Константин Станиславски
Работата на актьора над себе си (8) (Работата над себе си в творческия процес на преживяването)

… … … … 19 … г.

Ето какво се случи:

Като влезе в клас, Аркадий Николаевич извика на сцената Малолеткова, Вюнцов и мен и ни накара да повторим етюда с изгарянето на парите. Започнахме да играем.

От началото, в първата част, всичко вървеше добре. Но като стигнах до трагичното място, почувствувах, че в мен нещо почна да се колебае, после се затвори, сви се… там… тук… Аз се ядосах. „Няма да отстъпя!“ — реших аз и за да си помогна с външни средства, с всичка сила натиснах някакъв предмет, който се оказа стъклена пепелница. Но колкото по-силно я натисках, толкова по-силно се свиваха моите душевни клапи. И обратното — колкото повече се свиваха клапите, толкова по-силно натисках пепелницата. Изведнаж нещо изхруска, счупи се.

Веднага почувствувах силна, остра болка; топла течност ми намокри ръката. Намиращият се на масата лист бяла хартия почервеня. Маншетите ми почервеняха. Кръвта като фонтан се лееше от ръката ми.

Аз се изплаших, почувствувах замайване и ми стана лошо. Имах ли припадък или не — не зная. Помня суматохата. Помня Рахманов и Торцов. Единият от тях силно ми стискаше ръката, а другият я превръзваше с връв. Отначало ме поведоха, после — понесоха. Говорков силно пъхтеше над ухото ми под тежестта на товара. Трогна ме отношението му към мене. Доктора и болката, която ми причини, помня като в мъгла. После все повече усилваща се слабост… замайване… Изглежда, че настъпи припадък.

Театралният ми живот временно се прекъсна. Естествено, прекъснаха се и записките в дневника ми. В него няма място за частния ми живот, толкова еднообразен в леглото.

… … … … 19 … г.

При мен идва Шустов и образно ми разказа какво става в школата.

Оказа се, че нещастният случай с мене повлиял върху занятията и това станало причина да минат напред — в областта на работата над тялото.

Торцов казал:

— Ще трябва да нарушим строгата системност, теоретическата последователност на програмата и преди определеното време да ви кажа за един от важните моменти на артистическата работа — за процеса на освобождаване на мускулите.

Истинското място на този въпрос е там, където ще говорим за външната техника, т.е. за работата над тялото. Но фактите настойчиво говорят, че по-правилно е да се обърнем към този въпрос сега, в началото на програмата, когато се говори за вътрешната техника, или по-вярно за психотехниката.

Вие не можете да си представите колко са пакостни за творческия процес мускулното напрежение и телесното стягане. Когато се явяват в гласовия орган, хората с прекрасен по рождение глас почват да говорят прегракнало или стигат до изгубване способността да говорят. Когато напрежението се явява в краката, актьорът ходи като паралитик; когато напрежението е в ръцете — те се вкочаняват, превръщат се на дървета и се повдигат като бариери на линии. Такива напрежения, с всичките им последствия, стават в гръбнака, в шията, в раменете. Във всеки случай те по своему обезобразяват артиста и му пречат да играе. Но най-лошото е, когато напрежението стане в лицето и го изкривява, парализира или заставя да окаменява мимиката. Тогава очите изпъкват, свиването на мускулите предава неприятно изражение на лицето, което не съответствува на преживяваното от артиста чувство. Напрежението може да се появи в диафрагмата и в другите мускули, които участвуват в процеса на дишането, да наруши правилността на този процес и да предизвика задъхване. Всички тези условия не могат да не повлияят вредно върху преживяването, върху външното въплъщение на това преживяване и върху самочувствието на артиста.

Искате ли да се убедите как физическото напрежение парализира цялата наша дейност, как напрежението на мускулите свързва психическия живот на човека? Да направим един опит: ето там на сцената стои пианото. Опитайте се да го вдигнете.

Учениците със силно физическо напрежение, един след друг повдигали ъгъла на тежкото пиано.

— Умножете по-скоро, докато държите пианото, 37 по 91 — заповядал Торцов на ученика. — Не можете ли? Тогава припомнете си всички магазини по нашата улица, като започнете от ъгъла на напречната улица. И това ли не можете? Тогава изпейте каватината от „Фауст“. Не върви ли? Опитайте се да усетите вкуса на чорба от бъбреци или си припомнете усещането при докосването на копринено кадифе, или миризмата на изгорено.

За да изпълни задачата на Торцов, ученикът отпуснал ъгъла на пианото, което задържал с голямо напрежение, и като си поел дъха за един миг, припомнил си всички въпроси, обмислил ги и започнал да им отговаря един след друг, като извиквал в себе си нужните усещания.

— И така, — направил заключение Торцов — за да отговорите на моите въпроси, трябваше да пуснете тежкото пиано, да освободите мускулите си и едва след това да се отдадете на въспоменанията.

