Коста Радев
Капан за невестулки (6)

6

Убеден отрано, че късметът е даденост, предназначена да му служи невидимо и вярно, Мирчо бе доволен от живота. Военните лекари му намериха нещо в стомаха и хоп, негоден за казармата; Мирчо изпрати тържествуващ своите съученици с остриганите глави, обещавайки да наглежда и пази приятелките им — и усещаше зад гърба си твърдата опора на късмета, Големия късмет, дето трябваше да го съпровожда нататък. Сетне като на шега го назначиха в киното: баща му завъртя един телефон, написа му едно име, накара го да се подстриже — и след час Мирчо бе назначен директор на продукция, без да има понятие какво трябва да върши. Той подскачаше с пламнала от възторг глава по стръмния път от Киноцентъра, опиянен от леснината, с която вземаше първите житейски завои; и тъй щеше да бъде без съмнение и занапред… Поръча си визитки „Мирчо Панайотов, директор на продукции“, взе от баща си сто лева назаем и ги профука почти сам, понесен върху пухкавото облаче на щастието.

Е, в края на краищата нали животът не може да бъде еднакъв за всички? Мигар е виновен той, Мирчо, задето късметът е с него? А може би съдбата направлява своите галеници, избира ги сред множеството от глупаци, натегачи, амбициозни мръсници, бездарници; харесва си някого, погалва го по главицата като Атина Палада — и, белязан с невидимия знак, той ще налучква тайните вратички, и те сами ще се отварят пред него като в приказка, без да забележи дори… И без да знае кому да благодари за късмета си, Мирчо не живееше — той играеше в безкраен, шарен, весел, сладък филм, може би малко глуповат, още по-добре — и за нищо на света не би излязъл извън кадъра.

Нека другите, нецелунатите от съдбата — те да живуркат в черно-бялата скука на живота си.

Всъщност работата му далеч не бе толкова представителна, колкото изглеждаше на непосветените — търчане, уреждане на всякакви битови, организационни и какви ли не проблеми — но Мирчо я вършеше с артистичен замах и вдъхновение, сякаш бе менажер от филм за милионери; пък където не успяваше сам, името на баща му свършваше останалото. Тъй де, казваше си той, като носим известно име, бива ли да се срамуваме от него?… Понякога го питаха: вие имате ли нещо общо с другаря… А, да, отвръщаше небрежно той, имам, да. Баща и син сме… И заключената вратичка мигом се открехваше.

Да бъдеш артист в живота — нали това включва и използуването на всички обстоятелства в своя полза? И какво по-достойно за използуване обстоятелство има от притежаването на подходящ баща?

Всъщност Мирчо рядко си задаваше подобни въпроси. Нещата сякаш се извършваха покрай него от друг човек, действуващ в негова полза, невидим пълномощник на съдбата. Тази двойственост съвсем оприличаваше живота му на филм. И ако в него кълнеше нещо, подобно на мечта, то бе след време, някога, да се захване с режисура… но кой знае. Режисьорите също бяха слуги на куп господари, и най-последният от господарите им бе талантът. Повечето пиеха, гълтаха успокоителни, търчаха с месеци по инстанции да доказват неща, дето никого не интересуваха, а вечер завираха бради в скутите на отегчените си любовници и злословеха с надебелял език. Така че…

А Мирчо бе доволен от живота си.

В един такъв ден, когато доволството се излъчваше от него като миризма на силен парфюм, той срещна Марта. Отначало не я позна, две години не бе я виждал, и това бе друга, различна Марта, провинциална братовчедка на гордата, предизвикателната, недостъпната Марта, пред която бе удоволствие да си унижен. Мирчо подмина, спря, обърна се, момичето бе продължило, свило глава в яката на кожуха си. Той подвикна „Марта“, тя не се обърна й бързо сви в пресечката. Не, тя е, само тя е, пък и да не е, какво толкоз… Той бързаше вече след нея, изпревари я, изпречи се и я погледна в очите.

— Марта!

— Здравей — каза му тя и се поусмихна. — Не може да те познае човек, почернял си.

— На снимки бях в Родопите, цял месец.

Той забърбори, без да мисли какво, втренчен в лицето й, в подобието на предишното Мартино лице. Чертите бяха същите, но зад тях бе друга жена: свита, уплашена, обърнала същността си наопаки като чорап. Нима това наистина бе Марта?

