Коста Радев
Капан за невестулки (18)

18

На седемнайсетия ден от пътуването „Дола“ пое обратния курс към българските брегове. Олекналата гемия се плъзгаше по матовата плоскост на Егея, сякаш умишленото забавяне досега беше изчерпало търпението й. Седнал на бака върху навитото котвено въже, Жоро Барута следеше курса и още повече следеше екипажа си. Тук, на бака, бе спокоен, не можеше да очаква удар откъм гърба; и макар че никой не беше го заплашвал, всички бяха наясно — Барута се страхува, но дали заради спечелените пари или от Сандо, не се знаеше. А може би от двете и още от куп неща, за които екипажът не подозираше. Капитанът бе отслабнал, брадясал, зачервените му очи хвърляха лоши, мътни погледи. Никой не го видя да спи; само понякога задрямваше, опираше брада в гърдите си и се стряскаше, щом някой доближеше.

Пресякоха Мраморно море, преминаха Босфора и при хубаво, макар и студено време, навлязоха в български води. На мръкване Барута насочи гемията към Василико, скоро „Лола“ прилепна до заскрежената скеля в залива. Барута влезе в кабинката си, извика вътре боцмана; след минута гъркът излезе, хвана Сандо под ръка и рече:

— Барбата каза да слизас. Ето ти пари, доста пари ти даде. Върви си по зиво, по здраво. Остави тази беля, дето я мислис, глупаво е зарад една зена. Ето парите, дръс.

И тикна в ръката му снопче банкноти.

— Закопцай се — викна подире му, — сте истинес.

След няколко минути, останал сам на кея, Сандо отпрати с дълга ругатня гемията „Лола“, за да не я види никога вече.

По-късно, след години, когато правеше някоя от безбройните горчиви равносметки на своя живот, Сандо винаги го делеше на две — до слизането му от „Лола“ и след това. Гемията бе отнесла в нощното море неговата невинност, неговата наивност, неговата младост. Илюзиите му, вярата, надеждите. От нея слезе един двайсетгодишен старец, чието дълго бъдеще бе вече обречено на спомените за краткото минало.

Всичко досегашно бе погребано на морското дъно край Спорадските острови, отнесла го бе една млада жена, от която Сандо помнеше само топлината, мекотата и тъмната горчилка на очите. И тъй му се появяваше тя: топлината на огъня, мекотата на постелята, тъмнината на нощното море: всичко се наричаше Сузана. И всичко го питаше, без думи и укор, само с кротка тъга: защо? Защо трябваше да стане така? Животът ли е тъй построен, или ние, хората, сме създадени по подобие на зверовете?… Сандо мълчеше виновен, не отбягваше въпросите, но и не търсеше отговор: чувствуваше, че му е още рано. Досега всичко бе ясно, хлябът, водата, виното, морето: непоклатим свят, където стойностите не се объркват. И изведнъж… Знаеше само едно: че рано или късно ще накаже Барута и нито власт, ни господ, ни дявол щяха да му попречат.

Тогава реши да доизкара зимата във Василико: далеч от всичко досегашно, да премисли, да изчака. Имаше пари, колкото никога не бе имал и чак по-късно, когато привършиха, се досети, че може би те са били последните пари на Сузана — колкото да си плати пътя до Палестина. Или до дъното на Егейско море.

Нае малка стаичка в края на Василико, хвана се помагач на хазяина си, стар рибар: мълчаха, кърпеха мрежи, всеки умислен за своите неща и само вечер, приседнали край печката, споделяха по някоя дума, за да прогонят скуката. Тъй мина и февруари, дойде време за риболова, хазяинът му предложи да остане до края на сезона и Сандо прие.

Същата година, по Никулден, го сватосаха за една млада вдовица с хубаво къдрокосо момченце. Сандо се привърза повече към детето, отколкото към майката; прецени, че и да не се променят нещата към по-добро, няма да станат и по-зле, и прие. Венчаха се, той се премести в къщицата на жена си и напролет реши да се захване с рибарлък, купи лодка, стегна я и изписа по бордовете й с неравни букви „Сузана“.

Заживя; и не се питаше дали животът му харесва, добър ли е, или лош. Преживяваха как да е, а това не беше без значение в тези гладни години. Но и помен нямаше от предишния Сандо. Изчезнало бе спокойното момче, жител на вселената, братът на птиците; сега друг Сандо обитаваше същото тяло: свит, вглъбен, взрян сякаш в някаква вътрешна празнота.

