Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (10)

Освобождаването през нощта

През следващите часове Майунга страдаше жестоко; не можа да хапне дори от оскъдната храна, която моряците раздадоха на робите.

Стиснал глава между двете си ръце, той стоя дълго време така. Ненадейно трепна — камшик го шибна по рамото. Вдигна глава и видя пред себе си негъра.

— Ти ли си мадагаскарецът, когото наричат Майунга? — попита Ромек. — Стани!

Майунга стана.

— Да, ти си — прибави негърът. — Сега те виждам добре и си спомням за тебе. Ти си робът, който не искаше да се раздели с годеницата си и който трябваше да откъснем на сила от нея.

— Къде е Сули? — попита Майунга и хвърли към негъра поглед пълен с омраза.

Ромек се усмихна самодоволно.

— А, ти си любопитен да узнаеш къде е Сули? — извика той. — Добре, аз ще те задоволя още повече, че от време на време Сули произнася твоето име, като мисли, че с това ще ме изплаши. Ако искаш да видиш Сули, ела с мен!

Учуден Майунга отговори.

— Да, искам да видя Сули.

Ромек го изведе от трюма. Качиха се по стълбата и спряха пред първата каюта. Негърът отвори вратата и каза:

— Влизай!

Майунга се подчини, но щом прекрачи прага извика от учудване и от мъка.

Сули, неговата годеница, беше здраво вързана за стената.

Девойката разтвори широко очи от учудване и от радост.

— Ти… ти, Майунга! — прошепна тя.

— Да, той — каза негърът. — Какво ще кажеш за моето старание? Ти викаше толкова настоятелно Майунга, че аз реших да ти го доведа. Както виждаш, искам да задоволя всичките ти желания.

— Сули! В какво положение те намирам? — извика мадагаскарецът.

Той се спусна бързо към девойката, но Ромек насочи към него револвера си.

— Назад! — заповяда му той.

— Искам да я отвържа! — извика Майунга.

— Искаш да я отвържеш — каза негърът, — но за това е необходимо моето разрешение. Не само ти искаш това. И аз имам същото желание, но тя е много упорита и не иска да разбере, че аз съм я купил и че тя е моя робиня.

— Аз съм твоя робиня, но принадлежа на Майунга, който е мой годеник! — извика девойката с достойнство.

— Добре, щом като принадлежиш на твоя годеник — каза Ромек, — той ще реши съдбата ти. Искаш ли да бъде развързана? — обърна се той към Майунга.

— Да, искам!

— Тогава накарай я да разбере, че трябва да се подчинява на заповедите ми, защото е моя робиня. Тогава не само ще я развържа, но ще й дам и вкусна храна.

— Майунга, аз съм само твоя! — извика Сули. — Не трябва да ме продаваш на него!

— Не — извика Майунга.

— Щом е така, ще останеш вързана! — отговори негърът, — а годеникът ти да знае, че няма да се видите повече.

— Развържи Сули… върни й свободата и прави с мен каквото искаш! — извика робът. — Ако искаш дори ме убий…

— Не, няма да те убия — каза хладно Ромек. — Съдбата поиска да паднеш в моите ръце и аз ще те продам на първото пристанище. А колкото до хубавата мадагаскарка, ще видим кой от двама ни ще излезе по-упорит. А сега, можеш да се върнеш в трюма.

— Остави ме още малко при нея — помоли се мадагаскарецът.

— Не — отговори Ромек, — това твое желание не ми харесва. Предпочитам да се върнеш при другите.

И Ромек вдигна револвера си към гърдите на Майунга.

— Излез и се върни веднага долу — заповяда той.

— Не се отчайвай, Сули! — извика Майунга.

— Не, няма да се отчайвам! — отговори девойката и му отправи пламенен поглед.

Майунга излезе, последван от Ромек. Мадагаскарецът огледа коридора: близо до каютата бяха натрупани много сандъци и чували. Майунга се върна в трюма. Другарите му го наобиколиха.

— Къде те заведе Ромек? — попитаха от всички страни.

Майунга не отговори, легна на сламата и остана така мълчалив, докато настъпи нощта.

Един арабин, въоръжен с нож и револвер, пазеше вратата. Всички спяха, с изключение на Майунга, но и той се преструваше, че спи и започна да хърка. След половин час като се увери, че всичко е спокойно, арабинът се излегна на сламата и след малко заспа. Майунга се надигна, приближи се полекичка към пазача и, като се убеди, че той спи като младенец, извади ножа от колана му. Арабинът мръдна леко, Майунга вдигна ножа, готов всяка минута да го забие в гърдите му, но онзи не се събуди. Стъпка по стъпка мадагаскарецът се изкачи по стълбата и стигна до коридора, където беше каютата на Ромек. Вратата беше заключена. Той се ослуша. Чуваше се неразбираем говор. Майунга се приближи до сандъците и започна да подслушва. След дълго мълчание Майунга долови гласа на Ромек.

— Размисли ли добре, Сули?

— Да.

— Тогава казвай.

— Моят отговор е само един: аз принадлежа на Майунга.

— Ти искаш да умреш от глад Сули?

