Коста Радев
Капан за невестулки (19)

19

Златан усещаше, чувствуваше: имаше нещо непредвидено, нещо изпуснато при обработката на Марта. Уж всичко стана, макар и трудничко, сутринта той позвъни и никой не се обади, през деня също, чак вечерта отговори непознат мъжки глас. Сетне Златан позвъни в „Пирогов“ и оттам му казаха със служебно съчувствие, че състоянието на пострадалата Марта Цонева е критично.

И все пак интуицията му звънеше тревога, Златан не мигна през нощта, изнервен още повече от досадното внимание на Люба; още по тъмно се измъкна, отиде пеша до апартамента си, прегледа пощата и лошото предчувствие почти спря дъха му. Най-отдолу, в луксозен плик, лежеше писмо от Марта.

Златан си наля чаша бяло, с много лед, наплиска очи и тогава зачете писмото.

„Е, любими, сбогом.

Играта свърши. Защото за мене това беше игра, от първата минута до последната. Интересно ми беше, макар че накрая ми писна. Защо всичко е толкова скучно с вас, мъжете? Е, не отричам, че ти постигна това, което искаше. Аз съм вече мъртва. Никой няма да загуби от това. Но аз съм и отмъстена. Навремето са вярвали, че убитият не намира покой на оня свят, докато не отмъстят за него. Аз няма на кого да разчитам, затова сама взех мерки. Искам да те мъча, бавно и сладостно, да те лиша от всичко, да унищожа амбициите и възможностите ти, да те принизя: това ще бъде най-подходящото наказание за тебе. Цяла година следя твоите далавери и машинации, описала съм ги и съм пратила описанието където трябва. Можеш да не се съмняваш в думите ми. Описах и убийството си, от първата минута до последния сеанс: признавам, изключителен си, имаш способности, но всичко това е в служба на уродливото ти, извратено, хипертрофирано себелюбие. За тебе не съществуват хора, общество, нрави; съществуваш само ти, гадно, хищно животинче. Знам с какво удоволствие би ме удушил със собствените пръсти, но сигурно опитът с внушението ти е доставял върховна наслада. Е, добре: ти успя. Но и аз ще успея да отмъстя за себе си. Всичко съм описала и пратила където е нужно; дори и да не те осъдят за убийство, останалите ти истории ще се разнищят. Ти си загубен, скъпи. И съзнанието, че те надиграх, е най-голямата ми и последна радост. Хубаво е, когато такова чувство ме съпровожда към небитието. Както ти казваше, няма защо да се сърдим един на друг, такова е тангото, така ще го играем.

Омръзна ми да пиша. Завесата падна. Сбогом, нещастнико. Сега ти си много по-мъртъв от мене. Аз всъщност нямах нищо ценно за губене.

P.S. Ти си много по-мъртъв от мене.“

 

 

Златан остави недокоснатата чаша и потъна в размисъл. Нито мускулче не трепваше по лицето му; в моменти на голямо напрежение той сякаш медитираше. Сетне решението бавно изплуваше: ясно, точно и почти всякога вярно.

Той внимателно накъса писмото, пусна парченцата в тоалетната чиния и набра номера на Мирчо:

— Спиш ли още? Идвай веднага.

— Къде? Не съм сам сега, нека към обед.

— Казах веднага. Вземи такси. В кантората.

Златан затвори телефона, съблече се и влезе в банята. Взе душ, студената вода го зашемети; добре, така трябва, наред с хладната мисъл и малко опиянение. Тогава нещата се получават — точни, чисти, приятни.

Значи така, Марта? Значи игра е било? И искаш да уязвиш този, дето те извади от… Все едно от какво, изобщо има ли в една игра жени, хвърляй картите и бягай, железен принцип ще ти бъде това занапред. Макар че… на кого да се довериш в тая гмеж от комплексирани малоумници?