— Марта! — сепна я той, сякаш тя бе задрямала, унесена. — Чуваш ли ме?

— Ами да, да, чувам те, разбира се. Защо? — Тя се съсредоточи, погледна го в очите. — Защо питаш?

— Слушай, какво става е тебе? Не си пияна, нещо друго ли има? Да не би… — Той я хвана за ръка, привлече я, тя тръгна до него, но той долови нежеланието й. — Ела да пием по кафе насреща, нали не бързаш?

Въвлече я в близкото кафене, донесе кафето, като не я изпускаше от очи, приседна до нея, улови пръстите й, покашли, заглушавайки ударите на сърцето си, засмя се пресилено:

— Е, говори сега.

— Какво? — зачуди се момичето. — За мене ли? Не е интересно. Ти кажи за себе си. Чух някои неща.

Това бе любимата тема на Мирчо, той с облекчение подхвана историята си, напарфюмираната легенда за един млад директор, менажер, фигура в света на голямото кино, интересен живот, артистична среда, известни личности, сред тях снове той, Мирчо, използува слабостите им, изглажда конфликти, организира талантите им, ако има още петима като него, само български филми ще гледат хората, изобщо съчетаваме полезното с приятното, това се казва работа, докато при останалото човечество комбинацията е точно обратната.

Марта слушаше безучастно; все пак изписваше понякога на лицето си интерес, приличен на сподавена прозявка. Не докосна кафето, а когато Мирчо премина на другата любопитна тема — скандалите между артистите, тя видимо се засуети, хвана чантичката си и нервно се заоглежда.

— Какво ти е? — прекъсна историята си Мирчо. — Какво е станало с тебе? Говори, имам ли право да знам?

— Право нямаш — глухо каза тя. — Никой няма право над мен. Нищо не е станало, просто днес съм изнервена.

— Работиш ли някъде?

— Напуснах. Сега… сега чакам друга работа. Преводи за вкъщи. Не ми се кисне никъде осем часа. — Тя се пооживи, пресегна, отпи от изстиналото кафе. — Изобщо битови проблеми. Не са важни.

— Не са — съгласи се той, — докато сме млади. Пък после все някак ще се наредим.

— Все някак — съгласи се тя. — Значи ти е интересно да живееш?

Това не бе въпрос; горчилката бе преляла. Мирчо потръпна — старият забравен ток, ех, някога искри пращяха между тях още като се погледнеха. Ах, къде, по дяволите, отиват чувствата, изветряват ли като вино, или се утаяват някъде, напластяват се като топла пепел, която подклажда новия огън? Хубаво беше, да, прекрасно беше, сигурно това беше любов, повече няма да почувствувам подобни трепети, сега съм закоравял, загрубял, сетивата ми са ръждясали, чувствата не достигат по-високо от кръста… Това беше, да, ей тази Марта беше, но кой да знае тогава, може би тя не го е знаела и чак сега усеща какво сме изтървали, изхвръкнало е пиленцето от шепите и го няма, сега и да се върне, няма да е малкото крехко, нежно създание, кой знае какво е израсло от него: гарга ли, кукумявка ли, кокошка…

Той говореше нещо съвсем различно, но ръцете му трепереха от предишното електричество, трупано някъде и сега избило; токът го разтърсваше и Мирчо не смееше да докосне пръстите на Марта, нямаше сила; а може би тя пак бе се обградила с невидимото поле, подобно на стъклен похлупак? Чувствуваше се актьор, разиграващ спокойно заучена сцена, а зад кадър мисълта му кипи, трескаво търси изход, спасение може би… За пръв път, наистина за пръв път почувствува нужда да се озърне, да се огледа докъде е стигнал, накъде е тръгнал, заслепен от сияйното слънце над главата си; да потърси помощ, съвет, да попремисли дали това топло житейско течение не завършва съвсем наблизо с водопад… Виждал бе как артистки, обичани и обожавани, плачат, след като са заснели поредния щастлив епизод — от умора, безсилие, отвращение към изречените лъжи. Та нали и те са се носели по светлото безбурно течение накъм щастието, за да привършват сега кариерата си с размазано, подпухнало от плач лице, съпровождани вкъщи от оглупели млади обожатели. Но късметът не за всички, само за избраните е бог: запали му свещичка и вярвай в него, тогава ще ти помага и направлява.

