Коста Радев
Капан за невестулки (5)

5

Осемнайсетгодишен, Сандо бе завършен моряк: як, жилав, безпаричен голтак, зарязал образованието; мечтата му бе след години по неизвестен начин да се сдобие със собствена гемия. Говореше всички крайморски езици и жаргони, познаваше ветровете, водите, всеки метър от брега; пиеше наравно със старите бар аби и сетне ги разнасяше по домовете им, ако случайно имаха домове.

За жени не мислеше: тия, дето обслужваха местните мъже, будеха у Сандо съжаление, примесено с погнуса. Други почти нямаше, от отвъдния свят бяха те, сухоземния — различна порода жени, как да се добереш до тях ти, нестриган окърпен дангалак, дето обувките ти са с въжени подметки?… Щастлив беше, защото не искаше нищо повече; бе здрав, силен и доволен от живота. Няколко пъти едва отърва кожата; но приемаше както опасността, тъй и спасението с усмивка: лимбаджия лесно ли се дави, бре? Самата лимба бе гнила кошница, зловещото й скърцане развеселяваше Сандо и той налягаше греблата: скърцай, дъртушо, през средата ще те скъсам, да знаеш…

Лимбата потъна една сутрин, току преди Никулден. Нямаше голямо вълнение, това спаси Сандо и другото моряче; просто старият ковчег се бе продънил от тежестта на годините и баластрата. Момчетата доплуваха до брега, при талянджиите, там ги облякоха, стоплиха ги и когато чорбаджията на гемията пристигна пребледнял, те вече хъркаха, омаяни от топлината и виното, под овчите кожуси.

Същата тази зима Сандо се запозна с Жоро Барута.

Барута бе известна личност по крайбрежието, много пъти Сандо бе срещал в морето неговата двумачтова гемия „Лола“ — солиден, хубав кораб, малко бавен, но сигурен и през лошите зими. Барута превозваше всичко, лакомията му нямаше граници, та гемията едва изгазваше до пристанищата, а хавалето — товарът на палубата, трупаше до средата на мачтите и отдалече „Лола“ приличаше на огромен, нескопосно скован сандък.

След Коледа се чу, че Жоро Барута прогонил стария си екипаж и търсел опитни момчета за по-специално плаване. Тъй се зашушука из кръчмите, но малцина поискаха да служат на Барута: към лошата му слава се добавяха и разказите на пропъдения екипаж. Възражения не търпял, лошо пиянство имал и посягал да удря, при махмурлук страдал от такова главоболие, че виел като псе; тъй прогонил тримата си моряци и боцмана, сега търсел други балами, ама де ще ги намери? Виж, за плащане, плащал добре, ортакът на гемията бил някакъв християнин, водел сметките и следял плащането да бъде точно и доволно; Барута обаче изкарвал тази горница не през носа на екипажа, ами чак изотзад.

Такива приказки се носеха за Жоро Барута и неговата „Лола“, но му се признаваше друго качество: бе моряк първокласен и ако някой пожелаеше да обиколи света, то Жоро щеше да го превози сто на сто, като при това го ошушка до стотинка.

Лимбаджийството бе поомръзнало на Сандо, пък и след никулденското къпане кръстът го пробождаше доста често — сигурен знак, рекоха му старите хамали, да смениш овреме занаята. Млад човек си, казаха, цял живот ли ще газиш с таргите в морето? — Колкото и да бе нехаен Сандо, тия приказки го постреснаха, пък и стегнатите пояси, с които лимбаджиите увиваха кръстовете си, го поизплашиха. Добре де, попита: къде тогава?… Хващай пътя нанякъде, свят и хора да видиш, и без туй войниклък те чака, да има какво да разказваш на наборите. Пък лимбите няма да избягат, мястото при нас ти е запазено.

Тъй Сандо отиде при Жоро Барута. Намери го в къщата му, под чардака, разгърден и умислен. Изпод фланелата му, през валмото сива козина, излизаше пара. Барута пиеше греяна ракия и замезваше с туршия от зелени динчета.

— Чувал съм за тебе. С Бахчелията работеше, а?

— И с него. И още с Кандилото и Стефан Лихваря. Можеш да ги питаш.

— Не ми трябва питане, виждам аз. Пиеш ли?

Сандо вдигна рамене. Домакинът обърса една чаша с грапавия си палец, наля му и изпухтя:

— Пий.

Той изпи чашата, ракията беше прясна, воняща; пресегна се и лапна едно динче. Барута го изгледа одобрително:

— Добре, не обичаш, ама се справяш. Дано и в работата да си така. Знаеш ли какво ще возим?

