Коста Радев
Капан за невестулки (21)

21

Сърцето на бай Сандо като че предчувствуваше близка радост, та се бе свило като врабче пред буря: животът бе научил стареца да се плаши от незаслужените радости. През целия ден се въртя неспокоен из двора, прекоси два пъти селото без нужда, дори се отби в пощата да пита кога ще дойде пенсията, макар че три години вече я получаваше на една и съща дата. Но безпокойството не го напусна, очакването тежеше в гърдите му и затова Сандо не се учуди, когато с последния автобус пристигна Мирчо.

Дядо и внук се прегърнаха и Сандо си припомни меката детска бузка на Мирчовия баща… отдавна, преди много години, там във Василико. Внучето имаше уморен вид, тръгнало, каза, набързо, без багаж, случайно се явили няколко дни свободни и рекъл да си почине тук, при дядо. Тъй де, тъй де, кимаше усмихнат Сандо, без да вниква в думите; просто му бе приятно, душата му се наля с топлина, а очите му натежаваха, отразили този хубавец и здравеняк, който лакомо гълташе големи залци мек селски хляб. Баща ти, майка ти как са? Добре, всичко е наред, писаха ми миналата седмица, няма да си идват през лятото, чак за Нова година, тъй решили… Сандо питаше, внукът отговаряше късо, но нали беше уморен, нали всичко е наред, като се наспи, ще дърдорят подробности… Докато Мирчо се миеше вън, на чешмата, Сандо постла в голямата стая, старите колосани чаршафи ухаеха празнично, дори мъждивата светлина на малката крушка пръскаше тържествени отблясъци. Две години никой не беше спал на това легло — от предишното идване на Мирчо. Сега цялата къщица се съживи.

— Чакам утре един приятел — съобщи Мирчо, докато се бършеше.

Сандо с възхита гледаше здравото тяло; браво, хубави деца растат, няма нужда да мъкнат таргите с баластра, за да правят мускули, сега породата им се е подобрила…

— Хубаво — каза Сандо — добре да е дошъл, място има вкъщи, стойте колкото искате, рибка ще половим, чорбица ще направим, ще ми поразкажете какво става из цивилизацията, че ние тук, съвсем подивяхме, света само от телевизора го виждаме…

— Лодката в ред ли е — запита внукът.

— Ами криво-ляво, и тя като мене, държи се, ама не знае кога ще се разкапе изведнъж…

— Да не ни издавиш?…

— Ха, и таз добра — усмихна се Сандо — ей сега да я запаля, през морето ще прецапа и ще се върне. Ама все пак ще я прегледаме утре. Тебе май ти се спи вече?

Мирчо потъна тутакси под юргана и заспа. Сандо постоя до вратата, заслушан в равното дишане на внука, сетне легна и се въртя до съмване, неспокоен, напрегнат; старост, рече си, ни на умряло плачеш, ни на сватба се радваш. Старост. Ама дошло ни до главата, ще търпим. То целият живот комай така мина, в търпене, ако не броим, едната година в люлката. Както и да е, нали почти го избутахме. Сега внуците да живеят добре, това е важното. Равно им тече животът, нямат поводи да грешат като нас и сетне до гроб да ги мъчи съвестта.

И споменът за Сузана, пропаднала в тъмната ледена бездна, отново стисна душата му.

На сутринта Мирчо му се стори още по-угрижен. Лошо спах, обясни той, но Сандо бе слушал как сладко похърква внукът през цялата нощ. Нещо го яде, рече си той: момиче сигурно. Да не е хлътнал, да са го подхлъзнали? С жените винаги можеш да очакваш неприятности. И защо пък толкоз? Сега поне са леснодостъпни. Кажи-речи, всичките са хубави, дяволиците…

— Какво си се угрижил — запита го Сандо — да не те е ритнало гаджето?…

— А — позасмя се Мирчо — мене ли? Не, ами уморен съм, скапан съм, много работа, неприятности, нали знаеш, при нас е така…

Сандо не знаеше как е при тях, но закима:

— Да, да, то сега времето си е напрегнато, забързано. Ами този, твоят приятел, кога ще дойде, с дневния влак или със самолет?…

— Не знам, когато се освободи — отвърна Мирчо. — Ти защо не отидеш да видиш лодката как е, че много ми се хапва рибка? Пък аз ще полежа тук, искам да се отпусна съвсем. Ей тук, на сянката.