Малкият обикна новия си татко, усещаше добротата зад мрачното брадясало лице; а местните рибари, харесали вече Сандо, споделяха доволни: браво, браво, събраха се лика-прилика, да бяха се избирали, тъй нямаше да случат и двамата… Сандо подочуваше тези приказки и сърцето му омекваше; ако имаше нещо на света, способно да го просълзи, то бе човешката доброта. Споменът за Сузана го измъчваше, напомняше му неизпълнената клетва за мъст; но той не го пъдеше, оставяше го да разранява душата му, да не зараства раната. Рано или късно трябваше и щеше да отмъсти. Когато узрее.

Вярваше ли си сам, или се залъгваше — не можеше да прецени.

Така, свит като какавида в себе си, го завари революцията. Скептик като всеки моряк, и все пак любопитен, Сандо хем не вярваше, че промените ще донесат нещо добро, хем си даваше сметка, че по-лошо няма накъде да става. Жена му обаче бе обзета от трескаво възбуждение; оказа се, че е подпомагала тайно нелегални и интернирани, та изведнъж семейството им излезе на почит и уважение и някои съседи дори побързаха да се обръщат към Сандо с „другарю“ — което безкрайно го смути, макар и да му беше приятно. Какво пък, господин никога не е бил, може би ще се окаже другар?

Революцията излезе благосклонна към Сандовото семейство. Жена му бе включена в някакви комитети, търчеше постоянно из околните села, изпращаше я милиционер с пищов и отдаваше чест, когато Сандо се появеше на прага да я посрещне; но това бе първите месеци. Сетне всичко се намести в релси, новата власт взе положението в ръцете си, рибарите образуваха кооперация и Сандо влезе в нея заедно с лодката „Сузана“. И така хлябът, газта и олиото бяха осигурени, макар и оскъдни, животът стана по-спокоен, макар че жената търчеше по събрания и митинги, речи държеше, агитираше и когато се връщаше късно вечерта, по инерция се захващаше със Сандо: ти не си достатъчно активен, сега е такова време, всеки трябва да даде всичко… Какво да дам, кротко вдигаше рамене той: какво имам, та да дам? Пък ако всички тръгнат по митинги, кой ще ни храни?… Тя обидено се свиваше в леглото си; не такъв си бе представяла съпруга си. Разбираше, че нещо тежи на душата му, и това я вбесяваше: според нея в такова бурно време бяха недопустими разни лични мъки и тревоги.

След около година тя се промени съвсем, престана да говори с мъжа си, което никак не го засегна — той дори не забеляза промяната. Грижеше се за малкия, майстореше му въдици, дялкаха лодчици и си бърбореха, докато чакаха майката да се върне. Докато един ден бившият му хазяин го спря, поговори му, Сандо помръкна, но не каза нищо. Прибра се, сложи малкия да спи, изчака жена си и още на прага й врътна такъв шамар, че успя да я свести чак след час. После, като се увери, че е жива и здрава, целуна детето и захлопна вратата.

Разведоха ги набързо, Сандо мина през кръчмите, прости се с мъжете и напусна завинаги Василико, без да каже никому къде отива. Сега беше свободен, узрял: трябваше да изпълни клетвата си, дълга си, да успокои съвестта, дето толкова време горчеше и отравяше безкрайните му нощи. Нищо друго нямаше значение — още гореше лицето му от юмрука на Барута, още се люлееше пред очите му студената гръд на морето, погълнало Сузана. И Барута трябваше да плати.

Някога известна личност по крайбрежието, сега Барута бе позабравен: изведнъж се бяха променили хората, други бяха сега известните мъже, различни бяха и разговорите, рядко се отваряше дума за старото време. Все пак Сандо попадна на следите му и го откри в Поморие, в самия край на градчето, където започваха лозята. Бившият капитан бе станал пъдар и човекът, който посочи колибата му, плю с отвращение: този мръсник за какво ти е? От километър мирише на стара гад.

Сандо се усмихна, отряза една дебела лескова тояга, окастри я, почака сърцето му да се успокои съвсем и тръгна към колибата. Беше август, по пладне, прахът избухваше на топли облачета под гумените цървули, чучулиги цвърчаха отгоре, животът бе празничен, тържествен, бременен с дългоочаквано облекчение.

