Коста Радев
Капан за невестулки (16)

16

„Най-смешното беше, че и двамата ме мислеха за луда. Може и наистина да бях, но мъничко, защото никой луд не съзнава лудостта си. Всъщност аз играех полудяла, една глупава нашенска Офелия, но имах нужда от играта, тя изведнъж ме превзе и стана моят таен свят.

Харесваше ми тази игра, освен нея нямах вече нищо. На двайсет и две години се огледах, видях се и бях безпощадна: нямах нищо. Нито амбиции, нито илюзии, нито мечти: празнота. Откъде дойде, как ме обзе, това е друг въпрос. Но тогава бях ужасена като корабокрушенец, паднал от борда и осъзнал, че край него има само вода.

Не обичах работата си, не обичах начина на живот, хората наоколо и най-вече себе си. Бях се излъгала в нещо, в някаква тайна, неосъзната вяра, без да зная точно каква. Но, изглежда, силно бях вярвала в нея, защото ме болеше от нейната загуба. Бях останала празно тяло, чиято хубост не бе допуснала у мене да се развият сетива за радостите на духа. На всичко отгоре разбирах, че е късно, пък и нямам никаква охота да се променям. Нищо, изглежда, не потиска амбициите тъй, както хубавата телесна обвивка. Един бонбон, лъскаво излишество, което бе започнало вече да омеква и да губи сладостта си.

Казвах си: Марто, единственото, дето ще те извади от скуката, е тройната доза сънотворно, или да отплуваш по реката като Офелия, както я показваха във филма, окичена с бели цветя сред лилиите. Стотици, хиляди жени по света се самоубиват за много по-дребни причини. А ти? Какво чакаш още? Ти не обичаш вече живота, медените наслади ти втръснаха много рано — още когато другите се учеха да управляват битието си и да намират радости в делника, в труда, проектите си, надеждите — още тогава ти, Марто, сърбаше удоволствия с големия черпак. Разбра ли, че фалшиви са били? Да; но късно е да се обръщаш като чорап наопаки, пък и няма смисъл. Нито оня, истинският, живот има нужда от тебе, нито ти от него. Идиотките от твоето обкръжение вече стигнаха до наркотиците или до откровена проституция. Избирай! Ето там са таблетките, рано или късно ще ги нагълташ накуп, защо трябва да минеш преди това през унижението на осемчасовия работен ден или чуждите вмирисани чаршафи?

Ето така, полека, но сигурно, мисълта за Края покълна в душата ми, свикнах с нея и дори изпитвах сладостна нужда да я викам всеки ден и да я чувствувам все по-настойчива. Но отлагах; не от страх, ами хайде да мине още някой ден, може пък нещо да се промени, нещо да се случи. Велико нещо е надеждата и ми се струва, че ако скоча от десетия етаж по своя воля, докато падам надолу, ще се надявам да стане чудото и да оцелея. И тъй все нищо не се случваше, пък и аз бях наясно: за да се случи нещо хубаво с тебе, някаква промяна, някаква стъпка към неизвестното, трябва да си подготвила почвата — душата си, с други думи. Но аз не исках, промените ме плашеха, рисковете ме отегчаваха, всичко ми беше безразлично. Всичко. Ах, колко ужасно беше това — една лепкава, гадна, студена сивота.

И тъй, животът ми беше досадил съвсем. Докато един ден срещнах Златан.

Веднага усетих големия играч: поне за това имах изострен усет. Е, Марто, казах си, защо да не опиташ? Един последен опит да разнообразиш живота, да го насочиш нанякъде, пък ако и тази пътечка не се окаже към щастието, знаеш вече какво да правиш. Този тип, тази лисица заслужава да си пробваш силите. Ако той не излезе достоен партньор в пиесата, кой друг? Нека поне този театър да ти бъде забавлението; амбицирай го, подлуди го, предай се после и тържествувай, защото никой мъж, дори и такъв като Златан, няма да допусне, че робинята му всъщност е господарка. Чудесен мач може да стане, добрият играч отдалече личи, а този беше роден и природно надарен играч: трябваше да бъде повален.