По дяволите Марта, лека й пръст, сетне ще разсъждаваме какво е било наистина: игра или предсмъртно излияние на обикновена глупачка. Но трябва да се бяга. Този етап свърши. Край на явление трето. Следва антракт. Дано да е по-дълъг. Всичко зависи от едно: дали Марта е пуснала писмото по пощата, в такъв случай то ще пристигне в тъй нареченото „където трябва“ кой знае кога, в някой от чувалите с такива писма. Ако пък го е… Не, няма място за предположения, всяка секунда е скъпа, къде се бави това говедо Мирчо? Ах, Марто, ах, идиотко… Добре, че си жена; добре, че си патка! Добре, че истинското прощално писмо е било до мене; инак бях свършен. А сега.

Златан се засмя; бе му олекнало, нови планове играеха в главата, а сърцето му биеше неравно и бързо както пред оспорван двубой с добър противник… Е, добре, всички вие — Марти-Мирчовци и другата измет; ще видите вие за последно кой е Златан, какъв играч е бил. Общо взето, писна ми да съществувам във вашата среда. Макар че не знам дали другаде ще намеря такъв хранителен бульон. Е, важното е да бъде красиво, интересно. И доходно.

Такова, е тангото, господа.

Бе обмислил вече плана, когато Мирчо позвъни. Златан сложи най-тъжната си физиономия, отключи и положи ръка на рамото му, щом затвори вратата:

— Мирчо… нищо не можем да променим. Лоши новини. Марта почина.

Мирчо изведнъж омекна; Златан го прихвана, подкрепи го до дивана в стаята и изля в устата му стоплената вече чаша вино.

— Но не само това е лошото. И друго има.

— Как… как е станало?

Златан се засмя нервно:

— Жени… До една са истерички. А Марта как ни е натопила… предпочитам да не говоря така за нея, все пак мъртва е.

— Как ще ни натопи? Какво има да ни топи?

— Абе ти луд ли си? Всичко знае, откак сме се запознали с тебе, всичко е записвала и такъв роман е съчинила, че… И за някои сделки, дето уреждахме, и дето обичаме да живеем като хората понякога… И друго: обвинила ни, че сме си я прехвърляли един на друг. За теб пък писала, че единствената ти мечта била да духнеш на Запад, продуцент да ставаш, ама преди това ще утрепеш поне десет началници…, ей такива работи. Ти че ги приказваш такива, ще се намерят хора да потвърдят, ама защо го е писала?

— Как е станало? — прекъсна го Мирчо.

— Абе ти луд ли си! — тросна се Златан и пръсна чашата в пода. — Или се правиш на луд? Тя убийство ти лепва на гърба, разбираш ли, своето убийство! Демек, заради тебе се била самоубила. Нямал си сила да се измъкнеш от тресавището, и нея заедно със себе си… Че и мене намесва във вашите работи.

— Как е станало! — Мирчо хвана реверите му и Златан за пръв път се почувствува безпомощен пред грубата сила.

— Пусни ме — гнусливо каза той и заговори чак когато успя да успокои дъха си. — Как е станало. Сънотворно. По женски.

Мирчо го отпусна, въздъхна и се стовари в креслото:

— Значи безболезнено…

Златан усети пропукването и веднага нападна:

— Нейното мина безболезнено, неусетно. Ами нашето? Нашето е наред сега! Мислиш ли какво ни чака, главно тебе, но и мене, дето ви гледах цяла година на ръце! И защо, кажи ми, защо? Да ми провалите живота, кариерата, всичко? Лошо ли ми беше тук?

— Къде? — не разбра Мирчо, още замаян.

— В България, къде! Ти да не мислиш, че ще остана тук да гния по затворите, да тропам налъмите пет години напред? Ти си отговаряш за себе си, щом ти е все едно, изкарай още една младост в райе. Аз — благодаря. Нито по съдилища ми се влачи да ме разпитват, нито по следствено и затвори. Тъй че — предупреден си. Не искам да те оставям висящ, но не мога и цял живот да те водя за ръчичка.

