Коста Радев
Капан за невестулки (8)

8

Мраморно море посрещна „Лола“ със слаб източен вятър, който лениво люлееше платната и едва къдреше матовото лице на водата. Очертанията на бреговете се губеха в студената зимна мъглица, пасажерите шушукаха, че гемията не помръдва, неспособни да доловят бавния, но непрестанен ход на „Лола“. Жоро Барута бе забранил изрично на моряците си да разговарят с пътниците, особено пък да дават сведения за маршрута и скоростта.

— Кога ще пристигнем и къде сме, туй е само моя работа — бе повторил той. — Искат Палестина, ще ги закарам. А кога и как, си е моя грижа. И внимавайте с водата, това ни е течното злато.

Така беше. Още в Босфора множеството надигна глас, разшава се, неколцина смелчаци потропаха на капитанската каюта; и привечер Барута излезе отвътре, разкрачи се небрежно, облегна гръб на мачтата и заговори:

— Дами и господа! Аз лично съм учуден от вашето невежество и си го обяснявам само с това, че повечето от вас не са пътували с гемия. Може би сте смятали, че се качвате на параход със спални и бани, където тече топла и студена вода колкото щеш, само че такива кораби има по френските филми. Аз съм се договорил да ви закарам където трябва, а не да ви храня и поя по пътя. Ако бяхте по-предвидливи, вместо излишни багажи щяхте да си вземете по някоя дамаджана вода. Вие сте хукнали кожите да спасявате, а мъкнете купища боклуци, без да се сетите за най-необходимото. Е, аз ли съм ви крив? Какво искате сега, да отворя неприкосновения запас вода и ако не духне вятър още една седмица, да избухне епидемия на борда ли? Кажете де! Какво да правя?

Барута замълча, множеството бе свело очи към палубата, дете проплака и майка му изшътка. Най-сетне един несмел глас се обади:

— Може би все пак… господин капитан… ние ще си платим, каквото трябва, нали разбирате…

— Ха! — изсмя се Барута. — То остава и да не си платите! На борда водата е злато, как мислите, че ще я раздавам безплатно ли? Добре, нека опитаме, да видим как ще върви… Но да знаете: първо, без пазарлъци! Второ, да не чуя роптание или лоша приказка! Трето, жените и децата са с предимство. И четвърто, ще идвате за вода само при мене и само един по един! И да я пестите… всъщност вие всички умеете да пестите, не сте разсипници…

Той се усмихна криво и влезе в каютата си — тежък като чугун, да се чудиш как не продънва палубата. Сетне извика Сандо и му нареди:

— Слизаш долу, вземаш от двулитровите банки за боя и сядаш до бурето с водата. Щом ти пратя човек, наточваш му една банка и му я даваш без никакви приказки. Ясно ли е? Кажи на боцмана да не те закача през това време, и без това ще висим така поне два дни.

Сандо слезе в тъмния трюм, уви се с омазнения кожух, опъна се върху сламеника и помръзналото му тяло полека се затопли. Тук, под равнището на морето, движението се чувствуваше, малки вълнички плискаха отвъд борда, утробата на „Лола“ тихо поскърцваше и всичко бе наред, всичко бе хубаво, слава богу, че срещна Жоро Барута, инак още да мъкне таргите с баластра, прогизнал от ледената януарска вода.

После дойде първият евреин, надвеси червеникавото си лице през люка, примигна в мрачината и смутено измънка:

— За вода идвам, господин капитанът каза…

Сандо безмълвно му наля, подаде му банката и се опита да пресметне колко банки има в трите бурета: може би са двеста-триста литрови, значи примерно, осемстотин литра, общо четиристотин такива банки… е, добре, кой знае колко ги скубе барба Жоро, затова значи се запаси с вода като за околосветско плаване и не дава зор да бързаме; хитър мъж, ей, да не му паднеш в ръчичките… Като всеки потомствен голтак, Сандо тайно уважаваше хората, дето умеят да изкарват пари, и долавяше, че той самият никога няма да научи това изкуство. А щедростта на Барута се оказа безспорна, поне в това плаване, и горе-долу човешки се държи с екипажа, изобщо всичко е добре, всичко е наред… Той си спомни заплахата, че ако ги спипат англичаните пред Палестина, ще ги тикнат в затвора; но всичко това бе съвсем невероятно, някаква нещастна случайност, която не може да им се случи, защото всичко е наред, морето е кротко, небето е ясно, светът е за всички, макар на пръв поглед да не е подреден чак толкова справедливо. Но има, има правда! Наистина голямата риба излапва малката, но сетне отслабва, умира и хиляди малки се нахранват с мъртвото й тяло, и така възтържествува справедливостта, макар да струва безброй рибешки животи. Тъй че несъмнено и сред хората съществува същата голяма справедливост, тя управлява света и няма да позволи англичаните да тикнат в затвора Акра един моряк, дето изобщо не е виждал англичанин и хич не иска да види.

