Коста Радев
Капан за невестулки (3)

3

Розовата мъглица, замрежила очите, пълзи по лицето, примесва се с потта, просмуква дрехите; Мирчо се оглежда на всеки двайсет загребвания — сигурно това са петдесет метра, според пресмятанията се движи с един метър в секунда, значи вече е на четири километра от селото. Добре. Само да излезе от това лунно петно, което сякаш следва пътя му.

Тук-там по брега проблясват светлинки, насочват го, очертанията на ниските хълмове и дюни се изписват — черни върху тъмносив фон. Не може да се заблуди, трябва да гребе все така, по права линия; на съмване ще стигне района на съседното село, там вече може да запали мотора и да продължи — все едно местен рибар, подранил да гони слуката… Понякога вълнички приплясват в носа на лодката, кой знае какви подморски сили ги образуват под гладката шия; те стряскат Мирчо, сякаш чужда лодка внезапно изниква зад гърба му и сблъсъкът е само след секунда. Но няма никой, пълна самота, страшно е дори самичък среднощ посред морето да бягаш, като че си откраднал лодката на Харон^[1] от отвъдния бряг на Лета и крадешком се промъкваш към света на живите.

Най-сетне седефът на водата помътнява, черната боя изплува отгоре й. Мирчо напъва мускули: още малко, да се скрие напълно в тъмнината, спасителката, покровителката на всички преследвани. Чувствува се почти победител, горчив възторг разкривява лицето му — дотук успява… А после? После ще видим. Мигар някога е мислил за после? Винаги важен е бил мигът — като този например сега: да усетиш, че в момента си по-силен. Нали целият този скапан живот е броеница от такива мигове, и отчаяни глупаци са всички проповедници на по-различни представи за битието.

Ръцете му сами отпускат греблата. Един и половина е, всичко върви добре, всичко е наред. Той се навежда през борда, плиска дълго лицето си с прекрасната хладна вода, докато отмие розовата пяна. Целият трепери — от умора, от студ, от напрежение, но нищо, това значи, че живее, че се бори, че може би ще спечели. Изведнъж усеща страшен, смъртен глад, отваря опипом торбата, пие пестеливо вода и лакомо се нахвърля на храната. Докато дъвче, му минава през ум, че трябва да си разпредели храната на малки порцийки, но тялото не го слуша, то лапа без мяра, устата дъвче лакомо, сякаш прегладнял пес е напипал пържола и я поглъща под яростните ритници на господаря си. Мирчо се оставя безволев; докато тялото му почти изпразва торбата; надига пак шишето и го преполовява. Нататък е лесно, успокоява се той, може и да се погладува. Досега беше трудното… Облизва пръсти, обляга гръб на кубрика, очите му залепват. Не, сепва се той, само това остава, да заспиш сега… Плиска наново лице, докато студът го освежава. Изживеният ужас, а сетне гладът бяха го пазили от умората, а сега… Да, ужасът… Не трябва да мисли за това. По-нататък, някога — в живота отвъд преградата.

Почини си, заповядва си той: без да заспиваш. В никакъв случай да не заспиш!… Тялото му неохотно приема заповедта, стяга се, студените тръпки го освежават. Пръстите му лепнат, сякаш неизмити от кръвта, и Мирчо ги мие дълго, старателно, обърсва ги във влажните джинси. Така. Да не мисли за това. Да не мисли за нищо. Освен за спасението.

Бризът подухва в гърдите му, значи лодката сама върви на юг. Късметът е тук, наблизо, не го е изоставил, късметът винаги е бил с него, и този път ще го съпровожда. Поне докато мине стената между миналото и бъдещето. До новия живот. Пък сетне… ново хвърляне, с други зарове, при много по-голям залог. Мирчо се ободрява, поплясва вдървените си бузи; лицето му е неподвижна маска, мускулите му са парализирани оттогава… от изненадата как лесно потъва ножът в живата плът и как лесно и просто всъщност било това.

Лесно и бързо.

