Дийн Кунц
Полунощ (94)

37.

Сам плъзна лъча на фенерчето си по тавана, накован с груби дъски. Нямаше крушка. Нямаше нищо освен прах, паяжини и множество мъртви, изсъхнали пчели, гнездили между гредите през лятото.

Удовлетворен, той се върна към капака и се смъкна надолу по дървените стъпала направо в дрешника до спалнята на Хари на третия етаж. Бяха извадили много от окачените дрехи, за да могат да отворят капака и да смъкнат сгъваемата стълба.

Теса, Криси, Хари и Мууз го чакаха пред вратата на килера във вече полутъмната стая.

Сам каза:

— Ще стане.

— Не съм влизал там откакто бях във Виетнам — обясни Хари.

— Малко е мръсно, има паяжини, но там ще бъдеш на сигурно място. Ако не си последен в списъка, ако пристигнат за тебе по-рано, ще намерят къщата празна и няма да се сетят за тавана. Защото може ли човек с два сакати крака да се качи горе?

Сам искаше да вярва в това, което казваше за собствено успокоение и за спокойствието на Хари.

— Ще мога ли да взема Мууз с мен горе?

— Вземи онзи пистолет за всеки случай — отвърна Теса, — но не и Мууз. Дори при неговото добро поведение той може да излае в неподходящ момент.

— Дали Мууз ще бъде в безопасност тук… когато… когато те дойдат?

— Обзалагам се, че ще бъде — каза Сам. — Те не превръщат кучета. Само хора.

— По-добре да те качим сега, Хари — предложи Теса. — Вече е пет и двайсет. Скоро ще тръгваме.

Спалнята бързо изпълваше със сенки.