Това не показва ли, че мускулното напрежение пречи на вътрешната работа и още повече на преживяването? Докато съществува физическо напрежение, не може да става дума за правилно, тънко чувствуване и за нормален душевен живот на ролята. Затова преди да започнем да творим, трябва да приведете в ред мускулите си, за да не сковават свободата на действието. Ако човек не извърши това, той ще стигне на сцената до онова, което се разправя в книгата: „Моят живот в изкуството“. Там се разправя как артистът от напрежение си стискал юмруците и впивал ноктите в дланите или си стискал пръстите на краката и ги потискал с цялата тежест на тялото си.

А ето и нов, още по-убедителен пример — катастрофата с Названов! Той пострада за нарушение на природните закони и за насилие над тях. Нека горкият по-скоро да се поправи: а случилото се с него нещастие да послужи на самия него и на вас като поучителен пример за това, което никога не трябва да се прави на сцената и което трябва веднаж завинаги да изживеете в себе си.

— И възможно ли е веднаж завинаги да се избавим от стягането и физическия напън? Какво каза за това Аркадий Николаевич?

— Аркадий Николаевич ни напомни писаното в книгата „Моят живот в изкуството“ за артиста, който страдал от силно мускулно напрежение. Той си изработил навик за непрекъсната механическа самопроверка. Щом пристъпвал прага на сцената, мускулите му от само себе си се отпускали, освобождавали се от излишното съкращаване. Същото ставало и в трудните минути на творчество на сцената.

— Това с чудесно! — завиждах аз на щастливеца.

— Но не само силната мускулна спазма нарушава правилната работа на артиста. Дори най-малкото напрежение само на едно място, което не може веднага да се открие, може да парализира творчеството — продължаваше Паша, припомняйки си думите на Торцов. — Ето, например, случай от практиката, който потвърждава тези думи. Една артистка с чудесни дарби и темперамент не винаги ги проявявала. Това и се удавало само в редки случаи. Много често у нея чувството се замествало от просто физическо напрежение или както го наричаме „надуване“. С нея много работили по отпускане на мускулите и успели доста много да постигнат, но и това й помогнало само отчасти. Съвсем случайно забелязват, че в драматическите места на ролята дясната вежда на артистката съвсем слабо се напряга. Предложили и да си изработи механическия навик при преминаване към трудно място да премахва всяко напрежение от лицето си, като доведе последното до пълно освобождение. Когато успявала да постигне това, цялото напрежение на тялото от само себе си отслабвало. Тя като че се прераждала, тялото й ставало леко, изразително, а лицето подвижно, ярко изразяващо преживяванията на душевния живот на ролята; вътрешното чувство получавало свободен изход навън, из скривалищата на подсъзнанието, сякаш са го пуснали от затвора на свобода. Съзнавайки тази свобода, артистката радостно изливала това, което се е натрупало в душата й, и това я вдъхновявало.

… … … … 19 … г.

Умнов, който днес ме посети, уверява, че Торцов казал, че тялото не може напълно да се освободи от всички излишни напрежения. Такава задача била не само неизпълнима, но дори излишна. Шустов уверява, също според думите на Торцов, че е нужно постоянно да освобождаваме мускулите си, както на сцената, така и в живота. Без това напрежението и свиването могат да стигнат до крайност и да задушат зародиша на живото чувство в момента на творчеството.

Но как да се съчетае противоречието: напълно не можем да отпуснем мускулите, а трябва да ги отпуснем?

На това Шустов, който дойде след Умнов, ми каза приблизително следното:

— У нервните хора мускулните напрежения са неизбежни във всички моменти на живота.

У актьора, както у всеки човек, те винаги ще се явяват при представленията. Ако намалим напрежението в гърба — то ще се появи в рамената, ако го премахнеш от там — току виж се прехвърлило в диафрагмата. И така през всичкото време ще се появяват тук или там мускулни свивания. Затова трябва постоянно и неуморно да се води борба с този недостатък и никога да не се прекратява. Злото не може да се унищожи, но необходимо е да се борим с него. Борбата се състои в това — да развием в себе си наблюдател или контрольор.

Ролята на контрольора е трудна: той трябва неуморно, както в живота, така и на сцената, да следи никъде да не се появи излишно напрежение, мускулни стягания и свивания. При появяването на стягания, контрольорът трябва да ги отстранява. Този процес на самопроверка и премахване излишното напрежение трябва да бъде доведен до механическо, несъзнателно приучване. Това е малко — трябва да го превърнем в обикновен навик, в естествена необходимост и не само за спокойните моменти на ролята, но главно в моменти на висш нервен и физически подем.

— Как?! — не разбирах аз. — При вълнение — да не се напрягаме?!

— Не само да не се напрягаме, а напротив — колкото се може по-силно да отпускаме мускулите — потвърди Шустов.

