Коста Радев
Капан за невестулки (2)

2

Селото, макар и сиромашко, преселнишко, знаеше и помнеше доста гуляи по всякакви поводи и случаи; изглежда, хората, изтръгнати от земята си, по-охотно търсят забравата на пиршеството, отколкото вкоренените от векове. Но макар знаещо и помнещо, селото за пръв път записа в паметта си гуляй, в който участвуваха всички — от току-що родените до умиращите — и тях донесоха в двора на Йордан Белия, за да благословят сина му.

Девет години бе венчан Йордан Белия, но все рожба нямаше; вярно, половината от тия години пролежа в окопите на две войни, но, тъй или инак, жена му все не успяваше да износи до края дете, макар Йордан да бе поел всичката тежка селска работа върху си. И този път бе рекъл, щом жената, разплакана, му съобщи, че пак, рекъл бе и отсякъл: лягаш тук на одъра и никакво мърдане, сега вече няма да го изтървем, чуваш ли? Ха си станала, ха не си ме видяла повече! Аз ще ти шетам, аз ще ти слугувам девет месеца, пък ако го родиш, може и насетне цял живот!

Тъй Белия бе дочакал сина си; изрева като звяр, щом чу първия му плач, хвърли се в сеното при коня, та се наплака и той до насита. Сетне обиколи селото, продаде, каквото можа, събра туй-онуй в заем, пазари музиката и тръгна от къща на къща, от двор на двор да кани всички поред на своя голям ден.

Синът се роди в началото на земеделското управление и съвсем естествено бе кръстен, както много селски деца тогава, Александър. Йордан Белия бе твърде далеч от политическите страсти на времето си, често повтаряше, че политика мотика не тика, но без сам да разбере как, неусетно бе повярвал ако не в силите, то в добрата воля на земеделското правителство, и неговият Сандо наред с останалите десетина Александровци в селото бе израз на всеобщата неясна надежда, че животът ще се обърне към по-хубаво.

Дълго продължи гуляят тогава, но несравнено по-дълго остана споменът за него и много години след като Белия бе изгнил някъде в общите ями, а дълговете му бяха безвъзвратно отписани, се споменаваха трите бъчви вино, казанът с телето, двете музики, дето първия ден се надсвирваха, а насетне взеха да се редуват; и ревът на стотина мъжки гърла, щом из кирпичената колиба се покажеше някоя от бабите със синьото ревящо вързопче на ръце. Тъй е устроена хорската памет: страшни неща забравя, сякаш с паяжина ги замрежва, а дребните празничета пази, като че от тях черпи кураж и смисъл да живее човешкият род.

А имаше страшни неща за помнене, и по-малко страшни, дето бледнееха и паметта ги потулваше. Расла бе надеждата през тия години и бе се превърнала в желание; и когато дойде време, излезе, че неколцина мъже от селото успели да заложат себе си заради желанието. Беше двайсет и трета година, прашно и задушно лято, наелектризирано, въздухът тегнеше от сила, готова да се пръсне като бомба. Когато дойде денят на кървавия курбан, от селото тръгнаха седмина, сподирени от пролайващи кучета и крадливи погледи иззад пердетата; след година от тях се върна един с изтекло око; и ако разплаканите жени и майки го питаха нещо за другите шестима, седмият посочваше дупката на окото си и просъскваше: „какво, искаш да ми изкарат и другото ли? И другото ли искаш? Само едно ще ти кажа — късмет имаха мъртвите, благодарни бъдете, че не видяха що е мъка. А сега върви си, махай се…“

Йордан Белия бе от тия шестима; излязъл без сбогуване, сякаш на нивата отива, и жена му, станала суеверна покрай нещастията си, все едно и също нареждаше сетне: как не дойде детето барем да целуне, бащина благословия да му даде, та сега ще живее като куче прокълнато, горкото… Но въпреки това малкият Сандо вървеше добре, здраво и весело дете, макар белязано до живот от беднотията, властта, съдбата; нима те значат каквото и да е за едно момче с жилави мишци и чудесно храносмилане?

Сетне умря майка му, по-близките хора в село се събраха, поумуваха, па издириха един втори братовчед във Варна и тъй десетгодишен, Сандо за пръв път се качи на железница, яде розов локум на клечка и видя море.

По-сетне често си бе мислил: как тъй понякога човек отведнъж вижда съдбата си? Все едно какво име носи тя: мисъл, кораб, жена, местност, кон; все едно. Но внезапно се забива като трън в душата ти и остава там, а нишката на живота ти, увисва на неговото връхче. И разбираш, ако ти е даден ум да разбереш: дотук било, каквото било, насетне ще си свързан с тази внезапна съдба. Докрай.

