Александър Дюма
Разбойникът (26)

XXVI
Проклятието

Зрителите, наблюдаващи тази сцена — при това всеки в края на краищата се беше превърнал в действащо лице — сякаш се бяха вцепенили.

Само дон Рамиро, превързал дясната си ръка с пелерината си, приближи до стареца, протегна му лявата си ръка и каза:

— Сеньор! Направете ми тази чест, позволете да ви помогна да станете.

Дон Руис се съгласи и с мъка се изправи.

— О неблагодарен, нечестив син! — възкликна той и се обърна натам, където изчезна дон Фернандо. — Господ да те накаже, където и да се криеш — нека ръката ти, оскърбила белите ми коси и разкървавила лицето ми, да не може да те защити от шпагата на онези, които я извадят, за да ме защитят от оскърбления. И нека Бог, като види кощунството ти, да ти отнеме въздуха, който дишаш, земята, която те държи и светлината, която ти свети.

— Сеньор — продума почтително един от зрителите, пристъпвайки до него, — ето шпагата ви.

— Сеньор — обърна се със същата почтителност друг, — желаете ли да ви закопчая пелерината?

— Ето бастуна ви, сеньор — рече трети и пристъпи до него.

— Бастуна! — повтори старецът. — За какво ми е бастунът? Трябва ми шпага. О, Сид, о, Сид Кампеадор! Виждаш ли колко се е променило всичко, откак ти предаде дух, великия си дух Богу? По твое време синовете мъстяха за обидите, нанесени на бащите им от чужди хора, сега обратно — чуждите хора отмъщават за обидата, нанесена на бащите от синовете им.

После се обърна към младежа, който му бе протегнал бастуна, и рече:

— Да, подайте ми го, за оскърбление, нанесено с ръка, трябва да се отмъщава с бастун… с този бастун ще ти отмъстя, дон Фернандо… Но това е самоизмама! Как да отмъстя с бастуна, щом ми служи не за защита, а за опора! Че как ще отмъстя за себе си, като няма да хвана оногова, когото преследвам, само по земята мога да удрям с бастуна си. Нека тогава той да повтаря: „Земьо, земьо, разтвори се, дай на стареца, на моя стопанин, да влезе в гроба!“

— Сеньор! Сеньор! Успокойте се — прекъсна го някой, — ето, съпругата ви доня Мерседес бърза насам, а до нея — младо момиче, красиво като ангел!

Дон Руис се извърна и хвърли такъв поглед на доня Мерседес, че тя се спря и застина, опряна на ръката на доня Флора, която наистина беше прекрасна като ангел, но бледа като смъртта.

— Какво е станало, господине — запита доня Мерседес, — какво се случи?

— Ето какво се случи, госпожо — извика дон Руис, сякаш появата на жена му предизвика нов пристъп на гняв, — синът ви ме удари по лицето. Случи се следното; този, който ме нарича свой баща, проля кръвта ми, а когато паднах от удара му, помогна ми да стана не той, а дон Рамиро. Благодарете, моля, на дон Рамиро, подал ръка на съпруга ви, когото синът ви повали на земята.

— О, успокойте се, моля ви, успокойте се, господарю мой — молеше го доня Мерседес. — Вижте колко хора са се събрали.

— Нека всички да дойдат! Нека се приближат! Нали хората ми се притекоха на помощ! Елате, елате всички! — викаше ги дон Руис.

Чуйте ме, нека всеки чуе какво ще произнесат устата ми: аз съм обезчестен, защото ми удариха шамар. И така, мъже, погледнете ме и се страхувайте да имате синове. А вие, жени, вижте ме и се страхувайте да раждате деца, които като награда за дългогодишните грижи, жертви и страдания ще зашлевят плесници на мъжете ви, значи — на своите бащи! Аз търсех справедливост от всевишния, сега търся справедливост от вас, но ако вие не сте съгласни, ще я потърся от краля.