Барута дремеше, седнал на пейката под върбовия навес до колибата. Сандо доближи и едва го позна. Този мършав старец, гурелив, с изкривена от удар челюст: това ли беше Жоро Барута? Къде бяха силата му, тежестта, високомерието, страхът, който внушаваше преди този човек? Бившият капитан похъркваше, от увисналата долна устна се точеше лига, в праха до краката му лениво дишаше мръсно коте. Сандо доближи, Барута се стресна, отвори очи, заслепен от слънцето, и дрезгаво попита:

— Кой си? Какво искаш?

Сандо се опря на тоягата, пъдарят се вторачи в него, разтърка очи и го позна.

— Ти ли си? За какво си се домъкнал?

Нямаше уплаха в гласа му, равен и безчувствен. Котето се събуди, скочи в скута на стопанина си и се сгуши.

— Рекох да те видя — продума с усилие Сандо; гласът му хриптеше от възбуда. — Имаме да се наплащаме с тебе.

Барута късо се изсмя.

— Всичките сметки сме си ги уредили, момче. Ако има нещо друго да кажеш, кажи. Ако не, хващай си пътя обратно.

И той притвори очи, за да приключи разговора.

Сандо протегна тоягата и я опря в отънялата шия на Барута.

— Още имаш да плащаш, пачавро дърта. За онова момиче кой ще плати, а? Забрави ли го?

Късо стържене, наподобяващо смях; Барута разтегна уста. Нито един зъб не бе останал в нея.

— Ти да не си неин пълномощник бе, хлапак? Наследник или нещо такова? Малко ти беше боят тогава, трябваше да ти нашаря хубаво задника, та като помислиш за Барута, да пълниш и насън гащите! Я го глей ти, сметка дошъл да иска! И ти ли бе? Цялата тази власт само с мене се занимава май. И ти ли си станал от тях, от властниците? То нищо чудно, голтак и гащник си беше, сигур си се присламчил към келепира. Ама какво ще вземеш от Барута?

Той се огледа, бръкна с костелив пръст в една от безбройните дупки на ризата си.

— Ей това ще ми вземете, това остана: дупките! И гемията ми взеха, без левче да платят, и златото ми взеха, проследиха ме, гадовете, прибраха го, като че бащиния им е. Злато трябвало на държавата! А на мене не ми ли трябва? И къщата ми взеха, напъхаха вътре такива голтаци като тебе… Ах, защо не съм по-млад, защо…

Той заклати глава; приличаше на стара жадна костенурка.

— За момичето говоря — каза Сандо. — Не ме интересува животът ти. Да са те пречукали най-добре, да не цапам сега тоягата. — Той натисна, Барута се вцепени. — Говори, последна дума имаш. Кажи ми, като си легнеш вечер, не ти ли се е явявала? Поне веднъж?

Барута го изгледа; останало беше нещо от предишния капитан в избелелите му очи.

— Ти, момче, глупак си беше и не си се променил. Абе за една чифутка ли ще мисля аз бе? Има Барута грехове в сметката, и какви още, с господа голям пазарлък ме чака. Ама за някаква чифутка, дето се удавила, за нея ли да мисля? Да не съм я насилвал да бяга? Стой си тук, може никой да не те пипне с пръст. А тя хукнала белята си да търси. Всички тия, дето бягаха, да не им беше чиста работата? Хай, чифути недни! И ти сега си дошъл адвокатин да им ставаш, диване с диване! Махай тая сопа от врата ми, или удряй и да се свършва работата!

— И това ще стане — Сандо натисна още малко сбръчканата шия. — Ти я уби. Ти не пожела да се върнем да я търсим. Ти си виновен и ще плащаш.

— Аз? — засъска Барута. — Аз? Ти, малкият, ти я уби! Да не я мъкнах аз да я въргалям по сламеника? Да не й наливах аз вода след това? Ти сам си я уби, и търсиш друг виновник, щото си мухльо и ти трябва друг да поеме вината, сам не можеш да я носиш! Ще ме убие! Ха! Е, удряй, де! Хаир ще ми сториш, щото аз сам не искам да си посегна, суеверен станах на стари години. Хайде де! Всичко ми взеха, ограбиха ме, завряха ме тук при змиите да доживявам, за какво да жаля? Добро ще ми направиш, удряй, на, разцепи ми главата и толкоз, мене ще отървеш, пък и ти ще полежиш в затвора, дано ти дойде поне малко акъл. Я го виж ти!

