Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (16)

Питието на смъртта

В стаичката, осветена от маслена лампа, негърът видя на земята простряна неговата Сули, с вързани ръце и крака. Девойката плачеше, измъчвана от страшни болки.

Негърът се приготви да се покатери и да скочи вътре, за да освободи Сули, но в този момент вратата се отвори и се появи Фарангоа с камшик в ръка.

— Дойдох да видя дали искаш да те развържа.

— Но не при условията, които ти ми предлагаш! — извика решително девойката.

— Значи искаш да ме ядосаш? Искаш да страдаш, докато можеш да бъдеш щастлива?

— Щастие ще бъде за мене да избягам от твоите ръце с Майунга.

— Празна надежда! Няма да видиш вече твоя Майунга. Дали искаш или не искаш, няма значение, ти ще ми принадлежиш. Не ти ли вдъхвам поне малко симпатия?

— Не! От деня, в който разкри намеренията си към мене, аз те мразя! — отговори Сули.

— Мразиш ли ме? — запита Фарангоа, готов да избухне.

— Да, когато ме раздели с Майунга, аз те проклех!

— Ето отговора на твоето проклятие! — извика господарят и вдигна камшика. — Ще нашаря лицето ти така, че утре Майунга да те види!

В този момент Майунга прескочи през прозореца. Той беше обзет от гняв, който с нищо не можеше да се укроти.

Хвърли се върху португалеца, хвана го за гърлото и със силен ритник в корема го повали на пода.

— Ще те убия! — извика негърът, като се наведе над него.

— Пощади ме! — прошепна португалецът умолително.

Майунга стана.

— Няма да те убия, но няма да викаш! — каза той и се приближи до Сули, за да я развърже. — Да бягаме, Сули!

Мадагаскарката стана, прехвърли се през прозореца, последвана от Майунга.

Щом изскочиха навън, те се спуснаха към полето. Скоро след това се разнесоха два силни изстрела.

— Господарят даде сигнал за тревога! — каза Майунга. — Ще ни преследват.

— Зад полето започва гората — каза Сули.

— Да се опитаме да я стигнем — реши негърът.

Близо половин час годениците тичаха през обширната плантация. Небето заплашваше да се разкъса всеки миг и да плисне дъжд. Скоро зад гърба им се разнесе конски тропот, който бързо се приближаваше. Гората беше все още далеч.

Конете бяха четири или пет, яздени от надзирателите и самия господар. От време на време те стреляха, подмамени сигурно от някоя подозрителна сянка.

Без да забавя тичането си, Майунга се обърна.

— По петите ни идва един кон! — каза той.

Това беше каферът, който след малко щеше да настигне бегълците.

— Спрете — извика той, — или ще стрелям!

Негърът каза на Сули:

— Тичай напред!

Той се спря. Със светкавична бързина Майунга скочи на гърба на коня, зад кафера, хвана го за гърлото; взе му карабината, хвърли го на земята и, като хвана животното за гривата, продължи да препуска. Скоро настигна Сули, повдигна я с една ръка и я сложи пред себе си. След няколко минути стигнаха до края на гората, навлязоха в нея, но и преследвачите направиха същото. Те бяха четирима. Чуваше се гласът на Фарангоа, който викаше:

— Убийте Майунга… Но не стреляйте по жената.

Преследвачите бяха наблизо. Пътят в гората беше доста добър и конят, който носеше бегълците, препускаше като вятър, подканян от Майунга, чийто глас той познаваше добре.

— Бързо, Манито! — викаше негърът.

Изведнъж гръмна пушка. Ранен в крака, конят изхриптя, забави хода си и започна да куца. Бегълците не можеха вече да се спасят. Сули усети две ръце, които се мъчеха да я изтръгнат, от годеника й. Майунга стреля два пъти с пушката, която бе взел от кафера, след което се опита с ритници да удари преследвачите. Започна неравен бой. Изведнъж двама от преследвачите извикаха уплашено — две фосфоресциращи очи се бяха появили в тъмнината на гората и веднага след това някакво тъмно туловище се хвърли на шията на коня, който започна да цвили. Един леопард нападаше четириногото животно. Това стана точно когато Сули бе изтръгната от ръцете на Майунга и бе настанена на коня на Фарангоа.

— Оставете Майунга, звярът ще се справи с него — извика господарят.

Конниците се отдалечиха по обратния път.

— Майунга! Смелост, Майунга! — извика девойката.

