Дийн Кунц
Полунощ (51)

51.

Седнал на високия стол в тъмната стая на трития етаж, наведен над окуляра, Сам Букър разгледа гърба на погребална къща „Калан“. Вече само разпокъсани парцали от мъглата, носени от вятъра, още свистящ край прозореца, се мяркаха навън. Той разклащаше клоните на дърветата по хълмовете, на които беше построен Муунлайт Къв. Лампите по алеята бяха изгасени и задният двор на „Калан“ беше потопен в мрак, освен слабата светлина, струяща от покритите със сенници прозорци в крилото на крематориума. Без съмнение сега трескаво подклаждаха огъня, за да изгорят тялото на двойката, убита в мотела.

Теса седеше на ръба на леглото зад Сам и галеше Мууз, поставил муцуната си в скута й.

Хари седеше наблизо в стола си. Той включи с джобно фенерче, за да освети едно тефтерче, в което си водеше записки за необикновената дейност в моргата.

— Първия път, когато нещо необичайно ми направи впечатление, аз отбелязах, беше в нощта на двайсет и осми август — каза Хари. — Двайсет минути преди полунощ. Докараха четири тела наведнъж с катафалката и градската линейка. Полицията ги придружаваше. Телата бяха завити в найлонови чували и нищо особено не видях по тях, но санитарите, полицаите и персоналът в „Калан“ бяха е… малко… разстроени. Прочетох го по лицата им. Изпитваха страх. Оглеждаха се към съседните къщи и алеята, като че ли се опасяваха, че някой ще ги види, тъй като те само си вършеха работата. Нали? Както и да е, по-късно прочетох в областния вестник за семейство Майзер, загинало от пожар, и разбрах, че точно техните дела са били докарани в „Калан“ през онази нощ. Мисля, че те са умрели от пожар, толкова колкото и сестра ви се е самоубила.

— Сигурно е така — потвърди Теса.

Без да вдига поглед от погребалната къща, Сам каза:

— И аз имам Майзерови в списъка си. Те бяха открити по време на разследването на случая Санчес-Бустаманте.

Хари се покашля и продължи:

— На трети септември, шест дни по-късно, малко след полунощ, в „Калан“ бяха докарани две тела. Този път беше още по-обезпокоително, тъй като не ги докараха с катафалката или с линейка. Дойдоха две полицейски коли, от всяка разтовариха тяло, увито в напоени с кръв чаршафи.

— Трети септември? — озадачи се Сам. — В списъка ми няма никой на тази дата. Санчес и Бустаманте бяха на пети. На трети не са издавани смъртни актове. Тези двамата не са регистрирани в официалната статистика.

— В областния вестник също нямаше нищо за смъртен случай на тази дата — каза Хари.

Теса се намеси;

— И кои са били тези двама души?

— Възможно е да са били гости на града, имали нещастието да се отбият в Муунлайт Къв и да се натъкнат на нещо опасно — каза Сам. — Били са хора, чиято смърт е било лесно да се скрие, за да не може никой да узнае къде са умрели. Ако се направи допитване, ще се разбере, че просто са изчезнали някъде по пътя.

— Следващите бяха Санчес и Бустаманте в нощта на пети — каза Хари, — а след това Джим Армс в нощта на седми.

— Армс се води изчезнал в морето — поясни Сам, като погледна човека в стола.

— Донесоха тялото в „Калан“ в единайсет вечерта. — Хари погледна в тефтера за справка. — Щорите на прозорците в крематориума не бяха дръпнати, така че можех да погледна направо вътре, и то така добре, сякаш бях вътре в самата стая. Видях тялото… боже каква пихтия! Особено лицето. Няколко дни по-късно, когато във вестника се появи историята за изчезването на Армс, познах по снимката, че е същият, с когото подкладоха пещта.

Голямата стая беше потънала в сенки освен тънката струя светлина от джобно фенерче, наполовина прикрита от ръката на Хари, над отвореното тефтерче. Белите му страници сякаш излъчваха собствена светлина, като от книга за магия — бяла или черна.

Лицето на Хари Талбот беше призрачно осветено. Всички бръчици се открояваха и го правеха по-възрастен, отколкото беше. Сам знаеше, че всяка една от тях е следа от трагично преживяване или болка. У него се събуди дълбока симпатия. Не съжаление. Той никога не съжаляваше хората като Талбот. Но Сам разбираше самотата и тъгата на уединения живот на Хари. Сега, когато гледаше този прикован в инвалиден стол човек, Сам се разсърди на съседите му. Защо не са го приобщили към тях? Защо не са го канили на обяд по-често, на празнични увеселения? Защо са го оставили толкова сам, че единствено с телескопа си да може да участва в живота на обществото? Трепна несъзнателно, защото си спомни неспособността си да общува със своя син, което още повече го натъжи. Обърна се към Хари:

— Какво имаше предвид, когато каза, че тялото на Армс е било като пихтия?

— Беше целият накълцан — въобще не приличаше на удавник.