И изведнъж се превива зад борда, сгърчен от внезапен спазъм; впива пръсти в планцера и дълго повръща, хриптейки, мъчително, сякаш цялото му същество разкъсва отвътре връзките с тялото и изригва вонящата си същност, скривана досега. Докато се свлича, омекнал и облекчен, като спукан цирей върху пейката, сетне коленичи на дъното, сграбчило в треперещи шепи мокрото лице.

Какво стана?… Как стана?… Защо стана тъй?

Жилещите въпроси налитат, Мирчо няма сила да ги пропъди, оставя им се, ушите му писват, съзнанието се опитва да избяга, да се скрие, да се обгърне в някой хубав спомен, спасителен спомен…

 

 

Мирчо грижливо изрязва от шперплат две кръстосани букви М. Това е техният герб, той го е нарисувал, тя го е одобрила; сега ще го изреже и ще го окачи на стената, над дивана. Две главни М, той и Марта. Хлапашко е, но му харесва да се прави на влюбен, изглежда, играта е завладяла и Марта. Нали всичко е игра, трябва да играем талантливо живота си, та и на нас да се харесва; и Мирчо е доволен от себе си, добър артист се очертава.

Марта е легнала по корем на килима, зубри за матурата, иска да следва; е, нейна работа, тя наистина е ученолюбива.

Матурата за Мирчо е досадно задължение, все ще изкара някак си, и ако има приятен елемент в нея, то е краят на това глупаво учение.

Гербът излиза сполучлив, сега ще го позаглади, един лак отгоре и готово, нека се радва момичето, да си живее с илюзиите… Той я поглежда и се позасмива: само преди година целият пламваше при мисълта за целувка от Марта, пък сега ето я, лежи голеничка на килима, чете си спокойно книжка, а той си дялка буквички от шперплат и свирука. Също като женени.

Да, Марта е умна, работлива, сигурно цял живот ще виси по почетните табла, хубавица при това — абе, ако рекат да развъждат порода човеци за бъдещето, непременно ще ангажират Марта. И освен това не досажда като някои други, дето след първата прегръдка се заемат да те превъзпитават. Изобщо… този път спечели, приятелю, измъкна я изпод носовете поне на петнайсет кандидати, браво. Дано оттук нататък ти върви все така.

Марта затваря учебника, протяга се, става бавно, доближава до него, отмята вълнопада на косите си; лишена е от глупав свян, голотата й прилича както на други момичета — красиви дрехи. Тя обвива шията му, ръцете й са леки и пухкави като крила.

— Знаеш ли, ние си допадаме — казва Марта.

Това е нейното „обичам те“, максималната й степен на словесна нежност, и Мирчо е горд, че е удостоен с това признание. Ръцете му, полепнали с опилки, трескаво попиват плътта на момичето; кръвта възвира в гърдите му, кипва, задушава го. Грабва Марта, понася я към дивана, възхитен и признал безсилието да й устои; тя го погалва както звероукротител успокоява възбудено животно; и Мирчо чува гласа й, нежен и твърд:

— Недей сега, стига. Няма да позволя да се провалиш заради мене.

— А ти? — Думите едва излизат от пресъхналото гърло; Мирчо отпива от изстиналото й кафе и пуска радиото.

— Аз? — Марта късо се засмива. — Аз не се провалям, драги. Не съм научена на провали. А ти, дето отсега всичко си получил от живота, си подложен на голямата опасност. Ти си като царско синче, гледано-писано, ама носа не си е подавало вън от двореца. Не се цупи де, не си виновен ти, че всичко са ти дали, аз ти завиждам дори; но се чудя как може да ти е все едно дали ще завършиш тази година или другата.

— Не ми е все едно. Ще завърша. Но не с цената на лишения.

Мирчо я целува, но тя се отдръпва и поклаща глава.

— Сядай да четеш. Не ми е жал за тебе, все някак ще се оправиш. За себе си ми е жал, че ще ме яде съвестта.

Тя внимателно го отблъсва, той става още замаян и отива към масата. Чува зад гърба си нейния смях, обръща се; кръвта му ври, бушува, увереността му се е изпарила, самодоволството също, сега той е роб, безволев и щастлив да страда за своята господарка.

