Коста Радев
Капан за невестулки (4)

4

— Петракиев, стани!

Златан бавно изправя мършавото си тяло от предпоследния чин. Последният е празен, така че целият осми „б“ клас е извърнал глава към Златан Петракиев. Директорът, класната и още двама-трима учители излъчват негодувание, граничещо с презрение; същото, примесено и с любопитство, се чете в почти всички очи на класа, общо шестдесет и четири без Златановите. Само тези малки, святкащи, чужди очи вижда Златан, лицата се губят в обща каша, разлята по чиновете. Сега ще го съдят, сега той е сам, един срещу всички, върху него ще се излее обединената омраза, на която той трябва да противопостави своята, за да отстои.

Нищо, ще се справи. Ще удържи. Неговата омраза е по-силна от тяхната. Тези лигльовци не могат и да мразят. Нищо не могат те. Ще устои. Хиляда на сто. Само да не се разплаче от омраза — те няма да разберат, ще го вземат за слабост.

Не, няма да заплаче.

— Вие знаете, ученици, какво е направил Златан Петракиев. Ваш другар, с когото сте живели и учили вече осем години, в когото всички сме имали пълно доверие, както в себе си. И изведнъж — кражба. Да, тази грозна дума, която отдавна трябваше да бъде изхвърлена и забравена, това отвратително деяние, остатък от миналото, хвърли петно върху класа ви, върху всички вас и цялото училище. И то не една кражба, а цяла поредица, един отвратителен наниз…

Директорът е бивш учител по трудово обучение, едното око му е извадено от стружка и всички го наричат зад гърба му Флинт — дори и синовете му, двама дебели двуоки близнаци, седнали отпред, на първия чин до вратата. Преди сигурно е говорил нормално, но откак се е изучил за директор, речта му се лее високопарно из устата дори вкъщи — това близнаците го разправят. Златан почти не се интересува какво се говори в класната стая, но тишината е съвсем куха и думите отекват като в пещера:

— … И помислете си, ученици, кое е подтикнало Петракиев да краде от джобовете и чантите ви? Нещо липсвало ли му е? Напълно задоволен, облечен, нахранен, живеещ в условия, за които навремето ние не смеехме дори да мечтаем… какво да мечтаем, не знаехме, че могат да съществуват! Защото навремето, ученици, и най-богатските деца не притежаваха и малка част от днешните блага, достъпни за всяко българско семейство…

Навремето… Директора се впуска в любимата си тема, учениците се поусмихват — всеки знае наизуст следващия абзац от речта му, той го включва във всяко свое изказване независимо от повода. Макар че във времето, за което говори с тон на видял и препатил, изобщо не е бил нито роден, нито заченат, нито замислен. Но според него това несъответствие във времената се компенсира с възпитателното въздействие на спомена.

Абзацът свършва и директорът майсторски се връща към същността на речта си.

— … И, питам ви, ученици, какво е липсвало на Петракиев, каква нужда го е подтикнала да протегне ръка не за поздрав и ръкостискане, а да обсеби собствеността на приятеля си? На другаря от съседния чин? На съученика, който е рискувал успеха си, за да му подскаже, когато е на дъската? Питам ви, питам се и аз — но не мога да си отговоря! За мене това е необяснимо, пълна тайна! Цяла седмица мисля — защо? Ето сега, нека той самият каже, нека това е първият въпрос, да отговори тук, пред класа: защо? Защо, Петракиев?

Защо? О, по дяволите, как да им обясни защо? И защо да им обяснява?

Шестдесет и четири очи са вперени в него, любопитството напира отвътре: как ще се справи Златан с положението? Погледите на учителите са свъсени, отегчението ги смрачава допълнително. Горките, имат свободни часове сега, наместо да се разхладят с една бира в гостилницата до банята, стърчат тук и чакат Златан да им каже нещо, което изобщо не ги интересува.

Но той няма да им каже нищо.

— Е, Петракиев, докога ще те чакаме? Кажи! Защо крадеш бе, момче?