Сандо усети как ръцете му омекват; не от състрадание, а защото истина имаше в думите на Барута.

— Как така — пресипнало рече той, — как така аз ще съм я убил? Аз я харесвах, и тя мене, и не беше само заради водата… аз й предложих да се върне обратно, да заживеем…

Барута захихика насреща.

— Развесели ме ти, момче. Отдавна такъв глупак не бях виждал. Бога ми, трябваше да те бутна някоя вечер от борда, да не ядеш напразно хляба на тая земя.

И изведнъж засъска, плюещ лиги:

— Удряй де, убий ме, веднъж и аз хаир да видя от човек! Едно искам само: да вампирясам, та нощем да ви пия кръвчицата, гадове мръсни, крадци, голтаци, както вие изпихте моята! Точно сега, когато можех да живея спокойно, на старини да се радвам, на почит и уважение, сега дойдохте да ме ограбите, всичко да ми вземете! На, удряй, келеш с келеш, направи ми това добро, ама да знаеш: чифутката ти си я уби, сам-самичък, все едно ти я ритна зад борда! Хи-хи! Дошъл сметка да дири, серсеминът, като че аз се въргалях с нея! Ха удряй де, омръзна ми да чакам!

Стъписан, Сандо отпусна тоягата.

— Млъкни! Мълчи, че ще… — той не знаеше какво да каже, с какво можеш да сплашиш този луд, който проси смъртта си? — Не искам да ти чуя гласа повече.

— Ами махай се — захили се старецът, — върви си! Скачай от борда, напускай кораба! Това не е „Лола“, тя потъна, това е друга гемия, не виждаш ли, тримачтова е, сега набирам екипаж… силни момчета трябват, аз плащам добре, но искам послушание и без много приказки… Ако умееш да мълчиш и да изпълняваш, ще напълниш джобовете, ако не… хе, хе, глупаци колкото щеш, всеки иска да работи на такава хубава гемия… Знаеш ли как се казва капитанът? Жоро Барута, не може да не си чувал… Огън мъж, само да учиш занаят с него… и пари да печелиш… много, много пари, знае той как се печели… жалко, дето потъна „Лола“, но тази гемия е по-добра, и мотор има… тръгваме оттук, надалече, ще товарим от Пирея гъркини, ще ги разнасяме по харемите… тръгваш ли?

Той размаза проточените лиги и се затресе в ситен смях:

— Хи, хи, знае Барута как се печелят парички, хи, хи, най-важното е товарът… глупаците плащат най-добре… хи, хи…

Сандо погнусено се отдръпна, пот шуртеше от челото му и лютеше, замрежвайки очите.

— Махай се! — изсъска Барута. — Нали си от комунистите, от дрипльовците, с моите пари на гробарите си да плащате! Махай се! — Той сграбчи котето, свито от уплаха в скута му, и го размаха с треперещи ръце. — Всичко ще ми върнете вие, тъпкано! С лихвите ще си го взема! Не знаете какво може Жоро Барута, нищо не знаете! Ще дойде времето, ей така ще ви мачкам, един по един! Ей така!

Той замахна с широката си костелива длан и я стовари с внезапно бликнала сила върху главата на котето. Пръсна кръв, мозък се размаза по ръцете му, той хвърли агонизиращото животно и с невиждащи очи притихна, разкривил уста в конвулсии. Сандо постоя разтреперан, потресен, сетне се обърна полека и пое обратно по горещия прах на лозарския път. Тоягата се влачеше в увисналата му ръка, потта се стичаше по лицето му в кални вадички. Когато се показаха първите покриви на града, Сандо седна на прегорялата трева, обърса лицето си и заплака, търсейки пречистването в тези дълго сподавяни сълзи.

Барута беше наказан, но не Сандо бе въздал заслуженото; можеше ли да успокои съвестта си?

— Ти я уби, сам я уби, все едно че я ритна зад борда…

И тогава Сандо разбра, че никога няма да забрави тези думи — не само заради тяхната убийствена нелепост. Но и защото криеха подобно тъничко отровно зъбче на змия частица истина.