Сандо кимна, взе от сайванта туба с бензин и тръгна към брега. Въпреки радостта от пристигането на внука все още му тежеше дразнещо предчувствие за неизбежна неприятност; нещо бе сбъркано, нещо не бе наред. Но какво? Той се укори пак за старческата си мнителност, но предчувствието не се разсея. Да не би пък да ти е криво, дърто, задето ще идва другото момче, да не би да ревнуваш? Натам ли ще ти избие старческото слабоумие, като децата да си криеш играчките?… Сандо не си отговори и докато преглеждаше мотора, и после, докато стягаше въдиците и позакърпи някоя и друга мрежичка; ядоса се и си забрани да чопли повече мозъка: ако има нещо сбъркано, старче, това си ти. Добре че понякога се случва нещо, та да прецениш колко вече си изкуфял.

На връщане мина през магазина, похвали се на мъжете, заседнали на сянка пред кръчмата, че внук му е дошъл на гости, купи десет бири и забърза към къщи. Слънцето прежуряше, ето, лято е вече, скоро ще се напълни селото с летовници, шарен свят, бързо минава, като на кино, и няма да усетиш как ще дойде паламуденото време. Хубав сезон, не като зимата, когато цели дни и нощи се въртиш самичък из студената къща и не можеш да си отговориш на въпроса, какво толкоз си разгневил господа, че все не иска да те прибере.

Другото момче бе пристигнало с обедния автобус.

Сравнен с Мирчо, новият, Златан, беше като хамсия пред лефер — тънък, безличен, макар и позализан, изобщо градско момче, да се чудиш какво търси накрай Българията. Но щом са приятели, добре е дошъл, Мирчо по̀ разбира кой човек е свестен и кой не. Те, сегашните, са друга порода, нали ги гледаме цяло лято — преди трийсет години да видеха мъже по къси гащи и жени без рокли да се шляят из село, с камъни щяха да ги гонят. Пък сега никому не прави впечатление, само на старците, ама то тяхното е от жалба за младост, не от възмущение. Живот — върви, търкаля се и все по-различен става; можеш ли да нагаждаш хората по свой тертип?

Златан, приятелят, излезе любезно момче, разказа на обед разни интересни истории, дето Сандо веднага ги забрави, но му беше приятно, докато ги слуша. Строителен инженер, строил цяла зима някаква спортна зала, Златан взел парите и решили с Мирчо ей тъй, да подивеят из брега, без ангажименти, далеч от свят и хора. Сандо слушаше и кимаше одобрително:

— Добре сте наумили, оттук по-хубаво място за тая цел няма, ако щете, цяло лято стойте, ето ви къщата, ето ви лодката, всичко. Вече почват да идват и курортистите, няма да скучаете.

Обядваха, момчетата полегнаха да дремнат, Сандо обиколи половината село, спазари един хубав петел и набързо го похлупи в тенджерата; седна край огнището, морен вече, но доволен. От сума време насам в къщата му бяха дошли хора. Малка радост ли е това? И, общо взето, за него тя е единствената по-значителна радост. Другите: малко приказка с тоя-оня, малко рибка в мрежите, някоя ракийка надвечер — това. За толкоз си заслужил. А сега ето, и внукът, и приятелят му, нормални момчета, от новите, дето не ги разбираш; в друг свят живеят те и само понякога надникват в битието на възрастните, и тогава и самите деца се променят, и светът на възрастните се озарява с малко по-друга, по-истинска радост.

Но защо, защо е тази тревога в душата, сякаш неволно си причинил злина? Много мека е станала душата ти, Сандо, старческа вече, сигурно затуй радостта й винаги се съпровожда от тревога. Затова е, дърто, затова. Инак защо?

Разбира се, няма защо.

