаването на двамата от върха, Майунга се издигаше от калта. Той прехвърли краката си върху дървото и се смъкна на земята. Сули въздъхна с облекчение. С развълнуван глас Майунга се обърна към негъра:

— За втори път ми спаси живота. За мене ти си не само приятел, но и брат. Желая само да ми се отдаде случай, за да ти засвидетелствам моята признателност.

Майунга започна да събира плодове.

— Лесно се отървах — каза той и подаде плодовете на Сули.

След кратка почивка тримата продължиха пътя си, но този път бяха по-внимателни.

Най-после пътят стана по-лек, земята беше по-корава и по-суха, растителността — по-обилна.

Стигнаха до брега на езерото, чиито води бяха тъмни и топли. Оттам отидоха в колибата на Ангоасти.

Влязоха — това беше полукръгла колиба, построена по кафърски начин, върховете на бамбуковите пръчки се връзват, и отгоре се натрупва много слама. В средата имаше един четириъгълен камък, който служеше за огнище; наоколо имаше няколко дънера от дървета, които заместваха столовете; на едната стена бяха окачени няколко празни тикви и една кошница с плодове.

Ангоасти покани своите гости да хапнат. През това време цял рояк комари напълниха колибата и започнаха да хапят хората, но негърът-марон запали буен огън и комарите избягаха.

Майунга говореше за своите проекти: ако успее да се върне в Мадагаскар, ще основе село от свободни хора.

— Защо не дойдеш с нас? — запита той Ангоасти. — Ти ми доказа, че си добър и храбър, с тебе ще направим много неща.

— Приемам предложението ти — отговори Ангоасти. — Можем да пресечем езерото и да слезем по реката, за да стигнем Лимпопо.

— Трябва да си построим сал — каза Сули.

— Не е необходимо — отбеляза негърът. — Не видяхте ли на брега моята лодка-каноа?

— Не.

— Ето я — каза Ангоасти, като излезе от колибата и посочи към брега.

— Този каноа ще ни послужи добре — добави ловецът.

Наблизо се разнесоха викове, подобни на мучене. И тримата погледнаха към езерото.

Петнадесетина крокодила плуваха в калната вода. Те търсеха храна.

— Пак се появиха проклетите! — извика Ангоасти. — Отдавна не съм ги виждал вече. Трябваше да се боря дълго време с тях докато ги пропъдя оттук. Но гладът ги е довел…

— Няма опасност сега да ни нападнат — отбеляза Майунга, — ето че се отдалечават.

Денят мина бързо в приготовления за пътуването. Негърът-марон бе прекарал доста черни дни докато намери това спокойно място — бягство, преследване, борба с хората и с животните. И Ангоасти бе страдал доста.

— Най-голяма опасност — разправяше той, — прекарах в един краул на кафри… Бях нападнат от двама кафри в гората. Докато се защитавах, убих ги… Те били синовете на умкаками или главатаря на племето… Шестнадесет макнани се спуснаха да ме гонят, но аз избягах като по чудо. Ако ме бяха хванали, щяха да ме подложат на най-страшни мъчения преди да ме убият. Настъпи нощ. Ангоасти запали огън, за да пропъди комарите. После и тримата легнаха върху рогозките и скоро заспаха.