Еврейските мъже идваха един по един, мълчаливи и уплашени, вземаха банката, благодаряха; от някакъв друг свят бяха те, възпитани, уплашени… нали животец спасяваха, както каза Барута? Сандо се бе питал през тези дни защо целият свят е настръхнал срещу тези безобидни хорица — нито е циганин да краде, нито негър да плаши бабите като оня абисинец, дето го показваха в цирка да вдига колела от вагонетки. Хора като останалите, даже по-тихи, по-кротки… пък кой знае, може и виновни да са нещо, затова кротуват толкоз. Свят широк, хора всякакви.

Малко преди залез чу над главата си тежките стъпки на Барута. Капитанът се надвеси, лъхна на ракия, ухили се и от устата му блъвна пара:

— Ей, водочерпецът, как е? Има ли за капитана? Стани, ела, ела, ще ти кажа нещичко на ухо…

Сандо приближи, Барута го хвана за рамото и намигна:

— Като мръкне, ще ти дойде една булчица, само за тебе я подбрах, капчица! Приплака за вода, аман-заман, господин капитан, значи пари нямам, мъжът ми чака в Хайфа, ще плати, само дайте!… Аха, викам, чака те тебе президентът сигурно, голтаци голишари, къде сте тръгнали? Хубаво, пари нямаш, ами пръстени, обеци, гривни, а? Къде са?… Поскарах й се значи, разрева се тя: малко дете водя, жадно е, трябва да го умия… Е, омекнах аз, щом е за детето, ще се спазарим, пък тия приказки за мъжа си ги разправяй на някой балама, щото, ако имаше мъж да те чака, някой от твоите сънародници щеше да ти даде в заем, пък там с лихвите да му ги върнеш. Тъй ли е?… Тъй е, казва. Щом е тъй, като мръкне, слез тука долу, има едно момче, дето сипва вода, ще бъдеш мила и любезна с него, щото аз съм стар вече за тия работи, а на него точно сега му трябваш. Пък водата ще му я удържа от пая, та и аз да не съм в загуба… Ама, казва тя, как тъй… Няма, ама, отрязах я: прави каквото ти се казва и хем ще си изкараш приятно пътуването, хем евтино. Иначе — лошо!

Барута доволен се закиска, тупна Сандо с лапата си по рамото:

— Тъй че чакай гостенка, затвори люка отвътре, да не се навре някоя любопитна мутра, и да не заспиш, веднага след това застъпвай вахтата, пък аз ще мина да ми разкажеш. Стар съм, не ми уйдисва вече тая гимнастика, ама умирам да ми поразкажеш туй-онуй. То и аз мога да отворя торбата с приказките, ама дума дупе не грее. Ясно ли е?

Сандо стоеше примрял, гемията бясно се въртеше около него, челюстите му се сковаха и едва успя да пророни:

— Ама как тъй бе, барба… как…

Но Барута вече стъпваше тежко по палубата, през люка се виждаше само увисналото платно, алено от залеза. „Ама как тъй“, въртеше се из главата му, а светът, разлюлян, грабнат от въртопите на хаоса, издигаше Сандо и сетне го сгромолясваше в бездните и се стоварваше върху него. И после полека се успокои, може би след час или само след минути, тежестта се стопи, хаосът отвя вихрушката си, всичко се върна на мястото си: една гемия, отнасяна неусетно на югозапад, и в скърцащия неин корем един моряк трепери и моли слънцето да не залезе никога.

После, когато трополенето по палубата заглъхна и пасажерите задрямаха, сврени един в друг, увити с всички налични дрехи, Сандо долови тихи стъпки, неясна сянка затъмни люка, сивеещ в бледата егейска нощ, и някой попита:

— Тук ли сте? Долу? Аз съм… за водата.

Нерешителност и смут бяха изкривили гласа, та не личеше жена ли е, мъж или момче; но Сандо позна по бесните скокове на сърцето си: тя е. Прокашли и някой друг отвърна през устата му:

— Да, да…

Пристъпи, Намери в тъмнината ръката на гостенката и разтреперан й помогна да слезе долу, в пълната тъмнина. Сетне се протегна и внимателно затвори сивото око на люка.