Нейният вик затихна заедно с тропота на конете. През това време негърът се бореше отчаяно с леопарда. Звярът удуши коня и се насочи към човека, но той беше предусетил намерението му, удари го по главата с приклада на пушката, след това я захвърли и със силните си ръце го хвана за челюстите. Животното изръмжа. То се опитваше да достигне Майунга с лапите си, но той го държеше на доста голямо разстояние от тялото си. Костите на леопарда захрущяха. Още едно усилие и леопардът лежеше до агонизиращия Манито… Негърът беше победил животното, но други победиха него. Сули му беше отнета. Годеницата му се намираше в ръцете на господаря му.

Нечовешката борба с леопарда го беше изтощила. Въпреки това, с всички сили, той се затича след конниците, чиито гласове се чуваха все по-тихо.

Майунга бе взел пушката, но без патрони тя не можеше да му послужи с нищо. Продължи да тича до края на гората, но положените усилия бяха много големи. Той седна до едно дърво да си почине. Умората и силният горски аромат направиха своето. Главата му започна да се замайва. Клепките му се сведоха и той заспа.

Когато се събуди, беше вече ден. Слънцето не закъсня да се покаже зад дърветата. Майунга си припомни всичко, което се бе случило през миналата нощ. Как да освободи Сули? Как да стигне до къщата на господаря, където Сули ще бъде затворена, за да й попречи пак да избяга?

Негърът започна да обмисля някакъв план. Със сила не можеше да се бори. Той знаеше, че неговата група щеше да работи на края на плантацията, до реката. В тази група Майунга имаше приятел — сакалава Намбо. Ако успееше да му говори без да го видят, щеше да прати на Сули питие…

Негърът бе видял едно растение, от листата на което се изцежда сок. Ако се изпие този сок, получава се силно упойване, което прилича на смърт.

Майунга откъсна няколко листа и ги изцеди в куха кратунка, която намери наблизо. После се запъти към реката.

Прикриван от храстите, той дойде до брега: но неговата група работеше под зоркото наблюдение на надзирателя, който не даваше нито минута почивка на робите.

Майунга се скри и зачака: от време на време надзирателят пускаше робите един по един до реката, за да си наквасят гърлото. Най-после дойде редът на сакалава. Когато Намбо се наведе да пие, Майунга си показа главата между листата и го повика.

Намбо се огледа да не го види някой и се приближи към негъра.

— Избягах тази нощ — каза той, — но заловиха Сули.

— Знам — отговори сакалава. — Господарят я върна да работи на полето.

— Опитай се да се приближиш до нея — каза Майунга, — и й дай да изпие това питие. Кажи й, че аз й го пращам.

Намбо взе малката кратунка и я скри в пояса си; после се върна на работа. Майунга остана още малко скрит в храстите, издебна удобен момент и избяга в гората.

Най-после дългият ден се свърши. Групите се върнаха в колибите. На връщане Намбо използва един момент, когато халмидарите говореха помежду си, за да се приближи до хубавата мадагаскарка.

— Майунга ти праща това питие — каза й той. — Изпий го. Той каза да не се страхуваш от нищо.

Сули влизаше в колибата си с другарките си, когато Фарангоа изпрати да я повикат. Когато тя застана пред него, португалецът й каза с иронична усмивка:

— Опита ли какво значи да работиш в плантацията? Така ще бъде всеки ден, докато станеш послушна. Не трябва да мислиш вече за Майунга. Както видя, той беше нападнат от леопарда и в този момент сигурно представлява само купчина кости. Негърът ме нападна и аз съм доволен, че го сполетя този край.

Сули не отговори. Малко преди това, по пътя, тя беше изпила питието, което й изпрати Майунга, и сега започна да усеща действието му. Ушите й започнаха да бучат, разсъдъкът й се замъгли; зрението й отслабна, ударите на сърцето й се забавиха и Сули се строполи на земята, без да извика дори.

Това неочаквано събитие направи болезнено впечатление на португалеца. Той се наведе и заопипва пулса й.

— Мъртва! — прошепна той.

Наистина девойката не даваше никакъв признак на живот. Крайниците й бързо се вкочаниха и сърцето й като че ли не биеше вече. Голяма скръб обзе Фарангоа. Той повика метиската, за да му помогне да я постави на легло. Преслуша пак сърцето й — никакъв признак на живот. Тогава господарят даде нареждане да бъде погребана в гробищата на близкото село. На следващата сутрин той се върна да я види. Жената приличаше на умряла.