Започнах. Няма да обяснявам сега как направлявах развитието на нещата; само след месец аз, покорното добиче, го влачех след себе си и той дори не подозираше моя триумф. Златан наистина бе достоен, артист и половина, да се насладиш на изкуството му. Но аз имах главното предимство: знаех, че и двамата играем, затова водех играта. Никога не съм била тъй доволна от себе си и същевременно дотам се бях вживяла в ролята на луда, че май наистина малко откачих. Винаги съм била такава: поддам ли се на някое настроение, забравям всичко останало.

Златан се мислеше за голям комбинатор, може и наистина да беше такъв. Пари имаше, макар никога да не се перчеше; но жените усещат тези неща, тежестта на мъжа минава първо през портфейла му и най̀ ми е смешно, като видя някой да се надува със стотина лева в джоба, готов да ги профука наведнъж и сетне да кърпи тайно бюджета си половин година. Хубаво беше със Златан: уверен, сигурен, той не рушеше препятствията по пътя си, а те сами се отдръпваха, задвижени от невидим механизъм. Сякаш светът съществуваше, за да го обслужва, всичко при него беше предварително и стопроцентово уредено. И аз до него: лудата, влюбената до смърт, дори досадна с любовта си — тук много внимавах да не преиграя; насекомо в шепата на бога. Кой е този мъж, който ще отхвърли възторжения захлас на такава млада робиня, която само преди седмици не го и забелязваше?

Не помня кога точно дойде омразата. Може и винаги да съм я носела скрита в себе си като вирус, който дебне своя час; може и като реакция на неговото самодоволство и пренебрежение, не знам. Но изведнъж осъзнах, че никого не съм мразела досега и никого не бих могла да мразя тъй, както Златан Петракиев. Продължавах играта с двойно внимание и удоволствие, защото всяка грешка можеше да ми струва нейния край. Не можех да се лиша от играта — нищо нямаше да ми остане. И продължавах да ходя занесена по улиците, докато го срещна и се лепна до него, а той потръпваше от скрита гордост, увлечен от силата на своята въображаема власт над мене, горкият.

Уверен в тази власт, той реши да ме използува за своите машинации. Първия път, помня, улови ме нежно — нещо хищно имаше в неговата нежност, — изгледа ме продължително в очите, убеден, че излъчва хипнотична сила, и каза: трябва да замаем един левак, става дума за много пари. Само ти можеш да свършиш тая работа. Как, попитах, направих се на ударена. Той се изсмя. Как, вика, и на това ли да те уча? Щом успя мене да свалиш, значи можеш всичко. И ме гали, като че котка му мърка в ръцете, забил очичките си в моите. Но ти, почнах да увъртам, няма ли да се сърдиш, няма ли да ти е криво?… Мойто момиче, та ти няма да се жениш за него! Ще го завъртиш за една-две нощи, той е женен отскоро, няма да хукне подире ти, не се бой, това е бизнес, разбираш ли, то няма нищо общо е нас двамата, извън чувствата е. Нали искаме хубаво да живеем? Е, тогава се налага да правим дребни отстъпки от принципите си, дори да ни е неприятно понякога… Така ми говори още дълго, уверен в хипнотичната си сила, а аз омеквах в ръцете му и примирах от тайно удоволствие, че мога да играя, без да губя контрол над себе си. Накрая кимнах, примирих се, пуснах някоя сълзица, на другия ден той ме заведе в една компания, запозна ме чрез домакинята с един млад глупав шишко, дето не представляваше никаква трудност за мене. Преспах два пъти с шишкото — едно не съвсем неприятно отклонение в моята игра, — сетне Златан ни свари заедно, изпъдиха ме, какво си говориха, не знам, но след седмица той ме заведе в Пампорово, изкарахме няколко бурни дни и ми призна, че шишкото бил брат на някакъв кмет, който трябвало да продаде един голям имот на безценица, та чрез шишкото Златан го купил, веднага го препродал, заменил или нещо такова и пъхнал в джоба си около трийсет хиляди. Толкова значи му донесе първият мой успех в колективното ни дело.

