Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (1)

Хубавата Сули и двамата малгаши

Амбохе не можеше да заспи; въртеше се в твърдото легло, въздишаше и напразно се мъчеше да отдалечи мисълта, която не му даваше покой.

Отдавна беше настъпил сухия сезон, който в Мадагаскар трае от март до ноември. През този сезон нощите са по-дълги от дните. Малкото село, което се намираше на западния бряг на острова, Силари, в областта на Фихеренана, спеше дълбок сън.

Само Амбохе не можеше да навлезе в щастливото царство на Тан-хур, добрия бог на малгашите, който носи сън и забрава.

Една страшна мисъл го измъчваше. Младежът обичаше лудо хубавата Сули, но тъй като знаеше, че и Майунга я обича, го измъчваше ревността.

— Да… няма съмнение — мислеше си малгашът и се въртеше в леглото си, дъщерята на нещастния лаховит, разкъсан от лъва, предпочита ловеца Майунга… Той обеща да отмъсти за баща й, като и поднесе главата на лъва… И аз й дадох същото обещание, но се страхувам дали ще мога да го изпълня… Убих една крава с тревата фантака!

При този спомен мъката на Амбохе стана непоносима.

В Мадагаскар или Мадекас, което значи Острова на луната, суеверието е много разпространено. Има много неща, които не трябва да се правят, защото е фади, т.е. опасно е.

Например, не може да се убива мъжко животно в къщата на човек, който отбива военната си служба, защото ще докара смъртта на войника; фади е за млада булка да ходи върху коса, защото децата й ще се родят с криви крака; фади е да гледаш в празен гроб, това ще докара смъртта на някой твой близък; фади е да отваряш чадър вкъщи, защото ще привлечеш цилкона; фади е да се хвърлят камъни в оризови полета; фади е за един войник да гледа човешка кръв, защото ще пролее своята; фади е за една майка да изяде един банан преди детето й да се научи да му казва името.

Преди няколко дни, без да забележи, Амбохе уби една крава с тревата фантака, и това е фади.

За да разруши злото, Амбохе беше прибягнал към афана — един вид пречистване, което има за цел да премахне лошите последствия от фади.

За тази цел Амбохе беше начертал на челото си няколко бели линии, върза на крака си няколко перли и провеси на шията си гердан от сухи треви, които щяха да прогонят злото.

Амбохе направи всичко, което предписваха местните обичаи, за да прогони фади, но афанът не можа да заглуши мисълта, че е плячка на Акуаг, лошия бог, който се противопоставя на Тан-хур, добрия бог.

През тази дълга нощ мадагаскарецът се измъчваше извънредно много.

Той обичаше хубавата Сули, но тя никога не би отговорила на любовта му, защото той се чувстваше фади; тя ще предпочете ловеца Майунга, който минаваше за хазана — състояние противоположно на фади.

Тази мисъл усили ревността на Амбохе. Изведнъж пред очите му се появи чудно видение; неговият съперник, бе убит от трепереща ръка — ръката на Амбохе убиваше Майунга.

Да, нямаше друго средство, за да прогони фади и да спечели хубавата Сули; неговият съперник трябваше да умре.

Амбохе стана от коравото легло. Луната осветяваше колибата на мадагаскареца като посред бял ден.

Негърът навлече сейдик или салака, всекидневното облекло на мъжете и жените, състоящо се от парче плат, което увиват около ханшовете до колената; откачи от стената един гарвар и излезе.

Навън нямаше жива душа, всички спяха. Мадагаскарецът тръгна внимателно към колибата на Майунга.

Но изведнъж се спря; сърцето му започна да бие силно. Амбохе беше стигнал до колибата на хубавата Сули.

Амбохе помисли, че в тази минута може би Сули сънува ловеца Майунга и му се усмихва. Тръгна към вратата с желание да каже на Сули своето намерение и да й предложи да избягат заедно. Ако девойката се съгласи, ще се избегне едно убийство.

Но негърът не влезе и продължи пътя си. Съперникът му трябваше да умре. Афанът не му помогна и за да се освободи от фади, трябваше да убие някого.

Като направи още стотина крачки, Амбохе се спря. Дошъл бе до колибата на Майунга, която се намираше в края на селото.

Приближи до малкия прозорец и погледна вътре.

Изтегнал се на тръстиковото легло, ловецът спеше спокойно. Един лунен лъч падаше на лицето му, което и в съня изразяваше чудна енергия. На устните му играеше лека усмивка. Тази усмивка прободе сърцето на Амбохе.

— Той сънува хубавата Сули — прошепна негърът, — но няма да я сънува вече. — И ръката му стисна конвулсивно оръжието.

— Да, ти трябва да умреш — каза той и отвори полека вратата на колибата.

Влезе без да вдигне и най-малкия шум.

Чуваше се дишането на Майунга, спокойно и дълбоко, каквото е дишането на силния и честен мъж. Негърът се приближи бавно към ловеца; ужасяваше го мисълта, че съперникът му може да се събуди, защото не би издържал никога борба с него. Само ако го изненада може да разчита на победа.