Тълпата мълчеше, поразена от неописуемото му отчаяние, и той възкликна:

— Ах, и вие ли, и вие ли ми отказвате справедливост!… Тъй да е! Обръщам се към крал дон Карлос! Кралю дон Карлос, кралю, справедливост! Справедливост!

— Кой зове краля? — раздаде се нечий глас. — Кой иска справедливост? Кралят е тук!

Тълпата тутакси се отдръпна и всички видяха младеж, облечен с прости дрехи — присвитите му очи, бледото лице бяха скрити в сянката на широкопола филцова шапка, а тъмна пелерина прикриваше фигурата му. След него вървеше върховният съдия със също такива обикновени дрехи.

— Кралят! — завика тълпата.

— Кралят! — прошепна пребледняла доня Мерседес.

— Кралят! — повтори дон Руис тържествуващо.

Образува се голям кръг, в центъра на който останаха кралят, дон Иниго, дон Руис и доня Мерседес ръка за ръка с Флора.

— Кой търси справедливост? — попита краят.

— Аз, господарю — отвърна дон Руис.

Кралят го погледна.

— А, това си ти? Вчера молеше за помилване, днес искаш справедливост! Ти, какво, винаги ли молиш за нещо?

— Да, господарю… И този път няма да се откажа, докато не ми дадете съгласието си.

— Ти ще го получиш лесно, ако молбата ти е справедлива — отвърна кралят.

Дон Иниго със знак заповяда на тълпата да се отдръпне, та само кралят да чуе думите на молителя.

— Не, не — произнесе дон Руис, — нека всички чуят какво ще ви кажа, нека, щом свърша, всеки да потвърди, че казвам истината.

— Добре, нека всички да чуят — съгласи се кралят.

— Ваше величество! Вярно ли е, че сте забранили дуелите във вашата държава?

— Вярно е и днес сутринта вече се разпоредих дон Иниго да наказва дуелиращите се бързо и безмилостно.

— Ваше величество, тук, на площада пред къщата ми, току-що се биха двама младежи, заобиколени от зрители.

— Охо! Пък аз досега си мислех — отбеляза кралят, — че хората, които не се подчиняват на кралските укази, търсят някое затънтено кътче с надеждата, че усамотението ще прикрие престъплението.

— Та ето, ваше величество, двамата младежи, за да си разчистят сметките, избраха ясен слънчев ден и най-оживения площад в Гранада.

— Чувате ли, дон Иниго? — каза полуизвърнат кралят.

— Боже мой! Боже мой! — прошепна Мерседес.

— Госпожо — попита доня Флора, — нима той ще злепостави собствения си син?

— Не ме интересува причината на тяхната свада — продължи дон Руис, поглеждайки върховния съдия сякаш да го увери, че в името на семейната чест ще запази тайната, — не искам и да зная каква е, зная само едно: пред вратата на къщата ми двама младежи ожесточено се сражаваха с шпаги.

Дон Карлос се навъси:

— Защо не излязохте? Защо не забранихте на безумците да кръстосат шпаги, възрастта и името ви щяха да им повлияят.

— Излязох, господарю, и им наредих да приберат шпагите в ножниците. Единият ме послуша.

— Добре. Него няма да накажем строго. А какво направи другият?

— Другият, ваше величество, отказа да се подчини, продължи да подстрекава противника си към дуел, оскърби го, принуди го да извади шпагата си и двубоят започна отново.

— Чувате ли, дон Иниго? Въпреки увещанията те продължили да се бият.

Кралят се обърна към стареца:

— Какво направихте вие, дон Руис?

— Ваше величество, отначало ги разубеждавах, после заплашвах, а най-сетне вдигнах бастуна си.

— И после?

— Онзи, който веднъж спря да се бие, спря и втория път.

— А другият?

— Другият, ваше величество… ми удари шамар.

— Какво, младият безделник зашлевил шамар на стареца, на дон Руис?