— Разиграваш ме — казва хрипкаво той.

Смехът й звънва и Мирчо омагьосан се връща при нея.

— Искам да съм сигурна, че ще убиеш човек, ако те помоля някой път — казва Марта.

— Бъди сигурна — кимва той, прегръща я и слисан разбира, че е казал истината.

И сега Марта не го отблъсва.

 

 

Кога го заряза Марта? Колко време мина оттогава, пък ето, още е жив споменът, само че се е очистил от неприятните примеси, останало е само хубавото, като в тъпа оперета — песни, танци и целувки. Другото е изтрито, изрязано, захвърлено, ей на — кога те заряза, какво си казахте, какво почувствува тогава — всичко е забравено. А може би маловажно е било? Може би това е хубавото на паметта: способността да изтрива лошото, да облекчава мозъчния товар… А дали… дали ще изчезне някога в небитието този ден, днешният? Да, разбира се, несъмнено, и тогава всъщност ще дойде истинското спасение — когато забравата донесе спокойствие и опрощение.

Изкара матурата, хвърли дипломата в чекмеджето с ненужните бумаги, прекара едно чаровно лято на морето с Марта, станала студентка по археология; профука двете хиляди лева, дадени от родителите, и още хиляда от Марта; почернели, отслабнали, оглупели от безделие, обикаляха крайбрежието, докато им омръзна и морето, и настъпилото безпаричие. И тогава Мирчо изведнъж усети, че Марта го презира. Не избърза с изводите, провери държането й, погледна постъпките й, чу думите й отстрани; тя просто се подиграваше с него! Закачката, играта се бе превърнала в гавра; шегата — в издевателство, задявката — в злоба. Свободното и независимо преди поведение на Марта бе станало господарско; и господарката едва търпеше своето досадно, глупаво и недотам породисто псе.

Изчака, убеди се; привързаността му изстина и кристализира в омраза, подсилена с желание да унижи Марта; но как да унижиш жена, която може да мине гола през града, без да възмути никого? И тогава почувствува, освен друго и съмнението, че Марта е права да се отнася така с него, а също и с останалия свят.

Кога го заряза? Неусетно, съвсем естествено, както захвърляш овехтяла дреха подир сезона; и нито той се обиди, нито Марта показа съчувствие или болка — всичко бе редно, всичко бе правилно. И от тази връзка му остана само тихият пристъп на малодушие, когато пътят му пресичаше пътя на някой по-силен; тогава Мирчо виждаше Марта, неуязвимата; отстъпваше и в душата му оставаше странна, обезсилваща топлина.

Но сега, защо точно сега повика Марта, нали отдавна бе я забравил… а, да, нали нещо хубаво търсеше, приятен спомен… е, добре, разкошен спомен е Марта — тялото й, електричеството във въздуха около нея, чудовищното напрежение, подвластно само на волята й: ако включи плюс, ще те припече, ще изтръгне душата ти; ако е минус, изплюва те на километри като врабец, обезумял да се напъха в изригващото гърло на вулкан.

Марта… Приятният спомен.

И никога не бе допускал, че ще види Марта подчинена, вярна, послушна, унизена и пиеща наслада от унижението си. Но разбрал ли е, проумял ли е някой някога жените?

Мирчо се сепва, търка очи, взира се в зеленикавите стрелчици. Два часа до разсъмване, спал е половин час, трябва да навакса. Дрямката е върнала силата, само дланите го болят, сигурно са целите в плюски; нищо, като съмне, ще ги увие в парцали. Течението го е отдалечило от брега, луната се е затулила в облаците и Мирчо повече чувствува очертанията на хълмовете, отколкото ги вижда. Не, не може да се лъже, и водата, и ветрецът го носят на юг, зад преградата, където никой не се интересува от никого и хората нямат минало, а само бъдеще.

Той стисва греблата, подавя болката в дланите и загребва — без мисъл, без чувства, със затворена душа. Едно, две, хоп, раз, два, хоп… Двайсет хиляди загребвания до спасението.