— След миг ти ще заспиш завинаги — помисли той, — и хубавата Сули ще бъде моя. Убих крава с тревата фантака, това е фади, но твоята смърт ще ме освободи от него.

Негърът се наведе, вдигна оръжието си над гърдите на ловеца и се готвеше да го забие в сърцето му, когато страхотен вик процепи нощта.

Тръпка на ужас премина по цялото тяло на Амбохе; ръката му не нанесе удара… С един скок той изскочи от колибата. В същото време спящия се събуди.

Викът се повтори още три пъти, но по-слабо, отдалечавайки се…

Уплашен, Амбохе искаше да избяга, но една здрава ръка го хвана и задържа.

Това беше Майунга излязъл от колибата си.

— Какво става, Амбохе? Какво търсиш пред моята колиба? — запита ловецът, като стисна здраво ръката на нещастния негър.

Амбохе беше пуснал оръжието на земята без да забележи Майунга. След кратко мълчание той отговори:

— Викът на айе-айе… Не го ли чу?

— Да, чух го — отговори Майунга, — той ме събуди.

Айе-айе или киромис е лемур или полумаймуна, която вдъхва голям страх на всички мадагаскарци; нейният, вик е знак, че ще се случат големи нещастия.

Викът на лемура задържа негъра да забие ножа в гърдите на съперника си, така Майунга се спаси.

Няколко негри, събудени от вика на айе-айе, бяха изскочили от колибите си; викаха и ръкомахаха оживено.

— Скоро ще се случи голямо нещастие.

— Айе-айе предсказва злини.

— Това е знак за война.

— Андриманитра, добрият дух, да ни пази! — викаше една жена, излязла от колибата си, с дете на ръце.

След малко цялото село се събуди.

— Какво правеше пред колибата ми? — повтори Майунга, който все още държеше ръката на Амбохе.

В това време Амбохе мислеше какво да му отговори, за да прикрие присъствието си тук.

— Майунга — каза той най-после, — видях на брега на реката лъвът, който изяде бащата на Сули и дойдох да те попитам не искаш ли да отидем да го убием.

— Видя ли наистина лъва? — запита Майунга с радост, която издаваше желанието му да отмъсти за бащата на Сули.

— Да, исках да отида сам да го убия, но помислих, че е почтено ако те предупредя.

— Благодаря ти — отговори Майунга, — ще ти се отплатя. — Хубавата Сули каза, че този, който й занесе главата на лъва, ще бъде неин съпруг. Ние ще отидем заедно на лов, и щастливеца ще бъде тоя, който го убие. Ако убиеш ти лъва, аз ще се откажа от ръката на Сули и ще замина далеч от Салари, за да я забравя.

— Ако излезеш ти победител — каза Амбохе, като избягваше да погледне в очите съперника си, — аз няма да напусна селото, но ще забравя Сули, защото ще бъда недостоен за нея.

— Кога искаш да тръгнем? — запита Майунга.

— Веднага — отговори Амбохе. — Отивам да си взема пушката.

Мадагаскарецът тръгна към колибата си, но една жена го прикова на мястото му.

— Хубавата Сули! — каза Амбохе развълнувано.

Дъщерята на нещастния лаховит, или главатаря на селото, се приближаваше бързо. Ужасният крясък на айе-айе бе събудил и нея.

На студената лунна светлина лицето на девойката изглеждаше уплашено, но беше още по-красиво и привлекателно. И Сули носеше салака, която обвиваше бедрата й и падаше до колената й. Тя се приближи към Майунга.

— Айе-айе изкряска! — каза тя. — Какво ново нещастие ще сполети селото и мене?

— Каквото нещастие и да те сполети, аз съм тука, за да те пазя — каза Майунга.

— И аз — добави Амбохе.

Но като че ли девойката не чу думите на Амбохе. Това засили омразата му към съперника. Като се стараеше да не издаде чувствата, които го вълнуват, той каза:

— Сули, чуй това, което Майунга ще ти каже за лъва.

— Лъвът, който уби баща ми ли? — запита Сули с гняв и с болка.

— Да, хубава Сули — каза Майунга. — Тази нощ Амбохе видял лъва на брега на реката и дошъл до колибата ми, за да ме предупреди. В това време айе-айе изкряска. Държиш ли на обещанието си?

— Да, Майунга… Да, Амбохе — отговори девойката, като погледна един след друг двамата младежи, но несъзнателно задържа погледа си върху първия. — Аз държа на обещанието си. Този от вас, който ми донесе главата на лъва, ще бъде мой съпруг. Сули не оттегля дадената си дума.

— Аз ще ти донеса главата на лъва! — каза гордо Майунга.

— Това не е сигурно — каза Амбохе. — Ти си добър ловец, но и аз съм убивал лъвове. Аз ще бъда победител.

Амбохе знаеше, че обещава нещо, което мъчно ще може да изпълни. Мисълта, че е направил нещо, което е фади, му отнемаше всяка надежда за победа.