И очите на дон Карлос се впиха в тълпата, сякаш изчакваше някой от зрителите да изобличи дон Руис в лъжа.

Но всички мълчаха и в тишината се чуваше как въздиша доня Флора и как плаче доня Мерседес.

— Продължавайте — заповяда кралят на дон Руис.

— Ваше величество! Какво наказание заслужава младеж, зашлевил шамар на стар човек?

— Ако е от простолюдието — бой с камшик на оживен площад и заточение на галерите заедно с разбойниците — алжирски турци и бандити от Тунис, ако пък е дворянин — доживотен затвор и лишаване от всички звания и почести.

— Ами ако този, който е зашлевил шамара, е син, а който го е получил — баща? — попита със суров глас дон Руис.

— Какво говориш, човече? Не зная добре испански и изглежда не съм те разбрал правилно?

Дон Руис бавно повтори въпроса си, всяка негова дума скръбно отекваше в сърцата на двете жени.

— Ами ако този, който е зашлевил шамара, е син, а който го е получил — баща?

Сред тълпата се разнесе роптаене.

Кралят отстъпи и недоверчиво изгледа стареца.

— Невероятно! — продума той.

— Ваше величество! — произнесе дон Руис и коленичи. — Помолих ви да помилвате сина ми — убиец и разбойник! Сега искам справедливо наказание за сина си, вдигнал ръка върху баща си.

— О, дон Руис, дон Руис — възкликна дон Карлос, сваляйки за миг маската на безпристрастно и студено спокойствие, която обикновено носеше, — съзнавате ли какво искате — смърт за сина си!

— Не зная какво наказание заслужава такова престъпление, защото в миналото не е имало подобни престъпления и ние нямаме закони за подражание, но ето какво ще кажа на своя крал: синът ми Фернандо погази свещените обичаи, които стоят на първо място сред църковните закони и се осмели да ме удари по лицето, а аз не мога да отговаря на нанесената ми обида, затова ви отправям оплакване срещу престъпника. Ако ми откажете — господарю, вслушайте се в думите на нещастния баща — ще се обърна към всевишния и ще му се оплача от дон Карлос. — И като се изправи на крака, допълни: — Господарю, чухте ли ме? Отсега нататък това е ваша работа, а не моя…

И той се отдалечи. Тълпата мълчаливо се разтвори пред него, всички го пропускаха, сваляйки шапка и прекланяйки се пред оскърбения баща.

Мерседес като видя, че дон Руис я подминава, без дори да я погледне и дума да отрони, изгуби съзнание и припадна в ръцете на доня Флора.

Кралят недружелюбно, както му беше присъщо, изгледа тази тъжна сцена, обърна се към дон Иниго, пребледнял и разтревожен, като че ли той самият беше обвиняемият, и каза:

— Дон Иниго…

— Да, ваше величество — обади се той.

— А коя е тази жена — майка му ли? — и посочи през рамо Мерседес.

— Да, господарю, майката — запъвайки се, произнесе дон Иниго.

— Добре. — И като помълча, кралят продължи: — Вие сте мой върховен съдия и вие се занимавате с всичко това. Разполагайте с всички средства, които имате, и не смейте да се явите пред мен, преди виновникът да бъде арестуван.

— Ваше величество — отвърна дон Иниго, — уверявам ви, че ще направя всичко възможно.

— Действайте незабавно, защото това дело ме интересува повече, отколкото предполагате.

— Защо така, господарю? — запита дон Иниго и гласът му потрепера.

— Защото, като размислих над всичко случило се, така и не се сетих за подобен случай в историята — никога още не са се обръщали към краля с подобно оплакване.

И той се оттегли важен, потънал в размисъл, като току си повтаряше:

— Господи, на какво прилича това? Син да зашлеви шамар на баща си!

Кралят се обръщаше към всевишния да му разкрие тайната, която никой не можеше да обясни. А дон Иниго така си и остана на място като вцепенен.