Сетне ме използува още няколко пъти с подобни мисии, справях се добре; тези случаи с имена, дати и подробности съм описала и оставила в Централната поща до поискване на името на братовчедка ми, която Златан не познава и няма възможност да се добере до писмото. Общо според това, което ми е признал, сумата е към петдесет хиляди. Но не това е важното сега.

Тъй мина почти една година, Златан бе свикнал да разполага с мене като с безропотно, изпълнително добиче; аз пък отглеждах омразата в душата си и съществувах чрез нея. Той трябваше да бъде унищожен по начин, достоен за него — да изгуби всичко, да трепери от страх и да пада дълго-дълго в пропастта, умирайки хиляди пъти. Тогава щях да бъда отмъстена и да съм направила най-сетне нещо що-годе полезно в живота си. Не знаех точно кога ще дойде времето на мъстта, но вече бях подготвена за него.

И то дойде. Един ден Златан пристигна у дома, без да ме предупреди по телефона, влезе и веднага разбрах какво ще ми каже. Дума по дума, сякаш в гледана вече пиеса, произнасяше очаквани реплики: стига сме се срещали, ти трябва да помислиш вече за себе си, да създадеш семейство, аз също имам подобни намерения, годините напредват, каквото било — било. И така нататък. Гледах го, втрещена, ужасена, играех чудесно със сълзите, сцените и прочее, а душата ми ликуваше, обляна в светлина: дойде времето, Марто, сега ще щракне капанът, дето цяла година го приготвя, браво, ти удържа, успя… Тъй се вживях в ролята, че направих истеричен припадък, ухапах го, виех и скимтях, докато той ми зашлеви един здрав шамар и хлопна вратата, доволен, че се отървал от тая луда глупачка.

Разплаках се от радост, отидох на концерт, слушах Брамс и Шопен и виждах себе си — какво ще правя по-нататък. След няколко дни позвъних на оня малоумник Мирчо, дето Златан го беше омотал — колко му трябва на Мирчо, — и го повиках. Бях студена, отречена от всичко, обладана от една идея фикс — да си върна Златан или да го убия. Нещастникът клъвна, надрънка един куп глупости, а аз седях срещу него и се чудех отде се взема тая сила на Златан да прави от хората кротки роботчета, управлявани сякаш от разстояние. Изгоних Мирчо, горкия, за него всичко е кино, животът е тъпа продукция, на която той е директор.

Дадох срок на Златан да се върне до края на седмицата и зачаках. Бяха три чудесни дни. Той несъмнено бе силно затруднен. Познаваше силата на чувствата ми, бях играла добре цяла година и той не се залъгваше, че ще му простя. Нещастницата, за която се бе лепнал, сигурно щеше да му донесе повече полза от мене и той в никакъв случай не би я изпуснал. Тук миришеше отдалече на голям залог, инак Златан не би се прежалил за тая сбабичосана вдовица, та чак да се пренесе в къщата й. Може би щеше да опита още веднъж да ме убеждава, да ме хипнотизира с лъжливите си очички; нямаше да успее. Марта за нищо не дава своята прекрасна играчка Златанчо. Иска си я. Ако някой посяга да й я отнеме, то Марта, непослушната, ще я счупи. Ще я тресне и толкоз. Освен нея никой на света няма да притежава нейния Златанчо. И той ще разбере, че има само един-единствен изход.

Да премахне лошото детенце Марта.

В края на тези три дни — най-интересните в живота ми — той позвъни. Беше нагласил гласа си прекрасно: тъга по необратимото, топлота към мене, примирение пред неизбежното, подправено с омраза към тая курва живота, така тъпо устроен, ама няма как, трябва да се движим по коловозите му.

«Мога ли да те видя?»

Какво да крия, бях репетирала двайсет варианта на отговор.

«Имаш ли нещо съществено да ми кажеш? Нямам нужда от успокоително.»

«Марта, не се обиждай. Действително искам да те видя. Затъжих се за тебе.»

Изсмях се с горчив сарказъм:

«Ха, я виж ти! Е, добре, кажи къде.»

«Ще мина да те взема.»

Това означаваше, че иска да бъдем само двамата у мене. Интересно, дали ще се осмели да го направи… толкова бързо?

«Добре, ела.»

