Коста Радев
Капан за невестулки (1)

1

Под огледалото, върху мътните плочки над мивката, шава тъмно, размазано петно. Мирчо плиска очи, водата се стича по лицето му, сякаш без да го мокри. Пъха глава под струята, запъва лакти в мивката и дълго чака — докато лепкавите безформени образи добиват очертания и цвят, сиво-розов като мръсен пешкир. Надига се, спира чешмата, опитва да улови в хаоса същинската действителност, защото времето тече, бяга, изплъзва се като пясък из шепите. Сега времето значи всичко: живот.

Тъмното шаващо петно е паяк, провиснал от ръждивата поличка под огледалото. Мирчо хрясва опакото на ръката в плочките, паякът се стопява в смъртта, сякаш спукано балонче. Обратно на хората — те изведнъж натежават. Поне отначало. Както двамата оттатък — още топли, а налети сякаш с цимент.

Но после, след време, някога — тогава ще мислим за това.

Той отваря ръждивото хладилниче, вади безредно каквото му попадне: салам, сирене, кофичка мляко, мас, бутилка… Познава бутилката, пили бяха от нея, кафява, дебело стъкло. Отпушва, глътва, течността няма вкус и мирис, само опарва жилите зад ушите, сепва, раздрусва, стяга — добре. Напъхва припряно храната в кожена пазарска торба. Оглежда се за празно шише, не намира; излива ракията и пълни кафявата бутилка с вода. Стъклото потреперва и дрънчи в пиринчената канелка. От огледалото насреща гледа далечен сродник, пиян или луд, със смътно познати черти. Мирчо съзира ужаса в трескавите му очи, примижва и го заплюва. Така. Сега е по-добре.

Храна, вода… Друго какво!… Посяга към ватенката, окачена зад вратата… не, все едно мъртвецът да те обгърне, дрехата е негова, както всичко тук. Макар че… какво значи негово? Какво притежават мъртвите, нищо не им трябва, а белязват вещите си за укор на живите. По дяволите, тия тръпки не са от студ, всъщност е топло, пък и какво значение има това, какво значение…

Ключовете за лодката си висят на мястото, до ватенката. Всичко ли взе, пита се той: храна, вода… Толкова ли малко всъщност стига, за да живееш? Откачва ключовете, хладината им се плъзва в джоба на ризата. Друго?… Изведнъж му хрумва лудата мисъл да запали къщата и огънят да заличи всичко: мъртъвците, следите и ужаса, да превърне миналото в пепел и вятърът да я развее в небитието, в забравата… Не, глупаво е, все едно, всичко ще се разбере, пък така, тихомълком, нечуто, има може би цял ден преднина, а при повече късмет дори два. Предостатъчно.

Планът е обмислен отпреди, но сега все нещо му убягва… а, да, боята, разбира се… Загася лампата в кухничката, опипом излиза на двора и затваря очи, за да свикне с тъмнината. Щурците цвърчат, юнската природа обезумяла плоди хиляди видове живот, шумовете и ароматът на това всеобщо тайнство изпълват натежалата влажна утроба на нощта. Животът се върти, безкраен, изначален и вечен, световният ред на нещата е същият, сякаш нищо не е станало преди час зад тази скърцаща вратичка.

Мирчо потръпва, разлепва очи. Фосфорните стрелки на часовника сочат единайсет без пет. Побързай, казва си, сега най-рано съмва. Обикаля къщата — никъде не свети, прозорците са затворени. В старата порутена пещ зад градината са приготвили бурканчетата с боя и четката; Мирчо ги пъха в торбата, пресича двора; слага резето отвътре на портата, катери внимателно оградата и без шум прескача на улицата.

Селото спи. След седмица-две ще се юрнат летовниците, ще напълнят дворове и улици, ресторанта, градината, ще плисне безгрижната лятна суетня, старците ще подпират дуварите и ще следят с влажни, помътнели очи безсрамното обилие на млада плът; селото, превзето от стотици коли и обсадено от хиляди палатки, доброволно ще се отдаде на нашествениците, примирено и знаещо, че всичко е само до есента. Но сега то спи, мирно и несмущавано, трупа търпение за сезона на насилието.