И той потисна душевния смут, мразеше го, старешка болест е той. Добре, че го съзнаваш, Сандо, инак и на внук си не ще можеш да се порадваш… Четирийсет години минаха, откак се събраха с баба му, лека й пръст, във Василико — можеше ли тогава да се надяваш ти, Сандо, че след толкова хиляди дни ще тъпчеш още тая прогизнала от грехове земя и ще се радваш на внук си, който спокойно може вече да те направи прадядо?

Сега натисни, смачкай, изтрий тази смътна тревога в душата. Такива змии се въдят в старческите гърди, само чакат да зачирика пиленцето на радостта и изпълзяват, да го ухапят. Мека и лигава е станала душата ти, старче. Явно малко си страдал досега, та не се е спекла и вкоравила; имай го предвид занапред.

И все пак една малка червена лампичка остана да мига за внимание.

Вечеряха до късно, разговорът вървеше слабо, сега пък Златан се оплака, че бил уморен, пък и такива са сега младите, рече си Сандо, не умеят да поддържат масата с присъствие и приказки, да не говорим с пиене. И може би е по-добре тъй. Сега времето е безценно, поскъпна много; не е като някога да се чудиш как да го утрепеш по-бързо.

Щом мръкна, Сандо взе да раздига масата и двамата, някак облекчени, бързо станаха. Сандо разбра: имат нещо да си кажат, срамуват се от него, пък и отде-накъде ще им слуша той разговорите?

— Ей, предложи им, идете да се разходите сега през село, слезте до морето, хем да смелите по-бързо петела…

Двамата се спогледаха, сетне Златан каза:

— А, благодаря, бай Сандо, толкоз съм уморен, че свят ми се вие. Още малко, пък да полегнем, нямам сили за нищо…

— То и мене ми се спи — съгласи се Сандо — нощес ме бяха подгонили рогатите, от пълнолунието е, когато се напълни луната, сън не ме хваща…

Влезе в къщицата, застла легло и на новия гостенин, наля кана с вода. Ех, мина през ума му, на техните години върху една дялана дъска спях при пет бала вълнение, сега и на пух да ме опънеш, не ми е до сън.

Отвън се чуваха смехове, разговори, топлата вечер бе помамила хората вън от душните стаи. Все пак можеха да се разходят, помисли Сандо, ей на, Мирчо втори ден носа си не показа навън, на кино можеха да отидат, или до кръчмата, млади хора са… Погледна през рамо: двамата шушукаха нещо, опрени на сайванта. Да не се карат, помисли Сандо, има си хас да се сдърлят… Не, не беше караница, някакъв по-особен разговор беше и окото на Сандо, несвикнало, търсеше особеното в поведението на двамата гости. Защото нещо особено имаше, това сърцето му веднага подсказа; но какво?

Какво?

Сандо се притаи зад прозореца, вторачен в мрачината на двора. Двете фигури водеха някакъв странен разговор, приличаха на съзаклятници, видели се за минута и бързащи да изяснят всичко помежду си. Нещо в поведението им беше познато на Сандо, напомняше му изживени отдавна картини… но кои? Любопитство ли беше неговото, или червената сигнална лампичка в съзнанието тревожеше с мигащата светлина? В живота си никога не бе подслушвал или проследявал когото и да е, това бяха действия под достойнството на човек и мъж; но сега… сега тревогата за своя, за най-близкия човек от петте милиарда земни жители, за неговия внук, го превзе и започна да командува действията му.

И докато ги гледаше, притаен до стъклото, свикнал да различава и чува в преднощния полумрак, Сандо внезапно разбра какво се криеше зад погледите на двете момчета. Разбра кое наелектризирва думите им; как се нарича оная тъмна сянка в дъното на очите, дето забулва погледа.

Страх.

Страх.

Страх.

И изведнъж на него самия му стана страшно — за пръв път от десетки години насам.

Тогава в паметта му изплаваха ония безброй тъмни, тъжни, помътени очи на борда на „Лола“; в тях имаше и вяра, и надежда, и други, по-второстепенни чувства се омесваха в тях като бои по великденски яйца; но главното, най-силното, общото за всички бе страхът.