Класът зашумява, директорът изшътква, стъкленото му око хвърля отблясъци, докато истинското, живото, е мрачно и неподвижно. То сега е дюзата, през която Флинт впръсква в Златан своето презрение, негодувание, погнуса.

„Защо крадеш?“

Та нима е кражба това? Кражба… то е, когато вземеш нещо тайно, за да се обогатиш, да го използуваш; а моето? Нали намериха всичко, нали така тъпо ме спипаха с всичко, само отворих за минутка скривалището да погледна вътре, да се порадвам, да ми олекне; а те — хоп за яката, нахвърлиха се всички момчета, следили ме бяха, мръсниците — и право при директора. Кражба ли е това? Нито съм носил часовника на оня дебел глупак Мони, дето четирийсет пъти на час го гледа: броил съм, честна дума, четирийсет пъти, само да го показва, сякаш другите не са виждали лъскави часовници. Но не е само това: той беше щастлив! Защото имал на ръката си часовник с разни копчета. Кражба ли е да му го вземеш тогава? Наказание е това, никаква кражба; и ако го скрих, вместо да го хвърля в канала, то е, за да си припомням разциврената дебела мутра всеки път, щом отворя скривалището. Кражба, глупости! Не съм го и пипвал повече, даже бе ръждясал там, в шахтата под водомера.

„Петракиев, защо крадеш?“

Кънтящият глас на Флинт не е въпросителен, а заповеден: защо крадеш?… Как ще разбере, че това изобщо не са кражби, а малки възмездия за болката, дето ония, щастливите, причиняват! Тая синеока патка Ели, с глупавото си златно медальонче, разкопчаваше си плоското деколте чак до пъпа, за да лъщи отвътре жълтата дрънкулка и примираше вече от щастие, захласваше се чак… Знае ли тя как боли от такова щастие? Може ли да си представи какъв шамар е то; защото знаеш, разбрал си, че никога никоя вещ няма да те направи щастлив — много повече ти е нужно, не се купуват с пари нито хубост, нито чар, нито общителност, нито сила… може ли лишеният от всичко това да бъде щастлив някога? И на всичко отгоре да ти се пулят насреща със сияещи очи, непомътвани от озлобление и мъка… Какво друго ти остава, освен да ги разплачеш?

Директорът се е доближил до него застрашително, пъчи се, несъмнено има желание да го зашлеви, но трябва да сподавя желанията си, боят е забранен, и неговата не е лесна, да не можеш един шамар да залепиш на някакъв си ученик, крадец при това. Когато съучениците му го натикаха в директорския кабинет, пообъхтан вече по пътя, и наредиха на писалището влажните предмети от водомерната шахта, Флинт подскочи от радост и облекчение. Но единствено Златан разбра отде идеше облекчението му: не защото крадецът е намерен, а защото е някакъв си Петракиев, дето баща му навремето е зарязал инженерството и отишъл тракторист за повече пари, и досега оре в крайградското стопанство. Защото имало е случаи, когато деца на изтъкнати родители да са правели бели, и тогава Флинт е бил в твърде трудно положение… Да, облекчение и радост блеснаха в окото на директора и единствено Златан разбра причината.

— Ти ще отговаряш ли най-сетне?

Часовникът, медальонът, японско чадърче, сигнален пистолет, ножче с пружина, албум с марки, флейта… какво още? Доста боклуци бе натрупал във водомерната шахта и когато надзърташе вътре през ден-два, го изпълваше — за пръв път в живота му — истинско доволство. После… някак бяха се досетили, проследили го бяха, значи допуснал е грешка, сбъркал е, наивен е бил; нищо, нека му е за урок: занапред да не греши.

