Коста Радев
Капан за невестулки (13)

13

„Лола“ почти дремеше, едва-едва полюшвана по огледалната теснина на Дарданелите. Времето беше омекнало, слънцето се усмихваше иззад копринената паяжина, забулила едва доловимите очертания на брега. На борда всичко бе тихо, макар че напрежението се чувствуваше; впрочем Жоро Барута усещаше прекрасно настроението на пасажерите и на няколко пъти предотврати възможните конфликти. Още при навлизането в пролива се установи, че едно пеленаче е умряло — може би още в Черно море. Майка му го бе крила три дни, полунаведена зад борда; да го погребе там, в обетованата земя. Накрая бе заспала, изпускайки злощастното вързопче в краката си, и спа непробудно дванайсет часа, докато развълнуваното множество обсъждаше нещастието и над „Лола“ се носеше неспирно шушукане от десетки уста, което вбеси Барута повече от всичко останало. Той се облегна на мачтата, разкрачи се и гемията притихна, сякаш сам Христос се бе спуснал от небето да търси сметка от мъчителите си.

— Е, видяхте ли — избоботи Барута — докъде я докарахте? Знаете ли всеки друг капитан какво ще направи? Ако не знаете, да ви кажа. Ще ви натири отсреща на острова като стадо овце, ще си вдигне платната и повече ни за евреин ще помисли, ни за Палестина. И да пукна, ако не постъпя точно тъй още при следващата ви свинщина! Качва се с полуумряло бебе, като че това е катафалка, а не караме сто и трийсет души. Ами ако е някоя епидемия? Аз си рискувам гемията, свободата, екипажа, всичко, дето имам, заради вас, ясно ли ви е? И какво получавам? Някои жалки грошове! В замяна на вашия живот! Е, какво ме гледате, не е ли тъй? Стиснали се, вода не си взели, хляб не си носят, натъпкали всичко, дето може да се продаде, по куфарите. Ама аз трябва да проверя багажа, кой знае какво още ще ме изненада вътре. — Той млъкна, поомекна. Погледа клюмналото множество и продължи: — Детето вие ще си го погребете без шумотевица, ще правите дежурство да се мие палубата сутрин и вечер, имаме още доста път. Един ме пита днес защо толкова обикаляме, не било нормално. Ами вие, питам аз, нормална стока ли сте? От кого по-напред да се крия: от власти ли, от митничари ли, от англичани ли? Който не му харесва — ей му острова насреща, да се маха. Който иска да види Палестина — да стиска зъби и да не стиска кесията, като че ли там вътре му е вързана душицата свидлива. Или на запад, към Германия, му се пътува?

След тази сбита реч Барута процеди една дълга турска псувня в знак на уважение към турските териториални води и се заклати към кабината си, като дръпна вътре Сандо.

— Ей, мойто момче — изпухтя той, като се тръшна върху сламеника, — какво ли още ще ни дойде до главата с това Хамово семе на борда. Ама ще траем, златни яйчица снасят тия, още седмица да се задържи тъй… — Барута примижа сладостно. — Ще види тая пасмина как се разхожда баба „Лола“ из Егея на зигзаг като насмукан кираджия, пътя си не може намери.

— Ама тази майка, горката — каза Сандо, — да й се чудиш, как тръгва тъй…

Барута отегчен го прекъсна:

— Какво да й се чудиш? Къде да отиде? От цяла Европа са хукнали да се давят в Черно море, какво да прави? Колкото се спасят, спасят се, останалите добро не ги чака. Пък едно еврейче по-малко не е голяма загуба. Те двайсет века бой ядат и нищо им няма, такова племе са тия… — Той въздъхна, тупна с лапата си рамото на Сандо. — Но богато племе. Това им е силата. Камък да стисне, жълтица става. А ти нищо не разказваш за булката, искаш да дойда да гледам ли?

Барута се разхили, посочи с пръст пламналите бузи на Сандо.