И ето го — тук, срещу него, в собствения дом, същия този страх — свит на сива пулсираща топчица в очите на внук му и на това непознато момче с умно и някак изплъзващо се лице.

Страх — но от какво? От кого? Защо?

И държането им — да, то също присъствуваше там, на борда, върху претъпканата палуба, общо за всички, като на един цял организъм, като на един човек, втурнал се нанякъде да спасява ненужната си кожа.

Държане на бегълци.

Лодката! Затова ли питаха толкова пъти за нея?

Усети, че краката му омекват, придърпа стола и изтръпна от скърцането му. Двамата шушнеха още, падащата тъмнина почти ги погълна. Сандо, каза си той, стига глупости, старче. Стига се прави на луд, какво искаш, да изпъдиш момчетата ли? Кога ще ти дойде Мирчо пак, и ще го дочакаш ли? Какви глупости ти се мотаят в изкуфялата кратуна, кой ще бяга, къде ще бяга, защо? Всичко им е наред, момчета и половина, какво им липсва и къде ще го намерят, та да бягат?… Той се насили да сподави тревогата, да спре бесния галоп на сърцето: ха спукай се, щурава машинка, щом почваш да се премяташ от първата глупост, дето ми щуква… И Сандо понечи да стане от стола, когато фигурите се размърдаха и поеха към къщата. Сандо скочи пъргаво, светна лампата, зажумя и отвори вратата на спалнята им току пред тях:

— Заповядайте, момчета, готово е, всичко ви е тук, ако искате винце, да ви донеса в каничката вместо вода, а?

Подир десетина минути къщата утихна, изгряващата пълна луна висна над облаците, бледа и спокойна — времето утре ще бъде чудесно. Само за разходка по море. Събул разкривените сандали, Сандо доближи прозореца; ниско е още луната, хвърля дълга сянка, ще го скрие… Пердето леко се полюляваше от бриза и Сандо усети забравената прекрасна хладина на леглото досами прозореца. Колко ли години не бе лягал в него?… Не се чуваше нищо. Отначало. После — почти нищо. И след още минута-две Сандо започна да долавя думите вътре в стаята.

Шепнеха.

МИРЧО. Боята, боята е много важна. Намерих бяла и черна в бараката, скрих я в пещта, ама четките са засъхнали. Май ще трябва да се иде до магазина.

ЗЛАТАН. Никакъв магазин. Ако можеш да пратиш стария да потърси.

МИРЧО. Мислех. Но как ще му обясниш? Ако почнем да боядисваме лодката, цяло село ще ни види. Тук само чакат да се мерне някой и се събират всички да питат как е слонът в зоопарка. По-добре така — ще излезе малко разкривено, но сигурно ще мине номерът.

ЗЛАТАН. Хич ме няма в гребането. Никога не съм гребал. Пък и с моторите.

МИРЧО. Туй е моя работа. Ти само кротувай. А какво… какво стана с Марта? Погребаха ли я?

ЗЛАТАН. Тихомълком я заровиха. Нали знаеш, неудобно е да се вдига патърдия. Самоубийство. Петно в рода. Стига за това. Такова е тангото, братко.

МИРЧО. Ще ни трябва доста храна. И вода. По-добре ще е да не слизаме на брега. Всичко става. Като видят лодка, хората са любопитни какво толкоз има в нея.

ЗЛАТАН. Ще изпратиш дядката рано сутринта да напазарува. Кажи му, че имам рожден ден. Аз ще легна, все едно, не съм добре. Вечерта ще го насвяткаме, това вече е моя специалност. Ще оставим бележка, че отиваме за два дни на устието и готово. Всичко ще е окей.

МИРЧО. Така трябва. А с Люба… разбра ли се? Да не вдигне олелия да те търси?

ЗЛАТАН. Не я мисли ти Люба. Единствена тя от нас тримата няма никакви проблеми.

МИРЧО. Завиждам й.

ЗЛАТАН. Затвори този прозорец. Все едно някой гледа отвън.

МИРЧО. Луната. Пълнолуние е. Изнервил си се нещо.

ЗЛАТАН. Най-добре да спим. Пребит съм.