— Дърва? — опитва се да отгатне Сандо. — Въглища?

— Няма да се сетиш — подсмихна се Барута. — Такава стока никой не е пренасял досега. Затуй ми трябват сериозни момчета. Предишните ги изритах, не ставаха за нищо.

— Не се сещам… може би взрив?

— Дрън-дрън — ухили се Барута. — Най-безопасната стока.

И най-изгодната.

— Добитък?

— Почти позна. Евреи, мойто момче. Евреи за Палестина.

— Изселници?

— Изселници-заселници, нещо такова. Багаж не носят, само дрешки и… — Барута се позамисли и махна с ръка. — Абе ще видиш. Ако си умен и кротък. Такъв пай цял живот няма да лапнеш както сега. Хващаш ли се?

Сандо кимна.

— Тогава пий — и Барута наля пак чашата с мътната ракия и с насмешка изгледа как момчето стоически я преглътна.

— Добре. По-хубаво хич да не се научаваш на тоя занаят, ама да не кажеш, че ми се свиди. Все едно ми е какво си чувал за мен, знам разните дрипльовци какви ги плещят, но едно запомни: Барута може да е всичко друго, но не и циция. Само че — той придърпа доверително Сандо за ръкава — въздавам всекиму според заслуженото. Пак малко са тия, дето заслужават нещо повече от дърво по врата. Това е работата. Е, идваш ли?

— Идвам.

— Утре по съмнало да бъдеш на гемията. Ако още ме няма, качвай се и почвай да чистиш. Последния път въглища карах, сега ще поизчистиш, че еврейските госпожички да не си оцапат белите дупенца.

Жоро Барута разтърси едрата си глава, смехът му обаче излизаше тъничък, полусмях на обидена от живота стара мома; и през ума на Сандо мина мисълта, че този човек все още не е получил от съдбата всичко, което смята за дължимо.

— Хайде сега върви, заминавай, че от утре работа те чака. Ама и пари, ей! Къде ще видиш другаде толкова пари? Само при Барута, но той работа иска! И неговата дума да е над всичко! И над божията… Ха! Евреи!… Заминавайте, махайте се, чифути с чифути, само смучете и трупате… той оня лудия фю… фюрер, той ще ви дойде дохаки! Крийте се там, по пустините, Х-х-христопродавци, Жоро Б-барута ще ви стовари т-там на пясъка в пущинаците, д-дето ви е мястото… К-к-какво правиш ти тука бе, момче? Изчезвай и утре п-право на гемията, че може да са пристигнали първите пасажери…

Аврам, Исак, Яков… к-какви бяха д-другите Соломон…

Моше.

Барута хлъцна, подпря глава на масата и заломоти нещо неразбрано. Развеселен и малко поуплашен, Сандо си тръгна; лошите предчувствия за бъдещата работа се омесваха с примамливите видения на далечното пътуване. В края на краищата оптимизмът надделя — Сандо засвирка, засмя се и забърза да разгласи новината, като си повтаряше:

— Каквото и да е, поне няма да е скучно.

На сутринта Барута пристигна, все едно не е мирисал ракия от седмици; само розовата слуз в очите го издаваше. Надникна в трюма, където Сандо вече метеше, изръмжа одобрително и се упъти да спи. Само преди да влезе в каютата си, извърна глава и запита:

— Чувал ли си за Акра?

— Не. Пристанище ли е?

— Затвор. Близо до Хайфа. Там ще лежим, ако ни хванат англичаните.

— Ами? — усмихна се Сандо. — Не знаех.

— Да знаеш. Половин година, плюс пердаха. Затова плащам. Да знаеш.

— Ще знам — съгласи се Сандо и почти мигом забрави за затвора.

Сега имаше друга работа — да почисти трюма — и той продължи да мете сред виелица черен прах, свиркайки стара песен от неговия край: последният спомен, и той излинял, без думи, изостанал в най-скритите гънки на паметта.

Освен Сандо в екипажа влизаха още двама моряци и боцманът, мълчалив грък; той изглеждаше малко занесен, но си знаеше занаята, командуваше предимно с поглед, но когато се налагаше, изригваше порой ругатни, наредени равно и ритмично като стихотворение. Но това ставаше рядко, моряците работеха мъжки и в края на седмицата „Лола“ лъщеше, Жоро Барута я огледа доволен, наброи по десет надника на четиримата и каза:

— Махайте се сега, бягайте да живеете, пък утре вече никакво мърдане от гемията. Ще товарим стоката, че не остана място в хотелите от тях. Много са забързали за тая тяхна Палестина, гръм да я тресне дано. Сякаш там голям хаир ще видят.