— Като нищо слизам долу, спотайвам се и чакам… е, да си спомня и аз, хубаво беше, ама овреме ми взе господ силата, инак всичко щях да профукам по тия пачаври. Пък ти… сега ти е ред, няма да прощаваш. А за водата, нейната, нали ти казах — ще я приспадна от пая ти.

Сандо кимна мълчаливо. Обърна се към вратата, поспря, помълча и каза задавено:

— Барба… Аз тази, жената де… съгласен ли си на връщане да я вземем… Да я върнем обратно у нас.

Изумен, Барута хлъцна, сетне гърлото му заклокочи и той гръмко се разсмя; когато смехът му секна, той изпъшка, посегна към шишето с ракия под сламеника си и като отпи, каза:

— Жалко. Аз те имах за умно момче. Абе, пате голошиесто такова, затова ли те пратих аз при нея? Три вечери изкара ли — изкара. Какво повече искаш бе, ахмак?

— Нещастно момиче бе, барба — смотолеви Сандо, ослепял от срам. — И там никого си няма, в Палестина.

Барута се надигна отегчен.

— Слушай какво ще ти кажа, момче, и не ме прекъсвай, да не те бухна в морето покрай първия остров. Аз те взех за моряк, добър пай ти дадох, работа да вършиш. Ти всяка вечер си топлиш задника в кубрика, докато другите зъзнат вън, хем са по-старши. Значи надценил съм те, ама да не ми е Барута името, ако повече се лигавя с тебе. Да не съм те видял с чифутката, ако дойде за вода, ти ще й платиш, нали си кавалер ужким. Пък който иска да се връща обратно — моля, да заповяда при мене, ще уредим сметката и готово. Ясно ли е?

— Ясно. Аз ще платя обратния път, барба, не се безпокой.

— А-ах-ах-ха-ха — избоботи капитанът, — ти ли бе, гащник? Ти знаеш ли колко струва пътят бе? Пет години трябва да ми слугуваш и пак ще останат лихвите за плащане, господин любовнико! Съвсем зелен излезе ти, момче, язък, дето ти отпуснах юлара, ама нищо, има време, ще разбереш ти как се работи мъжката при Барута! Хайде измитай се, да не те виждам без работа, че ни Хайфа може да видиш, ни България. Вън!

Последните думи Барута изрече тъй гръмогласно, че когато Сандо излезе пламнал навън, десетки погледи го ошариха: с интерес, любопитство или безразличие, а кормчията му се захили широко и подигравателно. Сандо се зае с платната и чак на мръкване обърна лице към пасажерите, скупчени на малки, шушнещи групички.

И там, на бушприта, пронизван от хладния дъх на януарското море, Сандо за пръв път усети как кухо дрънчат празните илюзии. Стаи останките им в гърдите си и зачака мръкването и удобния миг да срещне Сузана.

Малко преди слънцето да падне зад остров Наксос, мътнеещ отдясно на „Лола“, Барута прати боцмана да раздава вода вместо Сандо; огледа хоризонта и изпсува господа. Сандо разбра — безветрието свършва. Седна на бака, вторачи се в мрака насреща; знаеше, че капитанът не спи, нощем Барута не мигваше, предпочиташе сам да следи курса и да води гемията както иска. Ожаднял от сухия хляб и солената скумрия, Сандо ловеше лакомо студения въздух — без мисъл в главата, опразнен от чувства като стар чувал. Докато изведнъж почувствува, че Сузана е зад него и извърна глава. Жената бе приклекнала, опряна на фалшборда, и в ръката й потракваше нещо. Сандо взе предмета — бе войнишка манерка.

— За детето — чу гласа й. — Моля те.

Той пламна, осъзнал изведнъж безсилието си; стисна манерката. Сузана улови ръката му.

— Знам, че капитанът те наруга. Чух. Но детето няма вода. За него е. Аз няма да пия.

Той стана.

— Ще имаш вода.

И усети нечия тежка длан на рамото си.

— Дай това — каза боцманът. — Аз ще налея на госпожата. Нали дете има? Хора сме, човеци.

Изчезна в тъмния люк; тогава Сандо се вкопчи в жената и всичката мъка, унижение, срам, преживени този ден, се отвяха, остана само нощта, морето и те двамата — само те.