— Аркадий Николаевич каза, — продължи Паша — че артистите в минути на силно въодушевление под влияние на излишното старание още по-силно се напрягат. Знаем как се отразява това на творчеството. За да не сгрешим, при силните подеми трябва особено да се грижим за най-пълното, крайно освобождаване на мускулите от напрежение. Навикът на непрекъсната самопроверка и на борба с напрежението трябва да стане нормално състояние на артиста на сцената. Това трябва да се постигне с помощта на дълги упражнения и систематическа тренировка. Трябва да стигнем до там, че в моменти на голямо въодушевление навикът да отпускаме мускулите си да ни стане по-естествен от нуждата за напрежение — разправяше Паша.

— А това възможно ли е?!

— Аркадий Николаевич твърди, че е възможно. „Нека напрежението се създава, — казва той — ако не можете да го избегнете. Но след него нека се явява проверката на контрольора.“

Разбира се, при изработване на механическия навик отначало трябва много да се мисли за контрольора и да се направляват неговите действия, а това отвлича от творчеството. Но по-късно освобождаването на мускулите или поне стремежът към него в минути на вълнение става естествено явление. Този навик трябва да се изработва всекидневно, систематически не само през време на учебни и домашни упражнения, но и в самия реален живот, извън сцената, т.е. през времето, когато човек ляга, става, обядва, разхожда се, работи, почива, с една дума, през цялото си съществуване. Мускулният контрольор трябва го вгнездим в своята физическа природа, да го направим своя втора природа. Само в такъв случай мускулният контрольор ще ни помага в момент на творчество. Ако работим над освобождаване на мускулите само в определени за това часове или минути, няма да получим желания резултат, защото такива ограничени от времето упражнения няма да изработят навика, няма да го доведат до границите на несъзнателното, механично приучване.

Когато се усъмних във възможността да се изпълни това, което ми обясни Шустов, той ми приведе за пример самия Торцов. Оказа се, че в ранните години на неговата артистическа дейност при състояние на повишена нервност мускулното напрежение достигало в него почти до конвулсии. Но откакто си изработил механическия контрольор, у него се създала необходимост при повишаване на нервността не да напряга, а напротив да отпуска мускулите.

Днес също ме посети милият Рахманов. Той ми донесе поздрав от Аркадий Николаевич и каза, че той му поръчал да ми покаже упражненията.

— Докато лежи, Названов няма какво да прави, — добавил Аркадий Николаевич — нека се занимава. Сега това е най-подходящото занятие за него.

Упражнението се състоеше в това: да легна по гръб върху гладка, твърда повърхност (например на пода) и да отбелязвам тези групи мускули, които без нужда се напрягат.

При това за по-ясно осъзнаване на своите вътрешни усещания могат да се определят с думи местата на стяганията и да си говорим: „Стягане в рамото, в шията, в лопатката, в кръста“.

Забелязаните напрежения трябва веднага да се отпускат едно след друго, като при това се търсят все нови и нови.

Пред Рахманов опитах да направя простото упражнение на лежане, но не на твърдия под, а в меката постеля.

Освободих напрегнатите мускули и оставих само необходимите, на които, както ми се струваше, трябваше да се опира тежестта на моето тяло, и ги назовах:

— Двете лопатки и кръста.

Но Иван Платонович запротестира:

— Индусите учат, милий ми, че трябва да лежим както лежат малките деца и животните. Като животните! — повтори той за убедителност. — Бъдете уверен!

По-нататък Иван Платонович обясни за какво е нужно това. Оказва се, че ако сложим дете или котка върху пясък и ги оставим да се успокоят или заспят, а после предпазливо ги вдигнем, на пясъка ще се отпечати формата на цялото тяло. Ако направим същия опит с възрастен човек, на пясъка ще останат само следи от ситно натиснатите лопатки и кръста, а останалите части на тялото, благодарение на постоянното хроническо обикновено напрягане на мускулите, по-слабо ще се допрат до пясъка и няма да се отпечатат.

За да заприличаме при лежането на децата и да получим отпечатък на тялото върху мека почва, трябва да се освободим от всякакво мускулно напрежение. Такова състояние дава най-добра почивка на тялото. При такава почивка може за половин час или час така да се освежим, както при други условия няма да успеем да получим това в продължение на цялата нощ. Не напразно водачите на керваните прибягват до такива начини. Те не могат дълго да остават в пустинята и са принудени до минимум да съкращават своя сън. Те заместват продължителността на почивката с пълно освобождаване на тялото от мускулно напрежение, което обновява уморения организъм.

Иван Платонович се ползува от този начин всеки ден: между дневните и вечерни занятия. След десет минути почивка той се чувствува съвсем бодър. Без този отдих той не би могъл да издържи работата, която върши всеки ден.

Щом Иван Платонович си отиде, извиках при себе си в стаята нашия котарак и го сложих на една от най-меките възглавници на дивана, на която добре се очертаваше формата на неговото тяло. Реших да се уча от него как трябва да се лежи и почива с отпуснати мускули.