— Тогава какво предлагаш?

— За мене пътища много — Златан махна с ръка и наля по глътка вино. — Аз отрано си опичам нещата. Но за тебе… Трудно ще ми бъде. Времето ми е малко. — Той отпи, втренчи се в Мирчо и го гледа, докато усети как слабостта и страхът вцепеняват кинодиректора.

— Говори де! Измисли нещо!

— Мисля — отвърна Златан. — Ти нали ми разправя за някакъв дядо по морето, рибарин. Как си с него?

— Добре. Обича ме, наследник ме е писал.

— Откога не си го виждал?

— Две години. Скоро ми писа писмо, здрав бил.

— Колко е от селото до границата?

— Шейсет-седемдесет километра.

Златан кимна одобрително.

— Познаваш ли лодката?

— Ами как. Колко й е на една лодка. Карал съм я много пъти. Ама ти…

— Какво? — закова го с поглед Златан. — Искаш да питаш къде ще ходим ли? Оттатък, нещастнико, да чакам тук да ми щракнат белезниците ли? Теб ако ти се лежи десетина години…

— Не, не… но все пак… Слушай, рисковано е. Граница е това, засичат.

— Ти за това не мисли, не е за твоята глава. Ще те преведа. Само без самодейност. Злато имаш ли вкъщи? Пръстени, дрънкулки?

— Аз ли? Моите са малко. Майка ми има. Защо?

— Да не мислиш да отидем оттатък по един гол задник? Събери всичко в едно пликче, заший го в джоба на сакото и остави на вратата бележка. „Пепи, тръгваме с Ани за Пампорово, там ще се видим.“ В този смисъл, имената не са важни. Разбра ли?

Мирчо кимна. Златан усети нерешителността му и го прихвана за раменете.

— За тебе ще го направя, мойто момче, искам да те гледам свободен, не да ти пращам веднъж месечно колетче. Аз си имам канал, но не е за двама души. Пък и ти с какво ще платиш? Поне двайсет бона излиза едно прехвърляне.

— Двайсет бона… Откъде? — горчиво се изсмя Мирчо. — Аз за друго мисля… за нашите. Край на кариерата им.

— Ами ако те опандизят, не е ли край? — засмя се Златан. — Абе момче, за дъртите ли ще мислиш сега, когато кожата спасяваш? Веднъж да стигнем оттатък, обади се на майчето и татето, извини им се, те ще ти простят. Важното е сега да действуваме бързо и умно. Всъщност от тебе се иска само бързината.

— Трябва да вземем билети за самолета.

— Какъв самолет бе, ти луд ли си? Нали там записват, нали проверяват? Качваш се на влака, сядаш кротко в ъгъла и заспиваш. Оттам отиваш на село, целуваш дядото, пиете по ракия и му казваш, че ще дойде един приятел за няколко дни. И никакво шетане из селото. Аз ще пристигна утре надвечер.

— Защо? Да тръгнем заедно. По-сигурно е.

— Имам да уредя някои неща. Ето ти пари за път. Петстотин. Още сутринта накарай дядката да прегледа лодката, уж да ходим с тебе за риба. Трябва да е в пълен ред. Нищо не разбирам от мотори.

— Няма проблеми, аз и на тъмно ще го разглобя. Друго ме тревожи — да не заподозре нещо старият. Страшна лисица е.

— Това да ти е грижата. Ще го метнем, не бой се. И по-големи хитреци има от лисиците. Ясно ли е всичко?

— Ясно.

— Добре, тръгвай. Утре вечер пристигам. Бъди внимателен, до довечера може да раздадат портрета ти по гарите.

— Мислиш ли.

— Всичко мисля. Очите на четири, никакво пиене по пътя, никакви разговори. Инак… знаеш ли какъв хубав процес ще стане? Хайде, тръгвай. Върви.