— … Ще те наредя при мене, хора да видиш, да навлезеш в този свят, парите са добри, скука никога няма, каква ти скука, смях, майтапи, клюки пиперлии, нищо общо няма с тая сива скука тук — Мирчо посочи навън, към свечерената улица, гъмжаща от забързани хора. — През лятото снимаме на море, зимата на планина, храна, пиене, всичко ти се плаща, заплатата си я внасяй в книжка, ако щеш. Единствените, последните, бохеми са останали в киното, използувай, докато и те не са изчезнали, това е друг свят, творчество и удоволствия, нищо друго не признаваме… — Той говореше, пламнал, тръпнещ, уверен в примамната сила на думите си, станали верую на хиляди други като него от двете страни на вълшебния варосан чаршаф. Насреща Марта слушаше унесена, но дали чуваше? Струваше му се, че думите преминават през похлупака, но там заглъхват като тиха и незапомнена музика. Все пак Марта порозовя, пооживи се; и пак му мина мисълта, че тя взема наркотик.

— Трябва да вървя — каза тя, повдигна се; Мирчо властно я притисна към стола. — Чакат ме.

— Никъде няма да ходиш! Никъде! Не съм те виждал толкова време, не знам нищо за тебе, мълчиш, спотайваш се! Говори! Имам право да науча какво те мъчи! Слушай! Зарежи всичко, казвам ти, все ми е едно какво се е случило, но забрави и ела с мене! Сам живея, старите пак са в чужбина, всичко имам, ела, смени обстановката, стани отново Марта, каквато беше!

— Марта… каквато бях… Че по-добра ли бях? По-щастлива ли бях? Не дрънкай идиотщини. Ако някога съм била щастлива, то е сега, разбираш ли? Сега! Искам да го изживея пълно… и сама. После може всичко, но сега чувствувам, че трябва да го пия… бавно, спокойно, като пияницата пред цяла бъчва вино, без да мисли кога ще свърши… Ти не можеш да проумееш това, не ти и трябва. Това е… горчиво щастие е това. Но само на такова съм способна.

— Глупости! — Мирчо се ожесточи, стисна ръката й; токът бе изчезнал, в пръстите пак бушуваше кръв. — Ти си откачила! Полудяла си по някой кретен, не се ли виждаш в огледалото? Майка ти няма да те познае, като призрак ходиш по улиците! Помниш ли каква жена беше, а? Помниш ли какво ми говореше?

— Какво? Нищо не помня. Нищо няма значение. Нищо от миналото.

— Искаше да бъдеш сигурна, че ще убия човек за тебе, помниш ли? Такава беше ти, а какво стана? Слушай бе, да не са те вкарали в някоя секта? Има разни идиотки, да не са те повлекли и тебе? Ще ми кажеш ли все пак нещо?

Беше бесен. Не както той самият би бил, а както го играеха във филмите. По-убедително. Марта мълчеше, загърната в безразличието си.

— Чакат ме — повтори тя.

— Морфинистка ли си станала — изхриптя той, — дъновистка ли, мозъчно сътресение ли си получила, какво, да му се не види, се е случило? Трябва да чуя, ясно ли е, няма да те пусна, докато не разбера! — Пръстите му стискаха китката на дясната ръка, над тежката сребърна гривна. Марта не помръдна.

— Нищо не се е случило. Просто… вече принадлежа на един човек. Това е. Той… той няма да се зарадва, ако ме види с тебе.

— Принадлежиш? Чуваш ли се? Ти да принадлежиш на някого? Марта… това в някой тъп филм ли го гледа? Боже мой! И кой е щастливият собственик? Може ли да го видя, та да му счупя муцуната? Не, ти действително си се объркала, душевен срив, случват се такива неща, но бързо се оправят, минават, ще видиш… — Той смени тона, сега бе ласкаво-подкупващ, като лекар, успокояващ тежко болен. — Трябва да си говорим, Марта, спокойно и откровено, като стари приятели, ти ще ми кажеш всичко, а аз ще намеря изход, бъди сигурна, щом сме заедно, нещата ще се наредят, можем да правим каквото щем, свободни сме, нищо по-велико няма от свободата! Не искам да те вържа за себе си, само временно, докато се съвземеш, да ти помогна, това е мой дълг, толкова много съм получил от теб тогава… помниш ли? А? Помниш ли?