Аркадий Николаевич казваше: „Артистът, като малко дете, трябва на всичко да се учи от самото начало: да гледа, ходи, говори и т.н.“ — спомних си аз.

„Всичко това умеем да го правим в живота. Но нещастието е там, че по-голямата част от нас го правим лошо, не така както е установено от природата. На сцената трябва да се гледа, ходи, да се говори иначе — по-добре, по-нормално отколкото в живота, по-близко до природата: първо, защото недостатъците, изнесени пред светлината на рампата, повече се забелязват, и второ, защото тези недостатъци влияят и върху общото състояние на актьора на сцената.“

Тези думи очевидно се отнасят и до лежането. Ето защо сега лежим заедно с котака на дивана. Наблюдавам го как спи и се опитвам да му подражавам. Обаче не е лесна работа — да лежиш така, че нито един мускул да не се напряга и всички части на тялото да се допират до плоскостта, върху която лежиш. Няма да кажа, че е трудно да се отбележи и определи този или онзи напрягащ се мускул. Да го освободим от излишно свиване също не е трудно. Но лошото е там, че човек още неуспял да се избави от едно напрежение, веднага се явява друго, трето и така до безкрай. Колкото повече се вслушваш към стяганията и свиванията на тялото, толкова повече се създават. При това човек се научава да различава усещания, които по-рано не се забелязват. Това условие помага да се открият все нови и нови стягания. За късо време успях да се освободя от напрежение в областта на гърба и на шията. Няма да кажа, че от това почувствувах физическо обновление, но затова пък ми стана ясно колко много излишни, никому ненужни, вредни мускулни напрежения имаме. Когато човек си припомни за предателското свиване на веждата, започва сериозно да се страхува от физическото напрежение. Макар и да не постигнах пълно освобождение на всички мускули, все пак предвкусих наслаждението, което ще изпитам, когато достигна по-пълна мускулна свобода.

Главното нещастие е там, че се забърквам в мускулните си усещания. От това преставам да разбирам къде е ръката ми и къде главата.

Колко се изморих от днешното упражнение!

При такова лежане човек не може да почине!

… Сега при лежането успях да ослабя най-силните стягания и да стесня кръга на вниманието до границите на собствения си нос. При това главата ми се замая като при началото на световъртеж и аз успях да заспя като моя котарак. Оказа се, че мускулното отслабване при едновременно свиване кръга на вниманието се явява добро средство против безсънието.

… … … … 19 … г.

Днес идва при мен Пущин и ми разправи за дресирането и тренирането. Иван Платонович, по указанията на Торцов, карал учениците да вземат най-разнообразни пози не само при хоризонтално, но и при вертикално положение, т.е. седейки; полуседейки, стоейки, на колене, сами, на групи; със столове, с маса, с друга мебел. Във всички тези положения трябва, както и при лежането, да се отбелязват излишно напрягащите се мускули и да се наименуват. От само себе си се разбира, че това или друго напрежение на известни мускули е необходимо при всяка поза. Нека тези мускули да се напрягат, но само те, а останалите трябва да бъдат спокойни. Необходимо е също да се помни, че от напрежение до напрежение има разлика: за дадена поза мускулът трябва да се свие доколкото това е нужно, но напрежението може да се доведе до спазми и конвулсии. Такова излишно усилие е извънредно вредно за самата поза и за творчеството.

Като ми разказа подробно всичко, което е станало в класа, любезният Пущин ми предложи да направим заедно с него упражненията. Разбира се, аз се съгласих, въпреки слабостта ми и опасността за зарастващата рана. Тук стана сцена, достойна за перото на Джером-Джерома. Грамадният Пущин, червен и потен от напрежение, задушавайки се и пъхтейки, се търкаляше по пода и вземаше най-необикновени пози. А редом с него лежех аз, слаб, дълъг, блед, с превръзка на ръката, в пижама на ивици, като цирков клоун. Какви ли премятания не правихме с милия дебелак! Лягахме поотделно и заедно, вземахме пози на борещи се гладиатори; стоехме отделно, а после заедно като фигури на паметник: ту аз стоех, а Пущин лежеше, съборен в праха, ту той стоеше прав, а аз на колене, после заедно вземахме молитвени пози или заставахме във фронт, като гренадири.

При всички тези положения бе нужно постоянно освобождаване на тези или онези групи мускули и усилена проверка на контрольора. За това е необходимо добре приучено внимание, което да умее бързо да се справя, да различава физическите усещания и да се оправя в тях. При сложната поза е много по-трудно, отколкото при лежането, да се различат нужните и ненужните напрежения. Не е лесно да се задържат необходимите и да се премахнат излишните. В тази работа човек престава да разбира що е и от какво се управлява.

Щом си отиде Пущин, аз най-напред потърсих котарака. От кого да се уча на лекота и свобода на движенията, ако не от него?

И наистина, той е неподражаем! Недосегаем!