— Нека да умра…

— Добре — последва омразният глас на Ромек, — така да бъде, щом като искаш… Виж, аз ще се напия с ром и ще си легна, спи ми се…

Наистина, не след дълго Майунга чу хъркането на Ромек. Тогава, решен да отиде до край, мадагаскарецът приближи устата си до дъсчената преграда и прошепна:

— Сули… аз съм…

— О, Майунга! — отговори девойката.

— Вързана ли си?

— Да… Ромек спи… полупиян е от ром…

— Искам да те спася…

— Как?

— Удари леко главата в дъските, за да мога да определя точно мястото й.

Сули изпълни веднага нареждането му. Майунга премери къде може да се намират ръцете й, които бяха вързани, провря острието на ножа, направи малък отвор и скоро достигна въжето, което преряза.

— Въжето е прерязано — прошепна Сули.

— Можеш ли да се освободиш?

— Да.

— Вземи през дупката ножа.

— А после?

— После, слушай. Ключът в ключалката ли е?

— Да, Майунга.

— Дръж готов ножа в случай, че се събуди… помъчи се да превъртиш съвсем тихичко ключа в ключалката, а после, излез… все нещо ще направим… ще се хвърлим в морето…

В този момент прокънтя едно арабско проклятие.

— Какво правиш, Сули?

Ромек се беше събудил. Майунга го чу като скочи шумно от леглото и се спусна към Сули, с проклятие.

— Назад! — извика тя.

Последва силен вик, пропит с болка. Без съмнение, Сули бе ударила мъчителя си. Шум от падането на тежко тяло заглуши стъпките на девойката, която се приближаваше към вратата. Майунга чу скърцането на ключа в ключалката и изскочи бързо в коридора. В това време Сули се появи на вратата.

— Какво стана? — попита Майунга.

— Ударих го!

— Уби ли го?

— Не знам… не вярвам — отговори девойката с треперещ глас.

В ръката си тя държеше ножа.

— Ако не си го убила, той ще вика — отбеляза Майунга. — Трябва да му попречим да вика за помощ.

Майунга взе ножа от ръката на девойката и влезе в каютата. Прострян на земята, Ромек пъшкаше. Не беше смъртоносно ранен и когато видя Майунга се опита да стане и да вдигне тревога. Но Майунга му попречи. Грабна от леглото кърпа и запуши устата му. После със същите въжета, които обвиваха стройното тяло на Сули, той го стегна така, че да не може да мръдне.

— Да бягаме! — каза Майунга.

— Къде?

Излязоха от каютата и се изкачиха по стълбата.

Нощта беше ясна и тиха: чуваха се само стъпките на дежурния моряк.

Когато излязоха на палубата, Сули и Майунга се опитаха да се промъкнат зад въжетата, но сянката им ги издаде.

— Кой ходи там? — извика морякът и сложи ръка на ножа си.

Майунга се хвърли отгоре му и докато той разбере какво става, Сули грабна едно желязо и с всичка сила го стовари върху главата на моряка.

Нещастникът се свлече в краката на Майунга.

— При лодките! — извика мадагаскарецът.

За щастие, лодките, с които пристигнаха негрите, бяха още на палубата. Майунга повдигна една от тях, облегна я на парапета, свлече я и я остави да падне във водата. Взе две весла и извика:

— Във водата, Сули! Смелост!

Качиха се на перилата и се хвърлиха в морето. Скоро стигнаха до лодката, настаниха се в нея и хванаха веслата.

— Спасени сме! — каза Майунга като видя, че се отдалечиха от кораба.

На какво разстояние бяха от мадагаскарския и африканския бряг?… Не знаеха, но и в този момент не се тревожеха много.

Вниманието на годениците беше насочено към отдалечаването им от проклетия кораб.

Корабът скоро изчезна от погледа им, тогава двамата бегълци оставиха веслата и въздъхнаха дълбоко.

— Сули, моя любима Сули! — прошепна негърът, като погледна девойката, чиито очи блестяха от любов и щастие.

— О, мой смели Майунга! — отговори тя с нежен глас, в който трептеше цялата й радост, че той я освободи от такова мъчително състояние.

— Ето ни и двамата свободни! — извика Майунга. — Съвсем сами в морето, но щастливи!

— Аз знаех, че ти ще ме намериш — каза девойката.

— Аз знаех, че ще те спася — добави негърът. — Ти се яви в съня ми… един хубав сън, но там ти ме освобождаваше… от този момент аз почувствах в себе си силата на хазана… Но колко мъки преживяхме, докато бях отделен от тебе!

— И аз се измъчих страшно! — каза Сули.

— Сега сме заедно и нашите щастливи дни ще бъдат повече от звездите, които се оглеждат в морето…

— Ти си силен и никой не ще може да те победи! — извика Сули. — Никой вече не ще ни раздели.

— Никой! — потвърди Майунга.

Нощта беше топла, но годениците не се чувстваха потиснати. Морето ги люлееше и скоро ги приспа. В душите им цъфтеше цветът на младостта, който винаги побеждава и намира своето щастие.

Оставена сама на себе си, лодката като че ги носеше към щастливо бъдеще… Изведнъж силен трясък ги събуди. Лодката се беше ударила в някакъв бряг.