Но той все още не се беше отказал от намерението си да се отърве по някакъв начин от своя съперник.

— Кога тръгваш? — запита Сули, докато негрите се прибираха по колибите си, за да чакат нещастието, предсказано от айе-айе.

— Преди разсъмване — отговори Майунга.

— Дано един от двама ви убие страшния лъв — извика девойката, — и дано този път крясъкът на айе-айе да е лъжовен.

— Да, понякога айе-айе греши — потвърди Майунга.

Девойката поздрави и се отдалечи като хвърли продължителен поглед на Майунга. В този поглед се четеше желанието й той да излезе победител.

— Ще отида да си взема оръжието — каза Амбохе — и веднага ще се върна.

— Ще те чакам — отговори Майунга и влезе в колибата си.

През цялото време Амбохе беше настъпил ножа си, за да го скрие от погледа на своя съперник. Когато той изчезна, грабна го и се запъти към колибата си.

Другите негри се бяха прибрали в колибите си.

Измъчван от ревност и от мисълта, че е фади, Амбохе се върна в своята колиба, на другия край на селото. Влезе, отпусна се на леглото си и се замисли. Негърът не бе видял никакъв лъв на брега на реката, и утрешният лов не предвещаваше да даде резултат. Лъвът, който изяде бащата на хубавата Сули, не бе виждан оттогава; може би си беше отишъл завинаги. Намерението на нещастника беше не да убие лъва, а съперника си.

Как да се отърве от него?

Докато мислеше така, остър смях го накара да погледне към вратата.

Едно джудже, с грозно лице, стоеше на прага и се смееше злобно.

— Сивиок! — каза Амбохе. — Какво искаш?

— Искам да видя уплашеното ти лице — отговори джуджето с подигравка — като всички други и ти се уплаши щом чу айе-айе. Само джуджето Сивиок не трепери от страх.

Това джудже живееше отскоро в Салари. Беше дошло от вътрешността на острова, където легендата разправя, че живее тайнствено племе от джуджета. Сивиок се препитаваше от подаяния, защото всички се страхуваха от неговите магии.

Появяването на Сивиок събуди нова мисъл у мадагаскареца. Той стана и каза:

— Ела насам, Сивиок.

Джуджето се приближи, подскачайки.

— Един ден ми повери нещо — каза Амбохе, като го гледаше в очите.

— Може би — отговори джуджето.

— Ти се похвали с една твоя дарба.

— Притежавам всички дарби, освен тази да порасна.

— Ти можеш да подражаваш на крясъците на животните.

— Това е вярно, но грешиш ако мислиш, че съм имитирал крясъка на айе-айе… Да подражаваш на този крясък е фади.

— Не искам да кажа това. Крясъкът си беше напълно естествен. Но да наподобяваш ръмженето на лъва не е фади.

— Какво искаш от мене?… Да възпроизведа ръмженето на лъва? — запита джуджето с хитра усмивка. — Ако се съглася, уверявам те, че и най-доброто ухо ще бъде измамено.

— Ти знаеш, че хубавата Сули ще бъде моя, ако й занеса главата на лъва, който изяде баща й.

— Знам — отговори джуджето с леко ръмжене — но знам също, че ако някой занесе главата на лъва на хубавата Сули, този някой няма да се нарича Амбохе.

— Да не би той да се казва Сивиок-джуджето?

— Не… казва се Майунга-ловеца — отговори със смях джуджето.

Страшен гняв обзе Амбохе при тези думи, той вдигна юмрука си над главата на джуджето и щеше да го стовари отгоре му, но Сивиок го хвана и извика:

— Не ми сплесквай черепа, по-добре ми кажи какво трябва да направя, за да се ожениш за хубавата Сули… Но аз вече разбрах…

— Какво си разбрал? — запита мадагаскарецът и си отдръпна ръката.

— Сивиок е мъничък, затова може да влиза във всички тайни кътчета на мозъка — отговори джуджето. — Ти искаш да излъжеш твоя съперник, че лъвът е наблизо… Добре, аз съм готов да ти помогна.

— Иди на брега на реката, извън селото и когато стигнеш до голямото Царско дърво, възпроизведи ръмженето на лъва.

— Добре, но каква ще бъде наградата ми? — запита джуджето.

— Ще останеш доволен — отговори Амбохе. — За сега ето тази кратуна с тог.

Мадагаскарецът му подаде кратуна, пълна с тог, питие направено от ферментирал сок от банани и захарна тръстика. Населението на Мадагаскар употребява много това алкохолно питие.

Като го видя, очичките на Сивиок блеснаха жадно, той хвана с две ръце кратуната и започна да пие бавно.

— Сега не само гласът, но и сърцето ми стана лъвско — каза джуджето, възбудено от алкохола.

— Върви там където ти казах! — заповяда Амбохе.

Сивиок излезе от колибата и се запъти към реката. След малко Амбохе взе пушката си и тръгна към колибата на омразния съперник, като не преставаше да крои планове как да го премахне…