Какви ли положения не му измислях — и надолу с главата, и на страни, и на гръб! Той висеше на всеки крак поотделно, на четирите изведнаж и на опашката. И във всички тези положения можеше да се наблюдава как той, напрегнал се в първата секунда, веднага с необикновена лекота се отпускаше, освобождаваше се от излишните и определяше необходимите напрежения. Като разбра какво се иска от него, моят котарак се нагаждаше в позата и отдаваше необходимите сили. После той се успокояваше, готов да остане в определеното положение, колкото искам. Какво необикновено приспособяване! През време на моите сеанси с котарака неочаквано дойде…

Кой бихте помислили?! С какво да се обясни такова чудо?!

Дойде Говорков!!!

Колко му се зарадвах!

Още тогава, в полусъзнание, когато изтичайки кръвта ми, лежех на ръцете му, а той ме носеше и пъшкаше над ухото ми, мътно почувствувах топлината на дъха му. Днес това усещане се повтори. Аз го видях друг, не такъв какъвто сме привикнали да го виждаме. Той днес се изказа особено за Торцов и разказа интересна подробност от урока.

Като говорил за освобождаването на мускулите и за необходимите напрежения, които поддържат позата, Аркадий Николаевич си припомнил един случай от своя живот: в Рим, в една частна къща, му се случило да присъствува на сеанса на една американка. Тя се интересувала от възстановяването на античните статуи, достигнали до нас в разбит вид — без ръце, крака, без глава, със счупено тяло, от което са оцелели само части. По запазените късове американката се опитвала да отгатне позата на статуята. За тази работа й било необходимо да изучи законите за запазване равновесието на човешкото тяло и чрез личен опит да се научи да определя положението на центъра на тежестта при всяка вземана от нея поза. Американката си изработила изключителна чувствителност към мигновеното определяне положението на центъра на тежестта. Блъскали я, подхвърляли, карали я да се спъва и да взема такива пози, в които изглеждало, че не може да устои, но тя винаги излизала победителка. Освен това тя, малка и слабичка, с леко блъсване съборила доста едър мъж. Това също било достигнато благодарение познаване законите на равновесието. Американката отгатнала опасните места, в които трябвало да блъсне противника, така че без усилие да наруши равновесието и да го събори на земята.

Торцов не открил тайната на нейното изкуство. Но затова пък от редица нейни примери разбрал значението на способността за намиране положението на центъра на тежестта, от които зависи равновесието. Той видял до каква степен може да се доведе подвижността, гъвкавостта и приспособяването на тялото ни, в което мускулите извършват само тази работа, която им заповядва да върши високо развитото чувство на равновесие. Аркадий Николаевич ни кани да се учим на това изкуство (познаване центъра на тежестта на нашето тяло).

От кого да се уча, ако не от котарака? Затова след излизането на Говорков аз устроих с животното друга игра: блъсках го, хвърлях го, преобръщах го, мъчех се да го съборя, но това се оказа невъзможно. Той падаше само тогава, когато сам поискаше това.

… … … … 19 … г.

Идва Пущин и ми разправи за проверката на Аркадий Николаевич върху работата по тренирането и дресирането. Оказа се, че днес са въвели съществени допълнения: Торцов искал всяка поза да бъде не само проверена от собствения контрольор, механически освободена от напрежение, но и обоснована от измислицата на въображението, от предлаганите обстоятелства и от самото „ако“. От този момент тя престава да бъде поза, получава дейна задача и става действие. И наистина да допуснем, че съм издигнал нагоре ръката си и си казвам:

„Ако аз стоех така, а над мен на висок клон висеше праскова, как би трябвало да постъпя и какво да направя, за да я откъсна?“

Щом повярвам в тази измислица и поради жизнената задача — да откъсна прасковата, веднага мъртвата поза ще се превърне в живо, истинско действие. Почувствувайте само истината в това действие и веднага самата природа ще ви дойде на помощ: излишното напрежение ще отслабне, а необходимото ще се затвърди и това ще стане без намесата на съзнателната техника.

На сцената не трябва да има необосновани пози. Театралната условност няма място в истинското творчество и в сериозното изкуство. Ако условността е необходима за нещо, то тя трябва да се обоснове, трябва да служи на вътрешната същност, а не на външната красота.

По-нататък Пущин ми разправи, че на днешния урок са направили няколко пробни упражнения, които той ми показа. Милият шишко много смешно легна на дивана, като взе първата хрумнала му поза: той увисна наполовина от дивана, приближи лицето си до пода и си протегна напред ръката. Получи се глупаво, безсмислено положение. Чувствуваше се, че му е неудобно и че не знае кои мускули трябва да напрегне и кои да отпусне. Той употреби контрольора, който му показа, както необходимите, така и излишните напрежения. Но дебелакът не успяваше да намери свободната, естествена поза, при която всички мускули биха работили правилно.