Флинт, изглежда, е разбрал, че Златан няма да проговори; извръща се, отива до подиума и намира изход от положението във водопад от думи:

— Ето, ученици, той мълчи. Не смятам, че мълчи от срам или че съвестта му е сковала устата. Мълчи, защото няма какво да каже! Защото всички думи са безсилни да оправдаят кражбите. Навремето Жан Валжан отиде в затвора, защото открадна един хляб, за да се нахрани. А днес какво оправдание има за кражбите? Кажете ми? Никакво! Днес се чудим не как да се нахраним, а как да не преяждаме, и въпреки това се намират хора, жадни не за най-необходимото, а за чужди вещи! Вещи, неодушевени предмети! И питам се аз: как може да бръкнеш в чужда чанта, да престъпиш законите и морала, за да се сдобиеш с някакво ножче например? Как?

Директорът прави ефектен жест с ръка, наново е влязъл в руслото на красноречието си и любопитството на класа пак се насочва към речта му: докъде ще я докара все пак?… Думите преминават покрай ушите на Златан някак приглушени, чути сякаш от далечно радио; той стърчи, мършав и унил, стриганата глава е клюмнала надолу и едва ли някой в стаята подозира колко безразличен му е този театър. Дори не му е досадно.

Сбъркал е някъде. Това не бива вече да се допуска.

Флинт, изглежда, е казал нещо остроумно, защото класът зашумява; директорът изслушва ефекта, изшътква и продължава:

— Има в селското стопанство едно животно, мъничко такова животинче, невестулка се казва. Тя тъй влиза нощем из кокошарниците и души наред кокошките, без да има никаква нужда, просто така. Вредител по душа, с една дума, безчинствува без причина. И когато научих за тия кражби, стана ми ясно: такава вредна животинка се е завъдила в нашето училище! Вредител по душа! Но ето, вие, колективът си каза думата: колкото и да е хитра крадлата, все някога влиза в капана! Рано Или късно, но непременно! И ето я сега пред вас невестулката: вижте! Златан Петракиев се казва! Сега той е във вашите ръце, каквото реши класът, така ще постъпим и ние в учителския съвет! Но преди всичко държа да го чуем, има ли все пак нещо да ни каже в своя защита, за оправдание, да обясни някак поведението си? Слушаме те, Петракиев! За последен път те приканвам: говори!

Любопитството, пламтящо в шестдесет и четири очи, облепва Златан, стяга го до задушаване. И изведнъж казаното от Флинт достига до съзнанието, припламва, избухва: Невестулка!

Това ли беше хитрото животно, дето подушва капаните, присмива им се, гаври се над човеците; и ако все пак го заклещят, жертвува част от себе си, за да се отърве? А сетне се скрива, ближе раните си и трупа нова мъдрост и хитрина? Да, именно невестулка, Златан е сигурен; това трябва да бъдеш и нищо друго, тогава ще си наистина неуловим, тогава тия захилени лигльовци ще видят, ще им върнеш тъпкано всичко: и пердаха, и обидите, и унижението: всичко.

Но сега… сега трябва да жертвуваш лапичката си, да се измъкнеш от капана.

— Е, Петракиев, ще говориш ли?

И Златан започва изведнъж, смирен, разкаян, жалък: проси милост, извинение, няма никакво оправдание, искал е да се пошегува отначало, после го е хванало страх да върне откраднатото, скрил го е в шахтата да не го намери някой; разбира, че постъпката му е лоша, много лоша, срамува се от себе си, моли другарите си да му простят, ако нещо е повредено, той ще работи през лятото, ще го плати, още веднъж моли за прошка, другарят директор нали каза, че класът ще му реши наказанието, нека прояви добрина, защото Златан осъзнава грешката си, ако някога пипне нещо чуждо, ръката му да изсъхне, ама тъй се получи този път, сам се чуди как се е подлъгал… От очите му се търкулват сълзи, той не ги трие, нека всички видят, сега вече може да плаче, да се тръшка, да страда, защото сега всичко е роля, пиеска, той ще ги надхитри и оттук нататък ще надлъгва всички, той — невестулката. Неуловимото среднощно, хитроумно зверче, с което го сроди най-неочаквано едноокият директор Флинт.