Сандо прилепна до стената, докато Мирчо затвори прозореца, прищипвайки пердето; долният му край остана да се вее като пеперудено крило. Почти вцепенен, старият обиколи невиждащ двора; когато се осъзна, се бе опрял на старата оронена пещ. Бос, разтреперан, залян от мъртвешка небесна светлина, изглеждаше на луд. Отвори пещта, бръкна в тъмното. Напипа бурканчетата с боя, четка, парцали. Съзнанието му бе блокирало; само една глупава мисъл, един въпрос без значение се мяташе подобно риба на сухо: къде, къде сте хукнали, защо, какво правите, момчета?… Не успя да намери отговор, като пиян се люшкаше в своя шемет; и когато светът за миг спря и предметите, изненадващо ясни, се заковаха на вечните си места, той се видя: седнал на стола си в своята стаичка, облян със студена вода, още примижаващ под жълтата крушка. И се чу да вика; слабо и дрезгаво, но достатъчно за напрегнатата тишина, наелектризирала къщата:

— Мирчо… Мирчо! Ела!

И докато чакаше, внезапните картини от миналото се стоварваха в бясна виелица отгоре му и се извъртя цялото негово тъжно минало, и Сузана бе там, викаше го от подморските дълбини, а той не можеше да я познае сред стотиците удавници, жители на дъното; и нявгашната му жена, стиснала ръката на крехко къдраво детенце с неописуем мирис на детска плът; и Мирчо бе там, внукът, видян късно, но запазил меката топлина на баща си… и друга мисъл го прободе и той се изненада, че го спохожда за пръв път: ами всъщност Мирчо не е негов внук, нищо общо нямат, дори името, тъй както баща му не беше Сандов син.

— Мирчо!

Устата му молеше по-скоро, отколкото викаше. Мирчо се показа от другата стая, сънен и уплашен, и Сандо видя в очите му същия отчаян страх, който мътеше погледите на нещастните евреи, тръгнали да си платят малко водица в капитанската каюта на „Лола“.

— Какво става? Защо викаш?

Гласът на Мирчо пропъди виденията, върна същинския свят на мястото му; и Сандо продума, едва изговаряйки думите с вкоравени устни:

— Какво сте намислили? Закъде сте се приготвили с оня пунгаш. Всичко. Всичко! Ако не…

— Ама чакай бе, дядо… Чакай! Ти нещо си сънувал май…

Сандо го прекъсна, дядото в него отстъпваше на моряка, болката сама търсеше истината.

— Не ме будалкай, момче! Всичко ще ми кажеш! И за лодката, дето искате да откраднете, и за всичко! Откъде сте тръгнали и закъде! И кой е този тип, дето си го домъкнал вкъщи?

И иззад гърба му се чу тих и любезен глас:

— Кой, аз ли? За мене ли питаш?

Златан се бе появил през прозореца зад гърба му, нечут и невидян, като невестулка.

Този тип, този тип! Как не го разбра, как не го прецени по-рано, как не надникна в очите му…

— Тебе, за тебе питам, какво търсиш тук? Хайде събирай си гащите и заминавай, дим да те няма, дошъл тук магарии да прави! Къде ще ходиш бе, от кого ще бягаш? И внук ми подпалил, и той, глупакът, тръгнал! Чу ли! Да изчезваш оттук, преди да съм обадил кой си и какво търсиш тук! Само заради Мирчо те оставям, заминавай и повече да не съм чул, че съществуваш! — Чу ли?

Мирчо подпираше стената, бял като нея, в гърлото му клокочеше глуповато ръмжене.

— Чакай бе, бай Сандо, не знам отде ти е дошло това наум, дай да се разберем, тук някаква грешка има, не сме такива хора…

Златан изведнъж бе променил тона; говореше спокойно, с малко веселост дори, и Мирчо настръхна. От всички лица на Златан, които познаваше, най-опасно бе това: добряк, когото незаслужено са обидили.

— Х-х-хайде стига сега — изломоти той, но нито дядо му, нито Златан му обърнаха внимание.