Налях си коняк, седнах и зачаках.

Ако ме убие сега, мислех си, няма начин да не го хванат: ако той мълчи, Мирчо ще издрънка всичко, щом го притиснат, пък и много хора знаеха нашата връзка. За всеки случай оставаше писмото до братовчедката, където описвах далаверите на любимия мъж; ако не го потърсят до месец-два, пощаджиите или ще го върнат на моя адрес и ще попадне в милицията, или ще го пратят на братовчедка ми, та пак там. Изобщо, Златанчо, кукло моя, на твое място бих отложила разправата. Друг вариант: да изчака някой и друг ден, да подготви всичко както трябва — тогава може и да му се размине, умен е той, ще подреди нещата. Тогава?

Тогава, рекох си, Марто, сядай да пишеш писмо докъдето трябва, защото тая хитра лисица Златанчо като нищо ще надиграе някой по̀ балама инспектор. И така, докато чаках, тръпнеща от любопитство, реших да напиша на всяка цена това писмо.

Той се позабави тогава, може би това влизаше в неговия сценарий, не зная, оттук нататък аз щях да участвувам в играта повече като зрител — такава беше последната ми роля. И докато го чаках и премислях цялото свое празно, тъпо, ненужно минало, се питах: защо стана така? Защо израснах без цели, без идеали, без никакъв бог и светия, както цялото свое обкръжение… може би и поколение? Отвсякъде ни заобикаляха думи, а някак ни се изплъзваше течението на живота; сякаш самите себе си гледахме на кино, а филмът беше глуповат, сладникав, като за малоумни, и ние не можехме, пък и не искахме да излезем от кадъра. Възрастните влачеха своя сив, вещостремителен живот, ние се гнусяхме от техните разговори, а усещахме, че нямаме дори това, тяхното, да ни запълва същината. Марто, казах си, като си програмирана да бъдеш една приятна креватна принадлежност, поне да туриш червения фенер пред квартирата си, да пазариш едно макро и хайде, наслука в големия бизнес. Но даже и за това не те бива, нямаш тръпката, а ония ливади, дето Златанчо ти пробутваше, той ги е преценил: те на занаятчийка няма да се хванат, поне толкоз им сечеше пипето. Всичко беше предвидил Златан, шапка да му свалиш; само това, че е с двата крака в тенджерата, още не знае.

Защото той няма друг изход, трябва да те премахне, Марто. Засилил се е да скочи нависоко, това му е целта на живота, а ти се опитваш да го спреш. Дори да не докажеш нищо от далаверите му, дори да не влезе в затвора, пътят му за горе, за висините, ще е затворен завинаги. А той живее само заради това, говорил ти е, разбрала си го: много нависоко се цели Златан. И затова няма да го спре нищо. Нищичко. Най-малко пък някакво полудяло маце, дето ходи като сомнамбул по улиците.

Бях сигурна, че ще го направи; и изгарях от любопитство: как?

После той дойде. Няма да описвам излишните сцени, дългия предварителен разговор, проучването на позициите. Ще започна от същественото: не бях се излъгала, той бе решил да ме премахне. Но на въпроса: как? — не бях успяла да намеря точния отговор. Все пак моите уважения — Златан си е Златан, един голям майстор, ненапразно го бях избрала за таен партньор в моята последна игра.

Слушах го дълго, играхме вече поомръзналите роли, може би минаха часове, докато разбера накъде бие. А той говореше тъжно, бавно, с натежал от напрежение глас:

«Ти си права, всичко е безсмислено, този живот е бреме, нима досега ни е донесъл нещо хубаво? Малкото радости, дето имахме, и те са били измислица, искали сме ги много, затова ни се е струвало, че ги има. И нищо, нищо не може да ни задържи на тоя свят задълго, и тази глупост, дето мина досега, е била хубавата част от живота ни. Занапред… ужасявам се, като помисля какво ще е занапред. Не искам да мисля, не искам да го дочаквам дори, ние сме безпомощни пред вихрушката на живота, като перца сме, дето си въобразяват, че сами могат да летят…»