Изведнаж той извика:

— Ето, пълзи голяма хлебарка. По-скоро да я цапна!

В същия момент той се протегна към някаква точка — въображаемата хлебарка, за да я смаже, и изведнаж всички мускули естествено заеха местата си и правилно заработиха. Позата стана обоснована, на всичко можеше да се повярва: и на протегнатата ръка, и на увисналото тяло, и на крака опрян в гърба на дивана. Пущин замря, като натискаше въображаемата хлебарка, и беше ясно, че телесният му апарат правилно изпълнява задачата.

Природата ръководи живия организъм по-добре от съзнанието и прославената актьорска техника.

Всички упражнения, направени днес от Торцов, трябваше да докажат на учениците, че на сцената при всяка поза или положение на тялото съществуват три момента:

Първият — излишното напрежение, неизбежно при всяка нова поза и при вълнението, което се явява при представление.

Вторият — механическо освобождаване от излишното напрежение с помощта на контрольора.

Третият — обосноваване или оправдаване на позата в случаи, ако тя самата не предизвиква вяра у артиста.

— Напрежение, освобождение и оправдание. Напрежение, освобождение и оправдание — повтаряше Пущин, сбогувайки се с мен.

Той си отиде. С помощта на котарака аз случайно проверих и разбрах смисъла на току-що показаните упражнения.

Ето как стана това. За да предразположа към себе си моя учител, аз го прегърнах и започнах да го милвам.

Но той, вместо да лежи, прескочи през ръката ми на пода, застана и леко, безшумно започна да се промъква към ъгъла на стаята, гдето, изглежда усети жертва.

Не можеше човек да не му се любува в тази минута. Внимателно следях всяко негово движение. За да не изпусна котарака от погледа си, трябваше да се извия подобно на „човека-змия“ в цирка. При моята болна привързана ръка се получи не лека поза. Веднага се възползувах от нея за проверка и пуснах по цялото си тяло своя новоизпечен контрольор по мускулните напрежения. В първия момент всичко беше много добре: напрягаха се само необходимите мускули. И естествено. Съществуваше жива задача и действуваше самата природа. Но щом преместих вниманието си от котарака върху самия себе си, изведнаж всичко се измени. Вниманието ми се разпръсна, тук и там се появиха мускулни стягания, а необходимото напрежение се усили почти до размерите на мускулна конвулсия. Съседните мускули също без нужда заработиха. Живата задача и действие се прекратиха, а стъпи в сила обикновената актьорска конвулсия, с която трябва да се борим с „отпускане на мускулите“ и с „оправдание“.

В това време ми падна пантофът. Превих се, за да го обуя и завържа. Пак се получи трудна, напрегната поза при болната ми ръка.

Тази поза също проверих с помощта на контрольора!

И какво излезе! Додето моето внимание се съсредоточаваше върху самото действие, всичко беше в ред: силно се напрягаха необходимите за позата мускулни групи и в свободните мускули не се забелязваше излишно усилие. Но щом се отвлякох от самото действие и изчезна задачата, щом се отдадох на физическо самонаблюдение — появиха се излишни напрежения, а необходимите се превърнаха в стягания.

А ето още един хубав пример, който сякаш случаят нарочно ми предложи. През време на миене изхлъзна се из ръката ми сапунът и се търколи между умивалника и шкафа. Трябваше да го досегна със здравата ръка, а болната да държа отпусната. Пак се получи трудна поза. Моят контрольор не дремеше. Той по собствен начин проверяваше напрежението на мускулите. Всичко се оказа в ред: напрягаха се само необходимите двигателни групи мускули.

„Хайде да повторя по поръчка тази поза!“ — казах си аз. И повторих. Но… сапунът беше вече вдигнат и реална необходимост от вземане на поза вече нямаше. Отиде си живата задача. Остана мъртвата поза. Когато проконтролирах работата на мускулите, оказа се, че колкото по-съзнателно се отнасям към нея, полкова повече се създават ненужни напрежения, толкова по-трудно става да се оправя с тях и да се намерят необходимите.

Но ето, аз се заинтересувах от някаква тъмна ивица приблизително на същото място, където по-рано лежеше сапунът. Аз се опънах, за да се допра до нея и да разбера какво е това. Ивицата се оказа пукнатина на пода. Но работата не е до нея, а в това, че моите мускули и тяхното естествено напрежение пак се оказаха в пълен ред. След всички тези опити стана ми ясно, че живата задача и истинското действие (реално или въображаемо, добре обоснованите предлагани обстоятелства, в които искрено вярва самият творящ артист) естествено вмъкват в работа самата природа. Само тя умее напълно да управлява нашите мускули, правилно да ги напряга или отпуска.

… … … … 19 … г.

Полегнах си на дивана.

