Коста Радев
Капан за невестулки (23)

23

Раз, два, раз, два… Очертанията на брега — черно върху тъмносиво — са слегнали, хълмовете остават на север или в някаква друга посока, все едно, важното е да се гребе и да не се губят сили в мислене, когато съмне, ще се огледа, ще запали мотора, нататък вече е лесно. Нищо никога не тече тъй бавно, както последните часове преди свободата. Такива мисли дават бодрост, казва си той, и наистина усеща в окървавените си длани, подпухнали вече, неочаквана сила.

Раз, два… И скоро няма да има минало, всичко ще се забрави като гледан някога филм, и само отделни сцени ще проблясват понякога в паметта, очистени вече от горчивия нагар.

Случайни, невикани спомени… Ще може ли без тях? — Ще може. Човек може без много неща. Светът може без всекиго. И той ще може без спомени. Гад е споменът, ръжда, рак. Мъчи, гризе, убива. Мирчо няма нужда от тях. Мирчо няма нужда от никого. Докато достигне там, зад чертата. Където свършва миналото и всичко вече е бъдеще.

Раз, два… още десетина хиляди загребвания до спасението. След това никога няма да гребе, да се качва на лодка, да поглежда море. Не само море. Мивка. Огледало. Нож. Сапун… глупости, стига вече, след малко съмва, палиш мотора и дремеш, четирсет километра, за осем часа ще ги минеш, после почивка в някой залив, все едно задрямал рибар… След това още малко гребане, плуване… там те бива, добре си. Багаж почти нямаш, едно пликче златни дрънкулки, пъхаш ги в плувките, друго не ти трябва оттатък. Поне три години нормален живот, докато се устроиш… Ако не успееш, прощален полет от Айфеловата кула, и толкоз, тя май за това е строена.

Ех, дядка, дядка… аз те забърках в тая история, все едно аз те заклах… прости ми, не успях да ти помогна, да скоча, вярвай ми, вдървен бях, безсилен… Но нали успях, нали отмъстих? Точно там, в сърцето, три пъти… достатъчно бяха, ах, дядо, как ми олекна, ако знаеш… Защо не го направих по-рано? Мисля, че цял живот съм крил едно желание: някога да убия един мръсник… Ето, успях. Не знам доколко съм изкупил вината си пред тебе, но успях. И пред Марта… нищо, че ни натопи, сигурно права е била, до гуша бях затънал в комбинациите на оня тип… Дядо, прости ми. Глупак бях, платих скъпо и прескъпо, винаги съм бил такъв, аз самият го подозирах, но нямах сили да се прехвърля в други релси, разбираш ли? От малък ме насочиха в тия, по тях лесничко се върви, все по равно, без завои и баири… всъщност надолу е било… Както и да е, моето минало е дотук, то ще свърши до утре вечер, пък тогаз ще видим има ли бъдеще за глупака Мирчо или не.

Раз… два.

Оня тип, сети се той, май носеше нещо в куфарчето… трябваше да го пребарам, той няма да е тръгнал с празни джобове… е, късно е вече… и аз никога не съм обичал истински парите. Може би съм обичал други неща… кой знае кои. Раз… два… малко почивка трябва, ръцете не слушат… само за секунда да ги намокря, така, да поизмия кръвта… спекла се е; нищо, тя е моя собствена… нека се пусна по течението, докато съмне… още малко, минути още… ех, дядо, защо се обади, защо не премълча, щеше да си жив… а ти, да покажеш съвест… старомодни хора, само неприятности с вас… и Марта също, бедната… винаги е робувала на понятия, не на предмети… Ето, ето слънцето! Изгрява, светва, ето го, край! Сега почивка, после пускам мотора, ще бъде светло, ще бъде друг ден, нова страница, затваряш старата и толкоз… ах, слънце… Приближаваш, бързаш! Идваш да ме спасиш! С тътен наближаващ с грохот, благодаря ти, браво, ти ме чу! Сега ще полегна, за минутка, само не ме заслепявай, ще затворя очи, за малко да подремна, тебе чаках цяла нощ… Цяла нощ.

Граничен катер 403 освети лодката, доближи я, мичманът даде знак и двама матроси скочиха вътре. Повдигнаха лежащия по очи мъж, обърнаха го, разгледаха го на светлината. Жив е, казаха. Пиян ли е, попита някой от борда на катера. Не, не мирише. Кой знае колко е гребал… Ами ще гребе, каза мичманът, и той живот спасява. Хайде давайте го горе.

Момчетата пренесоха спящия вътре, свързаха лодката на буксир. Мичманът погледна хеликоптера, който висеше над катера; плю зад борда, свали фуражката, потърка потното си чело и тихо каза:

— Нямам представа какви каши е забъркал тоя юнак. Ама спи, сякаш току-що са му опростили всички грехове и са му позволили да прави нови — колкото си ще. Пък казаха — опасен престъпник. Хм. Според мене е най-обикновен глупак.

И като наложи фуражката, заключи:

— Но ако се замисли човек, всъщност най-опасното същество на този свят е глупакът.