— Ще те върна обратно — зашепна той, търсейки трескаво ръцете й, — ще се върнем двамата, няма да ходиш в никаква Палестина, ще заживеем като хора, без страх от никого, никого! Аз печеля добре, здрав съм, силен съм, ще хвана пак лимбаджилъка, ще видиш, спокойно ще живеем, весело, аз; никого нямам, само ти ще ми бъдеш.

Той стискаше пръстите й в несръчните си корави длани и говореше, говореше, без да усеща как Сузана се дърпа с нищожните си женски силици, как цялата се тресе, сякаш мъчена от болезнени спазми; Сандо не чуваше и своя глас, пренесъл се бе някъде в селенията на мечтите, и сладостни бяха тези мечти, макар иззидани от мъка.

После нещо се случи; жената до него се бе вкаменила, неподвижна и чужда, студена и жестока. И той чу:

— Изроди сте и двамата — и твоят капитан, и ти. Бих ви удушила, заклала, на парчета бих ви нарязала, ако не бях една слаба жена с малко дете. Запомни ли? Как ти се обърна езикът да ми говориш така? Нищо друго не можеше да ме обиди, защото плащах с каквото имах. За да спася детето си. Нещастник! Не ми трябва твоята милост, само едно искам: дано бог бъде справедлив и да ви удави на връщане, и право в дъното на ада да се сгромолясате с мръсната си гемия! Ах…

Жената се преви на планцера и захлипа; Сандо, зашеметен, търсеше думите:

— Аз… детето… като свое ще го гледам… Защо мислиш, че се подигравам?… Наистина говоря, ето, и капитанът ме наруга, щото поисках да те взема обратно.

Тя вдигна глава и той видя лицето й, бяло като луна в тъмнината.

— Проклех те — заедно с твоя капитан! И ще те стигне клетвата ми, ако ще накрай света да се скриеш! Ще те стигне! Каквато злина ти се случи занапред, да знаеш: аз съм ти я пожелала!

Тя се извърна, бързо тръгна, олюлявайки се; Сандо стоеше вкаменен, бе онемял, безсилен да протегне ръка и да я върне.

— Ех — въздъхна гъркът зад гърба му. — Зени. И тяхната не е лесна. Тезък им зивотът. Ето вода, занеси й.

Сандо не помръдна. Боцманът помълча, пък понесе манерката към мръзнещата тъмна маса на палубата, в която се бе стопила Сузана.

На разсъмване морето поутихна, „Лола“ си върна увереността, режеше насрещната вълна и създаваше илюзията, че се движи бързо напред. „Да минем Родос, сетне Кипър, и сме пристигнали“, мислеше Сандо и упорито гонеше всякакви други мисли от главата си. Бе изкарал тежка нощ, Барута не даде почивка, в развълнуваното море отсъствието на един моряк може да е фатално; след изгрев, на светлото, вече е друго. Покрити с чергила, брезенти, мушами, мокрите и зъзнещи пътници, сплетени в неподвижно петно, чакаха покорно, привикнали от векове на търпение.

Барута прати кормчията да донесе закуската; и докато дъвчеха мълчаливо сухия хляб и солената скумрия, Сандо усещаше как насмешливият поглед на капитана търси сведените му очи и потръпваше: от яд, от срам, омраза и любов. Барута дояде хляба, хвърли в устата си трохите, сбирани в шепа, и посочи мълчешком кормилото на боцмана. Стана, изпъшка; тогава иззад рубката се показа един възрастен мъж и попита учтиво дали господин капитанът би му отделил една минута.

Човекът бе облечен в хубав, нов балтон, омачкан от пътуването, но все още приличен; беше мъжът, който пръв предложи на Барута да им продава вода. Барута се подвоуми, пък рече примирено:

— Какво има?

— Боя се, господин капитан — шепнешком заговори мъжът, — че е станало непоправимо нещастие на борда. Имам предвид…

— Говорете по-ясно — намръщи се Барута, — не съм мигнал два дни. Какво е станало толкоз?