Барута бе в приповдигнато настроение; предвкусваше печалбата и, изглежда, изтънко си бе направил сметката; когато Сандо му каза, че някакво дружество е купило парахода „Рудничар“ и го оборудва специално за превоз на евреи, Жоро се усмихна криво и изръмжа:

— Ха! Пък и те да не са един и двама чифутите, наплодили са се като мухи в бунище, виждаш ли, където плювнеш в града, на евреин ще падне. Гледай от утре какво става.

— По колко ще им вземаш? — попита Сандо.

— Ти не се бъркай. Туй е на бай ти Жоро грижа. Гледай си задълженията и много шушу-мушу с евреите да няма. Хайде сега изчезвай и се моли да не ни хване някоя буря баш по Йордановден, да се кръщаваме за последно.

Два дни Сандо стоя на трапа, посреща пасажерите, въвеждаше обикновено главата на семейството в каютата на Барута; след десетина минути пасажерът излизаше с помътен поглед, изпратен от дрезгавия глас на капитана:

— Нали разбрахте? Пълна тишина и ред, без високо говорене, без събиране и прочее. И само по един куфар на човек, не повече. Туй не е товарен параход.

Евреите се качваха, натъпкали до пръсване ракитовите си куфари, сгушваха се, потръпващи от студ, на палубата, говореха шепнешком; Сандо почти не видя усмивка, само децата повишаваха глас — но дори и те бяха приучени на послушание и търпение. Сто и тридесет души се качиха, а „Лола“ бе тиха, сякаш празна. И когато гъркът излезе от каютата на Барута и даде команда за тръгване, гласът му отекна като в театър. Платната изплющяха, „Лола“ изскърца, въздишка се чу откъм брега, хлипове на изпращачи, размахали ръце и шапки от кея; тъмното сгушено множество пътници тихо изохка и гемията заби бушприта си в лика на изгряващото слънце, накъдето трябваше да бъде обетованата земя на израилевото племе.

Малко подир това се появи Барута, избръснат и трезвен; обиколи гемията и се обърна към пасажерите, свити край куфарите си; повечето лица бяха мокри и Сандо помисли, че, изглежда, очите потъмняват от скръбта.

— Тръгнахме — каза Барута, — оттук нататък връщане няма. Още веднъж повтарям: тишина и ред искам от вас, да не си разваляме отношенията. Като слезем във вашата Палестина, крещете колкото ви глас държи. А дотогава — ни гък. Тук, на кораба, аз съм първият и единствен след бога. И понеже вие разпънахте господа, заковахте го, хич не се надявайте на него. Оставам значи само аз. Ще се допитвате до мене, ама преди да дойде някой за нещо, барем три пъти да премисли дали капитанът трябва да се занимава с неговата важна личност. Това е.

„Да, това е наистина“ — прочете Сандо в десетките помътени тъмни очи; хилядолетна скръб имаше в тях, но и вековно примирение; бездомни, мразени и гонени без причина, те все пак оцеляваха, разнасяйки по пристанищата, пътищата, гарите на земното кълбо своите многострадални куфари и скритата надежда в племето си. Стана му жално, но не бе научен на скръб; пък и късите команди на гърка бяха точно пресметнати, та никой моряк да не безделничи минута дори. И „Лола“ цепеше мразовитото януарско море, вълнорезът плискаше върху печалното множество искрящи ледени пръски и Сандо, омаян пак от магията на плаването, усети как сърцето му прелива от познатия тих възторг.

Така, спокойно, с лек попътен вятър, „Лола“ навлезе в Босфора. Жоро Барута се обърна назад, към тъмнеещото Черно море, и изръмжа доволен:

— Гитти-битти, Карадениз, щом стигнахме дотук, страшното ни се размина. Ела бе, боцмане, пийте по едно вино с момчетата, половината работа я свършихме. Хайде, нататък по вино да ни върви.

— Амин, дай бозе — отвърна гъркът и отпи.

— Чакай ти господа да ти даде — ухили се Барута. — Нали ей тия оттатък го набучиха като пеперудка? Пикая аз на господа ви, ами отваряйте си очите на четири. Как е стоката, мълчи ли, мирна ли е?

— Кротува.

Барута поклати глава:

— Утре ще се раздвижат. Като се бръкнат надълбоко в кесиите, ще зашумолят. Като разберат, че най-простото нещо в света струва най-скъпо.

— Кое бе, барба? — не проумя гъркът.

Барута почеса носа си и в очите му блеснаха жълти огънчета.

— Уж си хитър грък, а не се сещаш — водата, боцмане. Водата.