 

 

След едногодишно обикаляне по крайбрежието Сандо се установи завинаги в малко полугладно селце, където хората бяха достатъчно улисани с грижите си, за да разпитват за болките ти. Заживя, струпа полека една къщичка, усвои рибарлъка, сетне влезе в делфинолова, чак докато го забраниха, и пак се върна в селцето. Тук след години най-неочаквано го намери доведеният му син.

Дойде заедно със своето момченце, седемгодишно дяволче, точно копие на хлапето, което Сандо остави във Василико преди двайсет и пет години. Бившата му жена, разказа синът, се била омъжила, издигнала се, станала важна личност в просветата и загинала при катастрофа преди година заедно с мъжа си. Тя не даваше да се издума за тебе, каза синът: иначе отдавна щях да те открия… Сам той се насочил към дипломацията, напредва вече, жена му и тя… Сандо поплака, синът също понакваси очите, почерпиха се, а малкото не сваляше прехласнат поглед от дядо си: голям човек, рибарин, кой може да се похвали с такъв дядо?

Малкото, внучето. Мирчо.

Оттук насетне всяко лято Мирчо прекарваше ваканцията в дядовата къщица. Баща му работеше вече в чужбина, рядко се връщаше, още по-рядко се отбиваше да види Сандо; съвсем различни станаха световете на двамата; но Мирчо неизменно гостуваше по някой месец, докато поотрасна, завърши гимназия и захвана да работи нещо в киното. А Сандо старееше — по-бавно, отколкото сам той искаше, понесъл неизтляваща болка в гърдите си: „ти я уби, сам я уби, все едно я ритна зад борда…“

Така ли беше? Ако не, защо толкова години не замлъква съвестта? Ако пък беше така, то с какво си по-различен ти от Жоро Барута? Тогава ти си същият изрод и заслужаваш ли миг дори спокойствие?… Пред очите му играеше треперещата сгърчена фигура на Барута, ръцете му, омазани с мозък и кръв, стиснали потръпващото коте… Същият ли си, Сандо, такъв ли си?… И безсилен да си отговори, търсеше утеха в чашката и сетне — в тежкия безпаметен сън.

Жоро Барута отдавна бе станал прах, „Лола“ се разби в Калиакра скоро след като кооперацията я бе поправила; тъй морето погълна тайната, чийто отговор измъчваше Сандо. Осъдил се сам, той изтърпяваше толкова години вече присъда, за която не бе сигурен дали е справедлива. Но нали, казваше… и, не си убеден, че си безгрешен? Никой не може да те осъди, но и оправдание нямаш, и имаше истина в думите на оня нещастник там, в лозето: ти я уби.

Грам истина да има в тия тежки думи, значи виновен си — дори за това, че не се опита да я спасиш. Дори за това, че не отмъсти на Барута. Дори за това, че си бил наблизо и нищо в тебе не е сигнализирало, не е заудряла камбана в ленивата ти душа и може би точно през твоята вахта тялото на Сузана е полетяло в ледения мрак към небитието… Може ли, имаш ли право да се смяташ невинен?

И той се бе осъдил: бъди сам, очи в очи със съвестта си, и нека тези въпроси не ти дават мира чак до края. Но ако някой път, кълнеше се той, видиш наблизо да се върши несправедливост; ако можеш да различиш лъжата и не го сториш; ако злото е наблизо и ти не го посочиш с пръст — тогава изгубваш и правото да живееш. Тогава знаеш какво да правиш.

Тъй живя Сандо; и макар да беше в покрайнините на живота, далеч от бурите и вълненията му, не измени на клетвата си. Изправя се срещу несправедливости, дребни наистина според мащаба на тукашния живот — и плесници яде, и шапка видя да му свалят. Посочваше лъжата, назоваваше злото — полза почти не намери от това, ала мехлем бе за съвестта му всяка такава постъпка. Защото рана е съвестта, кървяща, открита рана на гърдите и човек трябва тъй да живее, че от време на време да устройва празници на съвестта си — инак зарасне ли тя напълно, изчезне ли раната, губиш правото да се наричаш човек.

Тъй минаваше животът му; и само една обикновена, човешка слабост си бе позволил Сандо, ако не броим чашката вечер. Една сладка радост, изначална, покоряваща, носеща име, образ, душа.

Малкият. Внучето. Мирчо.