В полудрямката нещо ме безпокоеше. Нещо трябваше да се направи… Писмо ли да напиша?… Кому?… После разбрах, че това беше вчера, а днес… днес съм болен и ще ми правят превръзка…

Не, превръзката се знае… а… Пущин идва, каза нещо… а аз не го записах… Много важно. Да, припомних си: утре имаме генерална… Отело… Неудобно лежа… Разбирам, всичко ми стана ясно…

Двете ми рамена от напрягане се издигнали нагоре, защото някакви мускули силно се напрягаха… толкова силно, че не можех да ги отпусна… А контрольорът търси по цялото ми тяло и ме буди. Е, слава Богу, отпуснах ги! Намерих съвсем друга опорна точка и ми стана добре, удобно, къде по-добре… Като че ли по-дълбоко потънах в мекия диван, на който лежах… А ето сега пак нещо забравих. Помнех го и кой знае защо го забравих.

Да… разбирам, пак контрольорът, не, по-добре инспектор да се нарече. Инспектор на мускулите… Това е по-внушително. Пак за момент се събудих и разбрах, че в гърба има стягане. И не само в гърба, а и в раменете… И пръстите на левия крак са свити.

И така през всичкото време, в полудрямка аз заедно с контрольора търсех в себе си стяганията. Те не престават и сега, когато пиша.

Сега си спомням, че такова необяснимо безпокойство ме обзе и вчера, когато беше Пущин. А онзи ден, преди идването на доктора, трябваше дори да приседна от неудобство в гръбначния стълб. Приседнах — и ме отпусна.

Какво е това? През всичкото време в мен се създават стягания ли? Непрекъснато? Защо по-рано това не ставаше? Защото не забелязвах и още нямах контрольор ли? Значи, той се роди и живее вече в мен? Или дори повече от това: именно защото той действува, намирам все нови и нови стягания, които по-рано не забелязвах. Или това са все стари, постоянни стягания, които започвам съзнателно да усещам в себе си. Кой ще реши?

Сигурно е едно — в мен става нещо ново… което по-рано го нямаше.

… … … … 19 … г.

По думите на Шустов, Торцов преминал от неподвижността към жеста и ето как постъпвал с учениците и какъв извод направил.

Урокът станал в залата.

Построил всичките ученици в редица, като на преглед, Торцов им заповядал да вдигнат дясната си ръка, и всички като един изпълнили заповедта.

Ръцете, като тояги, тежко се вдигнали нагоре. Рахманов опипвал у всички мускулите на раменете и казвал: „Не е добре, отпуснете шията, гърба. Цялата ръка е напрегната…“ и т.н.

„Не умеете да вдигате ръце“ — заключил Торцов.

— Изглеждаше, че зададената ни задача е съвсем проста, но никой не можа да я изпълни. От учениците се искаше, така да се каже, изолирано действие, само на една група мускули — които движат рамото, а всички останали мускули — на шията, гърба, още повече на кръста — трябваше да останат свободни от всяко напрежение. Последните, както е известно, често отклоняват цялото тяло в противоположна на повдигащата се ръка страна, като помагат на движението.

Тези излишни съседни напрежения на мускулите напомнят на Торцов изхабените клавиши на роял, които при удар по тях се закачат един друг. От това при нотата „до“ звучат съседните „си“ и „до-диез“. Хубава би била музиката, на такъв инструмент! Хубава е и музиката на нашите движения, ако последните действуват подобно на развалените клавиши на рояла. Не е чудно, че при такива условия нашите движения не са определени, чисти, като у лошо смазана машина. Движенията трябва да бъдат отчетливи като звънките тонове на рояла. Без това рисунъкът на движенията на ролята ще бъде нечист, а предаването на нейния вътрешен и външен живот — неопределено, нехудожествено. Колкото е по-тънко чувството, толкова повече яснота, точност и пластичност изисква при своето физическо въплъщение.

— Имам такова впечатление от днешния урок, — продължаваше Шустов — че Аркадий Николаевич като механик ни развинти, разпредели по части, по кокалчета, по отделни състави и мускули, всичките ги проми, изчисти, смаза, после пак ги събра, постави на предишното място и завинти. И след днешния урок се чувствувам по-гъвкъв, по-ловък, по-изразителен.

— А още какво имаше? — питах аз, заинтересуван от разказа на Шустов.

— От нас искаха — припомняше си Паша — при действието на отделните, „изолирани“ групи мускули — на раменете, ръцете, гърба или краката — всички други да останат без всякакво напрежение. Така например, при повдигане ръката от група мускули на рамото и нужното им напрежение ръката в лакътя, в китката, в пръстите трябва да остава във висящо положение и всички съответствуващи групи мускули трябва да бъдат напълно свободни, меки, ненапрегнати.

— И вие успяхте ли да изпълните исканото? — интересувах се аз.

— Право казано, не — призна Паша. — Ние само предусещаме, предчувствувахме тези усещания, които с време ще се изработят у нас.

— Нима това, което искаха от вас, е трудно? — не разбирах аз.