И изведнъж чернилката се завъртя, червени пожари лумнаха, от дъното на мрака изригна вулкан, ослепи го, обля го с вряща лава, отнесе го в димящите серни облаци, отдели душата от плътта му, извиси я в безтегловното и той видя тялото си долу, в топла завивка от плът, да изпитва неусещано, върховно блаженство, но несравнимо бе то с екстаза на душата, зареяна сред звездите. И той не опита да прекъсне това блаженство, макар нещо да му нашепваше, че то е сън, не може да бъде истина, и този сън е само земно дело, на тленна жена, чието лице дори не бе видял; и пак, и пак летеше и падаше, докато душата натежа, бавно се спусна, преситена и уморена, прибра се в черупката на тялото и там задряма, доволна, че никога вече няма да бъде същата.

Жената промълви:

— Дай ми водата. Трябва да се качвам.

— Искам да видя лицето ти — прошепна той.

Напипа кибрита върху поличката над сламеника, драсна несръчно, счупи клечката. Втората запали и той видя жената: загърната вече в палтото си, прибрала черните коси назад, забождаше ги на тила с фуркет. Бе красива, тъмноока, Сандо я бе срещал на палубата, но там тя бе просто нечия жена. Тук вече тя бе неговата.

— Колко си хубава… — той драсна трета клечка.

— Загаси — помоли тя. — Детето е горе. Налей ми вода.

Той намери с омекнали ръце банката, напълни я, несръчно разплиска на пода, докато търсеше ръцете й.

— Намокрих ли те?

— Не, нищо.

— Как се казваш?

— Сузана.

— Хубаво име.

— Еврейско.

— Аз съм Александър. Сандо.

— Знам.

Тя намери опипом стълбата тръгна, открехна люка.

— Кога ще дойдеш пак?

— Щом ми потрябва вода.

— Чакам те довечера. По същото време?

Тя не отвърна. Люкът изскърца, Сузана изчезна, само мирисът на плът и тънък парфюм от нейните дрехи остана полепнал по ръцете и устните на Сандо. Прииска му се да легне на сламеника, топъл още от тялото на жената, да заспи и пак да преживее безкрайното щастие на изминалия час; вместо това запали фенера, пъхна в джоба си коричка хляб и се качи на палубата да смени другия моряк.

През нощта вятърът се позасили, „Лола“ пое бавно на югозапад; Сандо се взираше в мрака, без да мисли и чувствува нищо друго, освен парещата мекота на женската плът, и жадно вдъхваше студения въздух, неуспял да отвее нейния мирис. Другият моряк го пита нещо, гъркът също се завъртя, поговориха, после Сандо остана сам, без да помни колко време, докато ръката на Барута легна на рамото му.

— Какво стана бе, момче, наред ли е всичко?

— Наред е, барба, по курса сме.

— За туй не питам, ти кажи за другото. Пък сетне ще ти цапна един шамар за курса.

— Другото?… Да, да… Наред е.

— Как беше еврейчето? Те са хубави, помня аз… чисти жени.

— Добре, да… Какво, сбъркал ли съм курса?

— Кажи едно благодаря поне, че те уредих бе! Ама ти си загубено момче, то младите сега за нищо не ви бива. Ако аз бях, ама на твоите години, туй корито щеше на трески да стане — Барута се изкиска, сетне шляпна с лапата си Сандо. — Хайде сега свийте това платно, какво сте го надули, кушия ли правим? Всеки ден забавяне носи пара, тая вода трябва да я продадем, ако ще да обиколим Африка! — Всички тия чифути голички ще ги свалим в Палестината им, и ръце ще ни целуват, щото животец спасяват, ей! Ако още малко ги подгони оня, халтавият германец, от цяла Европа ще се юрнат през Черно море да бягат, помни ми думата! Ама и той… и той глупак ще излезе като всички хвалипръцковци. Хайде, извикай другите, сваляйте платното и си отваряйте очите на четири да не се набучим в някоя гемия, тия турчуля нощем фенери не палят, да не хабят газта.

Барута се прибра да спи и спа чак до пладне; в това време „Лола“ дрейфуваше едва забележимо върху спокойното млечно море и само дремещи гларуси понякога пронизваха с грак тишината, обвила сто и трийсетината пасажери — премръзнали, прегладнели, жадни; и когато Сандо влезе на разсъмване да поспи, стори му се, че всички техни очи бяха само едно тъжно, голямо тъмно око и на дъното му, удавена в сълзи, издъхваше някаква мечта.

Окото на Сузана.