Изтръпнал от трескав страх, Мирчо прекосява селото, прилепен до оградите. Луната е висока, ярка, той се чувствува наблюдаван, уязвим, безпомощен; притиска торбата към гърдите си, за да задуши оглушителното дрънкане на стъклата; сега той е дивеч, следен от всевиждащото око на ловеца. Дълго село, безкрайно, проточено без мярка край брега. И тази луна, кога изгрява, кога залязва, кой я знае, проклето светило. Тук-там из дворовете мързеливо полайват кучета, понякога зад пердетата припламват лампи, Мирчо се снишава в спасителната тъмнина до стените — по инстинкт, подавил разума.

Сивата плът на морето лежи равна и безразлична; лунната светлина плиска отгоре й седефено петно, сякаш небесен рибар е насочил фенера надолу и търси сенките на рибите. Най-сетне Мирчо се отскубва от дебнещото село, шмугва се в храсталака и с облекчение намира пътечката, прорязала сипея към брега. Блъскането на сърцето кънти в гърдите му, собственото му накъсано дишане свисти отстрани, сякаш задъхан мъж е по петите му; но писъкът в ушите е тъй болезнен, че Мирчо не чува почти нищо друго. Сега е важно само едно: да достигне, да тръгне, да се спаси; пък сетне, може би някога, когато ужасът избледнее и леденият страх размрази душата му — тогава ще дойде ред на всичко останало.

Тогава… Дали?

Под сипея започва ивица едър хрускав пясък, който плавно се слива с водата. Встрани са изтеглени лодките, под лунното сребро корубите им белеят мраморни. Мирчо влачи крака в пясъка, мидени черупки гърмят под кецовете, умора и безразличие отпускат мускулите му. Какво ти става, ей, глупако? Събери се, стегни се, после ще почиваме, после ще мислим, чуваш ли? После!

Довлича се до лодките, хвърля торбата в първата и нагазва до колене в хладната вода. Навежда се, потапя глава, изправя се и оставя благодатната хладина да тече по тялото му. Втори път, трети… Така. Сега е по-добре. Сега вече е по-добре. Тъй.

Лодката е третата поред. Мирчо я оглежда, вади ключовете и ги пробва на ръждивия катинар. Вторият ключ превърта, Мирчо полека освобождава дрънчащата верига и отключва кубрика. Опипва в тъмното дали всичко е налице: гребла, туба с бензин, резервни свещи, инструменти… какво друго?

Газеният фенер за всеки случай, една покъсана шуба. В металното сандъче са риболовните такъми, има и куп други ненужни неща, но тях ще изхвърли после — в морето, навътре.

Сега важното е тихо да подмине селото, невидян от никого.

Изважда бурканчетата с боя, развива четката, прикляка до лодката и с трепереща ръка започва да заличава номера. Никаква мисъл не е останала в главата му, пищенето е намаляло, заглушено; тялото му се подчинява мудно, но все пак слуша; ако не бяха обсъждали толкова пъти този план, едва ли щеше да успее сега. Всичко е пресметнато, дори бризът, който ще помага, ще издухва лодката на юг… Замазва номерата и името на селото, изписано на кърмата; топва четката в черното бурканче и несръчно рисува шестица — първото число, дошло му наум. Потъва в работата си — тъпо, машинално, сякаш години наред е вършил точно това; разкривените числа и името на съседното южно селище дразнят като рана върху гладкото бяло тяло; но тяхното предназначение не е красотата, маска са те, наложена върху лодката, шапка-невидимка, под която той ще се спаси.

Готово.

Краката му са изтръпнали от клеченето, пръстите му са омазани с боя, лепнат; няма време сега, после ще ги мие, сутринта, когато моторът ще го отнася на юг, зад преградата между миналото и бъдещето, зад стената, зазидала предишните години. Миро потръпва, вкочанил се е, разтрива треперещото тяло с вдървени ръце — то е като чуждо. Като… неживо.

Полунощ минава, когато успява да бутне лодката във водата. Скача вътре, слага греблата, оглежда се. Небето е чисто, никое облаче не затуля звездното му дъно. Няма време да се чака. Мирчо набляга греблата, отначало несръчно, после улавя ритъма, ходът олеква, тихият плисък на греблата е като часовник, който отмерва пътя до там, до преградата.

Той прогонва лепкавите мисли, силите му се пробуждат, връщат се, вцепенението полека се разсейва и кръвта хуква по жилите отприщена, залудява и запенва очите с розова лютива мъглица. Лодката се врязва в седефеното езеро под лунния прожектор, самата тя, седефена, почти невидима; стара остроноса риба, примамена на среднощна разходка от небесната светлина.