Слушах го замаяна, почти излизаща от ролята, така точно съвпадаха думите му с моето настроение, че дори започнах да се съмнявам: дали и той не е като мене страдащ, разбиращ, нещастен?… А той продължаваше:

«Това, което се случи между нас, беше илюзия, химера. Аз бях сигурен, че те обичам, и още те обичам, но за какво е било това чувство? Само лудите са обречени на истинско щастие, те не разбират какво става край тях, с тях, те следват своята идея фикс и докато тя съществува, са щастливи, дори в своята лудница, дори вързани в усмирителните ризи. Само те могат да бъдат щастливи! А ние… родени сме да завиждаме на лудите, създадени сме да се залъгваме, че днес или утре, или някога ще дойде щастието, но то никога няма да дойде, измислица е то, вредна измислица, само грижи идват, неприятности, старост, грозота, бавно гниене… до края. И все пак… все пак най-хубавото е, че сме в състояние да излезем сами от лабиринта… сами да потърсим изход… това единствено е в нашите възможности, нали? Нали?»

Очите му бяха се свили като карфици, ръцете му обвиваха шията ми, той трепереше и повтаряше тихо и властно: нали?

«Да» — промълвих, но той не ме пусна, докато не повторих: «да, да…» Сетне изведнъж ме прегърна, сякаш в изблик на чувства се кани да захлипа; целуна ме по челото, пошепна ми в ухото: «ще дойда утре в шест», и излезе.

Бях разбрала всичко, но не можех лесно да се отърся от внушението му: този тип има дарба и може да те накара да изядеш плъх, ако не съумееш да му противодействуваш навреме. Аз знаех, подготвена бях и все пак… боже мой, и все пак бях толкова замаяна, че вече не се чудех как успява да направи от по-податливите хора свои роботчета. Мина доста време, час или два, докато дойда на себе си; сварих си кафе, запалих всички лампи вкъщи и седнах да пиша това писмо.

По едно време изтръпнах: какво направи ти, глупачке, защо се хвана на тази игра, какво спечели? Поправи ли нещо в живота си за тази последна година? Изживя ли нещо повече от съмнителната гордост, че разиграваш един мъж, че си способна да го доведеш до убийство? И наистина ли ти го разиграваш, не допускаш ли, че той е разбрал всичко и на свой ред диктува събитията с няколко хода напред…? Не можех да си отговоря, но и не търсех еднозначен отговор: просто трябваше да разбера какво ще стане. Цялата бях едно огромно любопитство, какво ще стане с лошото момиче Марта, наистина ли е осъдено, или само си въобразява как ще се извърши екзекуцията.

Тъй или иначе, скоро всичко щеше да се разбере.

Чаках го и се питах: все пак що за човек е Златан Петракиев? Дали достатъчно съм го опознала, или просто си внушавам, а може и всичко да е плод на въображението ми, повредено от дългите години скука? Той се смяташе роден да разпорежда и да властвува, дори понякога говореше, повече на себе си, отколкото на мене, аз бях безмълвен зрител на неговите монолози; любимата му тема беше, че се нуждае от повече хора, група, която да му се подчинява, да изпълнява неговите замисли. После се усмихваше, махваше с ръка: абе всъщност защо му е дебел вратът на вълка, защото сам си върши работата, и изпадаше в разсеян унес, само очите му шареха неспокойно — значи нещо пак измъдряше, комбинираше… А глупачката Марта го зяпаше замаяна и не гъкваше; това беше нейната роля, нейният странен втори живот. И тъй не успях да си отговоря що за човек е Златан, той не се вместваше в стандартите, и ако имаше някаква слабост, тя бе огромната му любов към самия себе си.