— На пръв поглед е лесно. Но никой от нас не успя да изпълни задачата така, както трябва. Нужна е нарочна подготовка. Какво да се прави! Трябва целите, в душата и тялото, от краката до главата, отново да се преустройваме и приспособяваме към исканията на нашето изкуство, или, по-вярно, към исканията на самата природа. Та изкуството е в голямо съгласие с природата. Нашата природа се разваля от условията на живота и лошите навици, насаждани от него. Недостатъците, които свободно минават в живота, се забелязват при осветената рампа и настойчиво се набиват в очите на зрителите.

Впрочем, това е ясно: на сцената човешкият живот се показва в тясното пространство на сценичната рамка също като в обектива на фотографическия апарат. На този живот, събран в театралния портал, гледат с бинокли; разглеждат го като миниатюр с лупа. При това от вниманието на зрителите няма да се изплъзнат никакви дреболии, ни най-малките подробности. Ако вдигаме ръцете си като бариери, в живота е търпимо, но на сцената недопустимо. Те предават сдървеност на човешката фигура, превръщат я в манекен. Струва ни се, че у такива актьори и душата е също вдървена, като ръцете. Ако към това се прибави и правият като прът гръбнак, получава се в пълния смисъл на думата „дъб“, а не човек. Какво може да изрази такова „дърво“? Какви преживявания?

По думите на Паша на днешния урок не са успели да изпълнят най-простата задача — повдигане ръцете с помощта на съответните групи мускули на рамото. Същото упражнение и също така безуспешно направили със свиване на лакътя, после китката, първия, втория и третия пръсти и т.н. И този път цялата ръка се стремяла да вземе участие при движението на останалите й части. Когато Торцов предложил да се направят всички показани движения по свиването на частите на ръката последователно от рамото до пръстите и обратно — от пръстите към рамото, всичко станало още по-несполучливо. И ясно е. Ако не се удава всяко от тези свивания, толкова по-трудно е да се изпълнят всички движения едно след друго, с логическа последователност.

Впрочем Торцов показвал упражненията не за да ги изпълнят незабавно. Той дал на Рахманов задачите за следващите му занятия в час по трениране и дресиране. Такива упражнения направили и с шията във всичките й обръщания, и с гръбнака, и с кръста, и с краката, и особено с китките на ръцете, които Торцов нарича очи на тялото.

Дойде Пущин. Той бе толкова мил, че ми показа всичко, което ми обясни Шустов. Гимнастиката му беше извънредно смешна. Особено сгъването и разпускането на гръбнака по прешлени, като се почне от най-горния, до тила, и се свърши с най-долния, до таза. При закръглеността на фигурата на Пущин, неговата тлъстина сякаш се преливаше, като даваше впечатление на плавност на движенията. Съмнявам се, че е успял да достигне до прешлените на гръбнака и да ги намери поотделно. Това не е толкова просто, както изглежда. Аз успявах да намеря само три прешлена, т.е. само три места на сгъване на гръбнака. А всичките подвижни прешлени са двадесет и четири.

Шустов и Пущин си отидоха. Сега дойде ред на котарака.

Започнах да играя с него и да наблюдавам най-разнообразните му невероятни и неподражаеми пози.

Такава хармония на движенията, такова развитие на тялото, каквито имат животните, са непостижими за човека! С никаква техника не може да се постигне подобно съвършенство да владееш мускулите си. Само природата е способна несъзнателно да постигне такава виртуозност, лекота, отчетливост, непринуденост на движенията, позите, такава пластика. Когато красавецът котарак скача, играе или се хвърля, за да улови пръста ми, пъхнат в дупката, той веднага минава от пълно спокойствие към мълниеносно движение, което е трудно да се улови. При това колко целесъобразно изразходва своята енергия! Как я разпределя! Като се готви към движение или скок, котаракът не губи силите си напразно, за излишни напрежения. У него те не съществуват. Той натрупва в себе си сила, та в решителния момент изведнаж да я отправи в този двигателен център, който му е необходим. Ето защо неговите действия са толкова точни, определени и силни. Увереността, заедно с лекостта, подвижността и свободата на мускулите създават изключителната пластика, с която ненапразно се славят зверовете от котешката порода.

За да се проверя и да се сравня с котарака, аз се разходих по тигърски с походката на моя Отело. При първата стъпка, въпреки волята ми, всички мускули се напрегнаха, отчетливо си спомних моето физическо състояние на представлението и разбрах главната си грешка. Човек, свързан от конвулсии по цялото тяло, не може да се чувствува свободен и да живее на сцената правилен живот. Ако е трудно да се направи умножение при напрежение през време на вдигане рояла, то как е възможно да се владеят най-тънките, вътрешни чувства в сложната роля с тънката психика на Отело! Какъв хубав урок ми даде Торцов с представлението! Той ме накара да направя с апломб това, което в никой случай не трябва да се прави на сцената.

Това беше много умно и убедително доказателство за противното.