Човекът се огледа, доближи лице до капитана и зашушна в ухото му. Барута го изслуша, помисли малко и отсече:

— Е, какво искате от мене? Хич не ме интересува това. Ей на онова момче там го кажи — и след като посочи Сандо, той тежко тръшна вратата на сандъка, долепен до рубката и наречен капитанска каюта.

Сандо изтръпна; лицето на мъжа, пристъпващ към него, бе поразително. Объркване, мъка, страх бяха примесени в тържествена гордост; мъжът се опитваше да върви изправен върху пропадащата палуба и тези усилия изглеждаха тъжни наместо смешни. Сандо се изправи.

— Кажете?

— Една от пътничките, наша сънародничка, изчезна. Идваше при вас за вода. Сузана.

— Какво? Как така ще изчезне? Какво говориш, човече?

Мъжът го погледна и тъжните му очи казаха повече от думите. Бе достатъчно възрастен да бъде баща, дори дядо на Сандо. Заговори и в гласа му горчеше трагична обреченост:

— Запознахме се тук, на вашия кораб. Аз и жена ми, тя й детето й. Нямаше никого, нито в България, нито оттатък, където отиваше. Само детето. За него живееше. И тази нощ… тази нощ, докато треперехме, сгушени един в друг, тя ни попита: ако се случи нещо с мене, нали ще се грижите за детето?… Какво може да се случи, казахме си, още два-три дни и пристигаме, кураж, стискайте зъби, мъничко остана… Тъй си говорехме, а после тя пак почна: нали ако ме няма, ще вземете детето?… Ние, господине, нямаме деца, затова се привързахме към нея и малкото. Не се притеснявайте, казах, като на шега, имаме възможност и детето, и вас да вземем, в Палестина ни чакат роднини, ние сме заможен род… А тя: закълнете се, моля ви се. Закълнете се, че няма да оставите детето… И заплака, а ние я успокоявахме… докато заспа.

После и ние задрямахме, разстроени, а когато се събудихме, Сузана я нямаше.

— Как я нямаше! — скочи Сандо. — Как? Тук е, в гемията е някъде, скрила се е! Търсихте ли?…

Трескавите му очи се впиха в погледа на евреина: тъжен, примирен, тържествен. — Тя е тук някъде!

— Не е тук, господине — тихо рече мъжът. — Тя е… вече там — и с тънък блед пръст посочи небето. — Тя намери мир.

После бавно се обърна и отиде при другите. Боцманът и кормчията се спогледаха и безмълвно се захванаха за работа. Сандо бавно излезе от вцепенението, олюля се и с треперещи ръце дръпна вратата на капитанската каюта. Барута, унесен от дрямката, полуотвори очи.

— Пак ли ти бе, момче?

— Капитане… барба… — несвързано започна Сандо — направи нещо!… Паднала е… зад борда е паднала… чуваш ли? Трябва да направим нещо! Човек е паднал!

— Човек ли? — надигна се Барута. — Че кой го е бутнал? Сама поискала, сама скочила, чудо голямо! Писнало й да живее, удавила се! Знаеш ли колко съм ги виждал! Я се махай, черен си ми днес!

— Барба! Да се върнем, може би… а? Всичко се случва, може да я намерим, може да е още жива!

— Ха! — изсмя се Барута. — Жива! В тази вода за десет минути ставаш буца лед бе, момче! Ти май ги бъркаш еврейките с белите мечки! Я отивай да спиш, сто пъти пишман станах, че те взех, хем още като те видях, усетих, че глупак падаш. Вън бе! Махай се! Келеш с келеш!

— Ти си капитан — разтрепери се Сандо, — ти си длъжен да намери…

Не успя да продължи; Барута скочи, изкривен от гняв, стовари юмрука си в лицето му и Сандо отхвръкна през вратата, съпроводен от любимата турска псувня на капитана.

На пътя на палубата и там, до фалшборда, за пръв път заплака от смъртта на майка си насам.

Отсега животът му имаше цел. Да убие Барута.