Те се гледаха в очите: бай Сандо от столчето, впил пръсти в коленете си, Златан отгоре, бръкнал в джобовете на панталона, обут набързо.

— Аз ти казах — процеди Сандо — махай се. Остави момчето тук и изчезни, повече да не съм те видял. Ако не — Мирчо ще изпати, ама и ти хаир няма да видиш. Разбра ли ме? Вън… вън… проклет да съм, че те пуснах в къщата си.

— Мислех, че ще се разберем, бай Сандо — примирен и спокоен рече Златан; тръгна с ръце в джобовете, сякаш обмисляше думите си. — Ама щом си рекъл… По-късно дано разбереш грешката си. Все пак мерси за гостоприемството, ще ти се отплатя, аз не оставям неплатени сметки, бе, Мирчо не ти ли е казал?

Бе минал зад гърба на Сандо; и изведнъж дясната му ръка изскочи от джоба, стиснала широк сгъваем нож; с рязък удар острието се заби в гърба на Сандо, сетне втори път, чу се хрущене на кост, старецът изхриптя, клюмна, тялото му остана неподвижно още секунда, докато острието потъна трети път в плътта, сетне тежко се строполи на дъсчения под и изпод рубашката шурнаха тъмни кървави вадички.

Златан обърса ножа в пердето, сгъна го и рече на вцепенения от ужас Мирчо:

— Какво зяпаш? Заради, него щяхме да намажем въжето. Дай да го пренесем оттатък.

… И Мирчо послушно се навежда, но ръцете му не слушат, въздухът не стига, светът се удавя в кръв. Той скрива лице в шепи, бяга от видението, ето, нищо не се е случило, сега ще погледне и дядо му ще седи на стола, ще си говорят, както преди малко, около тенджерата с петела. Нали?… Разлепя очи: кървава вада тече от пода накъм спалнята, Златан е извлачил тялото, да, ето, връща се, пак бърше ръце в пердето, пот се стича по лицето му. Пъхнах го под кревата, казва Златан, ама тая мръсотия тук как ще я измием… Той въздъхва като след тежка работа и се отправя към кухничката, там дълго се мие и пръхти на чешмата.

Ръцете на Мирчо се раздвижват, сетне краката, отлепя ходила от пода и му се струва, че са залепнали отдолу със засъхнала кръв. За момент ушите му запищяват, сетне изведнъж пропада в ужасна тишина, в която ехти само гласът на Златан:

— Хайде, не се мотай. Тръгваме веднага.

В кухничката Златан се бърше с розовия дядов пешкир. Очите му лъщят подигравателно насреща, търсейки Мирчовите.

— Абе ти да не напълни гащите — подсмихва се Златан. — Я се виж бе, каква канара си.

Той старателно подсушава косата си; и в един миг скрива в пешкира острието на очите си. Само за миг. Но достатъчен. Юмрукът на Мирчо, изстрелян от внезапна сила, се стоварва върху черепа му, тялото омеква, рухва на земята, от джоба траква ножът — току до краката на Мирчо. Златан е зашеметен, шава, Мирчо потръпва, сега трябва да направи нещо, да бяга, да се скрие… очите му падат върху ножа; сякаш цялата светлина на мъждивата крушка е попила в това късче блестящ метал. Навежда се, взема го, отваря го, ножът е тежък, безшумен, примамлив, ляга тъй удобно в дланта… Тъй мамеща е неговата хладина… тъй сигурна, успокояваща… Мирчо коленичи до Златан, който опитва да разлепи очи; ритва с босия си палец главата му, извръща я към стената: сега не можеш да гледаш… Поема дълбоко дъх, сякаш ще се гмурка, изчаква ръцете му, да се стегнат… стиска ножа и бавно натиска в гърдите на Златан — там, където трябва да е сърцето му. Така. До дръжката. И пак. Още веднъж. Сто пъти да бъдеш убит, все е малко.

Оставя ножа там, черните фонтанчета кръв спират. Край. Край. Край.

Изскача, залитайки, блъска се в стената и вратата, спъва се в прага и пада отвън, на плочника; и дълго плаче, пречистен, нещастен — и за пръв път усетил себе си наистина значим.