След няколко часа Мирчо се настани в полупразния обеден влак, загледа зеления юнски пейзаж, а в джоба му тежеше пликчето с майчините бижута: по най-груба сметка можеше да изкара с тях две-три години. Пък после… През ума му мина като досадна оса въпросът откъде Златан знае всички тези подробности около смъртта на Марта: писмото, съдържанието му, възможните и реални опасности за тях двамата. Но не можа да намери отговор, прекалено замаян бе от събитията и заспа изпотен, без да смее да свали сакото си; засънува спокойно синьо море, успокоен от увереността в Златановата непогрешимост. А когато се събуди, влакът бе спрял на някаква междинна мръсна гаричка, чакаше разминаване, слънцето бе превалило на запад и трудните въпроси бяха изфирясали от главата му както стотици пъти досега.

Щом отпрати Мирчо, Златан се зае да унищожи всичко способно да го уличи, да разкрие неудобни връзки и познанства. Това му отне около час; получи се неголям найлонов плик със ситно нарязана хартия и Златан го пъхна в чантата си; навън щеше да го изхвърли, някъде надалече. Оставаше най-важното — парите. Повдигна килима, разкова паркета в ъгъла под саксията с филодендрона и извади спестовните книжки. Бяха шест, грижливо обвити с фолио; той ги разгъна, разпредели ги по джобовете си, наниза по пръстите си пръстените, сложи на шията си златна верижка с масивен медальон. Добре… Време беше. И без това всичко тук е дребномащабно, любителско, мизерно. Само си затриваш способностите, каза си той. Всякакво вълнение бе изчезнало, пулсът му бе по-бавен от нормалното, погледът — спокоен, уверен, насмешлив дори. Той се вчеса, огледа за последно апартамента си, написа на гърба на визитката си: „Мирчо, ние с Цеца тръгваме, ще се видим в Пампорово, ако не сте се отказали. Привет. Златан.“ Заключи вратата и пъхна картичката зад табелката с името си. Така. Всичко върви добре, всичко е наред.

Оставаха парите. Това щеше да му отнеме половината ден и той си заповяда да е търпелив. Шест книжки, шест клона на спестовна каса, шест опашки пред гишета с оглупели чиновнички. Нищо. За последно е. Той изтегли последователно парите, като оставяше по двеста-триста лева влог; слагаше небрежно пачките в чантата, не бе виждал толкова пари накуп, само знаеше, че ги притежава; наредени в прекрасен, зашеметяващо дебел слой, те предизвикваха приятна възбуда.

Петдесет и девет хиляди. Добре.

Той обядва, позволи си половин студена бира, пи две кафета и се запъти по тихите безлюдни улички към къщата на Люба. Кварталът бе натежал от мирис на липи, толкова рано разцъфнали тази година, и този мирис навяваше някаква стара, забравена тъга: по детство, забравени мечти или нещо такова, сантиментално и ненужно. Сантименти, глупости. Чувства. Идиотщини. Но едно е чудно: те ли са нужни на слабите хора, за да ги подкрепят, или човек отслабва, ако вирусът на чувствата го зарази?

Никого нямаше около къщата, потънала в пъстрата сянка на белокори брези. Тишина и спокойствие, застинало време, далеч от световните проблеми, от течението на живота. В такива къщи не се живее, тук се почива. Прекрасно се почива. Особено ако няма от какво да се уморяваш.

Златан се огледа още веднъж и влезе незабелязан през кованата вратичка до гаража. Чантата бе олекнала, хвърлил бе пакета с ненужната хартия в един отворен канал, далеч оттук. Бе се отворило достатъчно място над пачките банкноти. Петдесет и девет хиляди. И това тук, в тая сиромашка държава. А какво ли ще бъде там, оттатък?

Е, ще видим. Сега по-важно е друго. Да я няма Люба. Да е хукнала някъде по приятелки, фризьори, пазари, кина — все едно. Да я няма. Инак.

Дано да я няма.

Той тихо отключи и затвори тъмната дъбова врата зад себе си.