Дийн Кунц
Полунощ (97)

3.

Тази вечер Шедак се чувстваше като дете.

Обикаляше Муунлайт Къв от морето до възвишенията, от Холиуел Лейн на север до Педък Лейн на юг и си мислеше, че никога не е бил в по-добро настроение. Промени посоката на обиколките си, за да бъде сигурен, че ще успее да огледа всяка пресечка и всяка улица в града. Видът на къщите и на хората, тръгнали пеша в тази буря, го вдъхновяваше с мисълта за могъщество — скоро всички те щяха да бъдат негова собственост.

Беше изпълнен с вълнение и трепетно очакване, каквото изпитваше само на Коледа, когато беше момче. Муунлайт Къв беше една голяма играчка и след няколко часа, когато удари полунощ, когато тази тъмна нощ премине в очаквания празник, щеше да се забавлява толкова много с великолепната си играчка. Щеше да се вълнува от игри, които отдавна искаше да играе, но от които се въздържаше. Оттук нататък нямаше да има нито рефери, нито власти да го наказват.

Затова като дете, промъкнало се в дрешника да измъкне дребни монети от джоба на баща си, така изцяло се беше унесъл в мечти за бъдещите си придобивки, че сякаш забрави за опасностите. С всяка минута заплахата от регресиралите избледняваше в съзнанието му. Не забрави напълно само за Ломан Уоткинс, но сякаш не помнеше защо беше прекарал цял ден в гаража на Паркинс.

След повече от тридесетгодишно упражняване на самоконтрол, потискане на желанията, изцеждане на умствените и физическите запаси, започнало от деня, когато уби родителите си и Ранингдиър, мечтата му се сбъдваше. Не можеше да има съмнение. Да се съмнява в своята свещена мисия и да се тревожи за крайния й изход, означаваше да охули Великите духове, които го бяха благословили. Сега вече не можеше да си представи връщане назад. Изключваше от мозъка си всяка прокрадваща се мисъл за неуспех.

Почувства присъствието на Великите духове в бурята.

Почувства тайнственото им движение през неговия град.

Те бяха пристигнали, за да наблюдават и да одобрят възкачването му на трона.

От деня, в който беше убил майка си, баща си и индианеца, не беше хапвал сладкиш от кактус, но с годините ярките спомени се връщаха. Те го връхлитаха неочаквано. В един момент беше в сегашния свят, а в следващия се пренасяше на онова, другото място, в страховития свят, паралелен на този. Там той винаги отиваше след вкусването от кактусовия сладкиш. В онази другата реалност всички цветове бяха едновременно по-ярки и по-меки, всеки предмет сякаш имаше повече ъгли и по-други размери от предметите в обикновения свят. Там чувстваше странна лекота — беше като балон с хелий, и там в онзи свят му шепнеха гласовете на духове. Тези пренасяния бяха чести в годината след убийствата и му се явяваха около два пъти седмично. След това постепенно намаляха, но когато се явяваха, бяха все така наситени. През годините на юношеството му почти изчезнаха. Тези моменти на транс с продължителност час или два понякога се приписваха от околните на гибелта на семейството му. Естествено изпитваха към него симпатия, тъй като свързваха тази негова отнесеност с жестоката травма, която беше понесъл.

Сега когато обикаляше наоколо със своя бус, пак изпадна в познатото му състояние. Това дойде неочаквано, но то не беше моментно, както другите. Сега някак си се пренесе в него отдалече, далече… И колкото повече се пренасяше, толкова повече разбираше, че този път няма да бъде грубо възвърнат в реалния свят. Отсега нататък щеше да бъде обитател на два свята, защото духовете живееха така и познаваха и висшата, и низшата форма на живот. Дори започна да смята, че това, което сега преживява, всъщност беше личната му Промяна, хиляди пъти по-дълбока от тази на жителите на Муунлайт Къв.

В едно такова възвишено състояние Шедак виждаше всичко особено и прекрасно. Блещукащите светлини на окъпания от дъжда град приличаха на диаманти, поръсени в припадащия здрач. Течната, сребриста красота на дъжда го омайваше, както и бавно помръкващото буреносно небе.

Когато удари спирачки на пресечката на Педък Лейн и Седлбек Драйв, опипа гръдта си за телеметричния апарат, окачен на верижка на врата му, и сякаш за миг забрави какво представлява и колко тайнствен и прекрасен е той. След това си спомни, че този уред регулира и предава биенето на сърцето му приемано от специална апаратура в „Ню Уейв“. Той предаваше в обсег около десет километра даже ако Шедак се намираше на закрито. Ако приемането на ударите на сърцето му се прекъсне дори за минута, Сън, главният компютър, беше програмиран да зададе заповед за деструкция чрез микровълни или чиповете-микросфери в организмите на всички хора от Новата раса.

След няколко минути на друга улица пак го обзе същото чувство за този мъничък апарат върху гърдите му. Знаеше, че е мощен, че този който го носи, държи живота на другите в свои ръце, и детето, живо в него, изпълнено с фантазии, реши, че той представлява амулет, дарен от Великите духове, един допълнителен знак, че краката му стъпваха в два свята — единият при обикновените хора, а другият — в един по-висш свят на Великите духове и на кактусовите сладкиши.

Бавно се връщаше мислено назад, като упоен от наркотик се пренасяше далеч в детството към онези седем години, през които беше във властта на Ранингдиър. Някога беше дете, а сега — полубог. Беше любимата рожба на лунния ястреб, така че имаше пълна власт над всичко…

От време на време тихо се изкискваше, а очите му блестяха като на някое извратено и жестоко момче, което изпитва удоволствие да измъчва и да изгаря беззащитни мравки.