На другия ден той позвъни точно в шест, безупречно елегантен, блестящ като нов шевролет; тъжното му изражение се промени само за да изпише една още по-тъжна усмивка, когато ме видя. Влезе, седна, налях му глътка водка, разменихме по няколко думи без значение. Мръкнало беше; той светна само лампиона в ъгъла, тъй че слаба жълта светлина струеше от лицето му сред тъмнината. И полека заговори. Почти същото, но с други думи, а карфиците на очите ме пробождаха и потъваха в мене, събуждайки тъпа болка:

«Нали не ми се сърдиш? Ние сме безсилни пред съдбата, защото всичко случило се е неизбежно, както не можеш да върнеш миналото, тъй не можеш да промениш и бъдещето, времето тече като река, ние сме нищожни рибки в нея — можем ли да изместим течението й? И тази река ни отнася, така или иначе, всеки опит да се противопоставим, е толкова жалък, че дори е незабележим, микроскопичен… Имало две нищожни същества, две молекули, които се срещнали временно, за секунда, и сетне течението ги разделило, и това още веднъж показва безсилието ни… нима може нещо да направиш срещу течението?»

«Ти трябва да се върнеш при мене — прекъснах го кротко, — иначе… Готова съм на крайност.»

Той изтълкува думите ми в полза на своята теза:

«Да измениш хода и посоката на времето, това не можеш, никой не може. Само едно е в силите на човека, само по един начин той може да намери изход… да прекъсне всичко… да излезе от тази ужасна безсмислица. Това единствено е в нашите възможности, да хвърлим бремето, да достигнем спокойствието… само така човек достойно се преборва, само така може да победи… Нали? Нали?»

«Да, да» — съгласих се, неговите думи бяха мои мисли, но той така ясно ги формулираше, така умело ги насочваше, че те изместваха всичко друго, натрапваха се, наместваха се в съзнанието… И аз повтарях: да, да, а думите му замайваха като алкохол, отпускаха тялото в сънна умора, толкова приличаща на смърт.

«Ние трябва да правим само това, което можем, нищо повече… само така може да се постигне спокойствието, да се излезе от лабиринта… само така. И няма да има грижи, старост, грозота… само спокойствие, тишина… без тревоги и неприятности… Толкова малко е нужно, всеки човек може да го направи, нали?»

Такава печална увереност, такава доброта струеше от очите му в полумрака!

«Аз ще си отида сега, ти ще решиш. Знам, че ще го направиш. Ти си силна, ти си господар на себе си. Ще го направиш и всичко ще свърши. Само спокойствие ще остане… и тишина.»

Той бавно се надигна, безшумно излезе; аз не помръднах. Изчезна, сякаш беше дух; но пространството в стаята остана наелектризирано, настръхнало, тежко… бога ми, ако не бях подготвена, решена да гледам сцената отстрани, защото знаех сценария, веднага щях да нагълтам приспивателното и щях да бъда за пръв и последен път в живота си щастлива.

Отворих прозореца, проветрих. Сварих си кафе и седнах да опиша станалото, а ръката ми, ето, играе още. Невероятна сила има този човек.

На другата сутрин той телефонира още в зори.

«Марта, как си?» — успя да скрие разочарованието си. Побързах да му дам надежда:

«Има ли значение как съм? Не е ли все едно?»

«Права си. Чакай ме, ще дойда пак в шест часа.»

Този път той достигна върха на изкуството си. Слушах го раздвоена; цялото ми същество унесено, замаяно, само една малка бдяща точица, свита в гърдите, се съпротивяваше на унеса. Вече не чувах какво говори, потокът думи минаваше като фон, а долавях само отделни думи и те се впиваха в съзнанието ми: безсмислено… изход… толкова е просто… спокойствие… тишина… ти си силна… ти можеш… нали… изход… изход… Така ми приказва не по-малко от час, сетне се изпари, изчезна, сякаш не е бил, в замъгленото ми съзнание вече нямаше нищо, само едно огромно, непреодолимо почти желание: да умра колкото може по-скоро.

Все пак се съвзех, хванах пак писалката и постепенно възстанових тази наша последна среща. Може би ако има следващи животи или ако все пак някакви молекули от нас остават да съществуват из света след телата ни, той ще научи, че от моя страна всичко е било игра, едно зловещо забавление. Но само такова можеше да ми достави удоволствие вече. Златан се оказа добър играч, за това му благодаря.

А сега, преди края, в пълно съзнание, го обвинявам в предумишлено убийство, като за свидетелство оставям това писмо и се заклевам в паметта си, че всяка дума в него е истина.

Така или иначе, време беше всичко да свърши.

Сбогом. Разсъмва се. Сбогом.