— Ще ми насиниш ръката — каза тя и я издърпа от пръстите му.

— Нещата ще се оправят, само ти… ти ме послушай, ето, сега ставаме, отиваме да обядваме в Унгарския, или не, в „Панорама“, на спокойствие, съвсем сами, почти няма да говорим, само ще се гледаме и ще си спомняме миналото… то не беше толкова отдавна, все едно не сме прекъсвали. Няма да разпитваме един за друг, тези две години ще се заличат… чуваш ли ме? Хората в затвора отиват, по десет години лежат и като се върнат, все едно нищо не е било, знаеш ли? При нас в киното има такива тюрмаджии, като пийнат и се отпуснат, какви страхотии разправят, пък нищо, пак са хора като другите. Всичко хубаво е занапред, Марта! Да, аз пазя… помниш ли, бях издялал нашия герб, на стената ми е, малко левашки съм го изрязал, но сега ще дам на моя художник, ще го направи от махагон, иначе идеята му е страхотна, нали? Пък ти… ако не искаш в киното, ще те уредим преводачка, познати дал господ, ще позавъртим шайбата, абе направо се смятай назначена! Макар че според мене трябва да се забрани със закон на хубавите жени да работят. Още като завършат гимназия, минават пред комисия по качеството, щом те признаят за красива, отпускат ти издръжка: живей, ние се грижим за цветята, които ни разкрасяват битието! И като позастарееш, минаваш в заслужена пенсия, да отглеждаш дечурлига… Прав ли съм?

Той се бе зачервил, очите му лъщяха; Марта се поусмихна.

— Видя ли? Тъй че не се грижи за работа, ако искаш — моля; ако не — живей, дишай, радвай хората край себе си! Слава богу, парите не са проблем, проблемът е как по-красиво да ги харчим! Докато имам, няма да си лишена от нищо. Пък аз смятам дълго да ги имам.

— Трябва да тръгвам — надигна се тя. — Закъснявам, чакат ме.

— Кой те чака? — Мирчо се вкопчи в ръката й, гневът пак го стисна за гърлото. — Кой е този мръсник, трябва да ми кажеш! На какво те е обърнал, боже! Робиня! Парцал! Марта, осъзнай се, на зле отиваш, не разбираш ли?

— Аз му принадлежа — просто каза тя. — Пусни ме да стана.

— Майко мила! — простена Мирчо. — Принадлежала му! С какво те е закопчал този за себе си? Шантажира ли те? Дължиш ли му нещо? Или ти е завъртял главата с обещания? Какво може да ти даде повече от мене?

— Нищо. Просто… подлудил ме е, това е.

— Ха! Е какъв е този супермен? Артист ли е, спортист, писател, какъв? Брей, да му се не види, Марта, осъзнай се, в прогимназията ли си още? Тази работа няма да я оставим така, ще го видим този джентълмен… ей, никога не съм мразил в живота си, но този не съм го виждал, а треперя от омраза! Няма да ми се сърдиш, но първата ми задача за днес е да го хвана за гушата и да го наложа, без да обяснявам защо, този тъпак, дето ми е повредил хубавото момиче… ах, свинята! Ще натикам обувките ти в мръсната му уста, да разбере на какво мирише унижението! А после…

Марта седеше вцепенена, само очите й, широко отворени, гледаха с безизразна уплаха; тънките пръсти стискаха краищата на кожената яка. Лицето й бе останало без капка кръв.

— … после ти ще му се изплюеш в мутрата, да ти олекне, ще се отърсиш от тая мръсна лепка и ще се питаш как всъщност си могла да се принизиш толкова.

Мирчо се бе разпалил; монологът се бе получил, добрите актьори говореха така в миговете на вдъхновение. Той спря пламналия си поглед върху смъртнобледото, вкаменено лице на момичето.

— Но какво ти е? Какво ти стана? Марта!

— Продължавайте! — чу зад гърба си тих, любезен глас. — Защо спряхте? Винаги е интересно да чуеш какво говорят хората. Това обогатява представите, които човек има за себе си. Те и без това по правило са погрешни.