Така Сандо видя морето; ахна, онемя и усети как невидимото трънче прониква в душата му със сладостна болка, потъва и остава там завинаги. Около него, покълнали от топлината му, никнеха мечти, крехки и скромни, Сандо ги пазеше свенливо — бе научил вече, че мечтите са хлапащина и признак на слабост. Тъй смятаха мъжете около него; а доста от тях не бяха дори наясно какво значат думи като мечти, нежност и други женски глупости — в иначе многообразния речник на крайморските мъже не бяха записани подобни лигавщини. Но морето, което за тях бе хлябът и виното, носеше в себе си тези понятия; мъжете живееха с тях, без да ги назовават. А Сандо, малкият пришълец, смаян от чудото море, му бе отдал себе си доброволно, в замяна бе взел само крехките стръкчета на плахите си копнежи.

Ходеше замаян през тези години; една по една мечтите вехнеха или животът ги прегазваше. Мъртвите мечти: рибарското училище, където, ако се стараеш, можеш да излезеш риболовен капитан. Разбитите гемии, забили нос в брега, продавани на търг — ако се хване човек, с малко пари и време пак ще я пусне на вода и тогава… Далечните пристанища, които с повечко късмет ще видиш, пък там вече… Една по една умираха тия мечти, на тяхно място никнеха нови, по-достижими, сетне и те… Шестнайсетата си година Сандо посрещна наистина в морето — нагазил до коленете в студената вода, превит от тежестта на таргата с баластра, нарината от гьозекенския плаж.

Често се бе питал след години: щастлив ли е бил тогава? Припомняше си безсънните нощи, облещените звезди над рибарските колиби, омайващата топлина на купчината дрипави овчи кожуси, натежали от рибя миризма; бездънната енергия на младото тяло, способно да се радва и на умората; дивното чувство за пълна и всеобхватна свобода, достъпна само на нищите… Тогава животът изглеждаше занапред, истинското щастие непременно бе там някъде, дебне, търси сгода да те изненада… А всъщност, казваше си след време: точно тогава, точно това е било времето на щастието. Но кой да знае, кой?

Пък и да знаеш — какво?

Бе як, жилав, търпелив, скъсал с всичко зад себе си — на морето трябваха такива мъже. Две години работи лимбаджийство — пренасяше товари с малка тритонна лимба от брега към закотвените гемии. Дърва, пясък, чакъл, въглища — все едно му беше, нали работеше, несгодите бяха дреболия и той се чудеше на другите как все се оплакват: я от време, я от чорбаджия, я от болести. Търсеха го, но неговият капитан не го даваше. Плащаше му почти двойно, сетне приспадаше горницата, но Сандо беше доволен: храна, дрехи, колиба, че и някой лев отгоре — колцина можеха да се похвалят с такъв спокоен и осигурен живот?

Много рядко си спомняше за село и тутакси гонеше спомена; и най-окаяният крайбрежен просяк изпитваше презрение и превъзхождаше по негово мнение кой и да е селянин от вътрешността. Селото бе минало свършено, веднъж завинаги, избледнелите образи, трупани десет години, съвсем се заличиха и остана само грапавият майчин лик; но жестоко е младото сърце, няма светиня за него, и тъй споменът за майката все по-рядко тревожеше нощите му; една облъскана женица, лишена от време и сили дори да прегръща детето си.

Впрочем никой не се интересуваше къде е роден и как е попаднал тук, на свършека на сушата, където прекъсваше нормалният човешки живот. Тук не се питаше много: знаеше се — от добро никой не е станал моряк или хамалин. И само веднъж го разговори един слабоват мъж, счетоводител в рибарската кооперация. Какъв си, отде си, как дойде… Сандо отговаряше неохотно, другиму би обърнал гръб, но мъжът го бе превзел с нещо; и Сандо изреди всички събития, които според него съставляваха гръбнакът на досегашния му живот. Мъжът ги изслуша, потупа го с тънката си ръка по рамото и рече замислено: ще ни потрябваш… след година-две ще ни потрябваш… Пък ако нещо ти се случи, ако имаш нужда от нещо, не се срамувай. Знаеш къде съм, намери ме. Ние сме насреща.

Сандо не разбра кои са тези „ние“, други неща го вълнуваха, пък и не вярваше някога да изпадне дотам да проси помощ. Докато бе млад и силен, докато морето има нужда от мъже, ще има хляб и покрив. Но все пак се поласка от неясния намек — ще ни потрябваш… Е, когато потрябвам, обадете се, винаги на ваше разположение, господин Не знам как се казвате…

И тутакси го забрави.