— Накълцан? Какво точно имаш предвид? — попита Теса.

Сам разбра, че тя се е сетила за хората, чиито викове е чула в мотела. Сигурно и за сестра си.

Хари не отговори веднага, после каза:

— Е, видях го на масата в крематориума точно преди да го набутат в пещта. Беше… изкормен. Главата му… почти отрязана. Страхотно… разпокъсан. Изглеждаше така, сякаш под него е избухнала бомба и го е разкъсала.

Всички се умълчаха под въздействието на това описание.

Само Мууз изглеждаше невъзмутим. Той блажено изръмжа, когато Теса го потърка около ушите.

Сам си каза, че не е толкова зле да беше едно по-нисше създание, едно същество, зависещо единствено от инстинкта си, необезпокоявано от сложни чувства. Или пък другата крайност. Един истински интелигентен компютър, съставен само от ум, без други чувства. Двойният товар от емоции и висш разум беше присъщ единствено на човека и точно това правеше живота сложен. Той винаги мислеше за онова, което вършеше, вместо да действа импулсивно, или пък страдаше от скрупули, че не е направил нещо както трябва. Оценките и мислите му неизбежно бяха оцветени от чувствата, като някои от тях бяха подсъзнателни, така че понякога не разбираше защо взема определени решения или защо се държи по определен начин. Обикновено мисленето се засенчваше от чувствата, но ако човек непрекъснато разсъждаваше върху тях, и те се притъпяваха. Опитът му да мисли задълбочено и ясно, беше нещо като каране на колело по въже и жонглиране едновременно.

— След историята за изчезването на Армс във вестника — каза Хари, — очаквах опровержение, но не се отпечата нищо. Точно тогава започнах да разбирам, че странните неща, които се случваха при „Калан“ не бяха само странни, но и престъпни и че полицаите участват във всичко това.

— Паула Паркинс също беше разкъсана — вметна Сам.

Хари кимна.

— Сигурно от нейните добермани.

— Добермани? — за пореден път възкликна Теса.

Още в пералнята Сам й беше казал, че случаят със сестра й е един от многото загадъчни и злополучни случаи, но не се беше впускал в подробности. Сега набързо разказа за Паркинс.

— Надали са били кучетата й — съгласи се Теса. — Тя е била разкъсана от „нещото“, което е убило Армс. Също така и хората в „Къв Лодж“.

Хари Талбот едва сега чу за убийствата в мотела. Налагаше се Сам да му разкаже и как той и Теса се бяха намерили в пералнята.

Преждевременно остарялото лице на Хари помръкна тревожно. Обърна се към Теса:

— Вие не видяхте ли нещо в мотела?

— Само крака на един от тях, през пролуката под вратата.

Хари понечи да каже нещо, ала спря и се замисли.

„Знае нещо — каза си Сам. — Повече, колкото казва.“

По някаква причина Хари не беше готов да сподели мислите си, защото пак се зачете в тефтерчето и продължи:

— Два дни, след като умря Паула Паркинс, около девет и трийсет вечерта, в „Калан“ закараха още едно тяло.

— Значи на единайсет септември? — попита Сам.

— Да.

— Няма данни за издаден смъртен акт през този ден.

— И във вестника нямаше нищо.

— Сетих се. Това навярно са Стив Хайнц и Лаура Далко. Версията е, че той я убива, след което слага край на живота си — каза Сам.

— Поредната бърза кремация — отбеляза Хари. — А три нощи по-късно, на осемнайсети, още две тела бяха закарани в „Калан“, малко след един сутринта, точно когато се канех да си лягам.

— И за тези случаи няма данни — отвърна Сам.

— Дали не са били още двама гости на града, отклонили се от шосето, за да вечерят? — зачуди се Теса. — Или някой от друга част на щата, минавал покрай града?

— Може да са били и местни хора — каза Хари. — Искам да кажа, винаги си има хора, които са се установили наскоро тук, новодошли, които нямат особени връзки с обществото, така че, ако се наложи да се прикрие тяхната смърт, може да се съчини приемлив разказ, как те внезапно са заминали да търсят нова работа, и съседите им сто на сто ще повярват.

Да, ако тези съседи вече не са били „променени“ и самите те да са станали част от този заговор — помисли си Сам.

— След това на двайсет и трети септември — каза Хари. — Това трябва да е било тялото на сестра ти, Теса.

— Да.

— Тогава чашата преля. Знаех, че трябва да кажа на някого какво съм видял. На някого, който има власт. Обаче на кого? Не можех да се доверя на никой от местните, тъй като бях наблюдавал как полицаи карат някои от телата, за които нямаше нито дума във вестника. Да кажа на областния шериф? Той първо щеше да повярва на Уоткинс, не на мен. По дяволите, всеки смята, че инвалидите не са съвсем в ред с главите заради физическите им недостатъци. Така че те нямаше да ми повярват. Да си призная, това наистина са неправдоподобни истории — всички тези кремации, тайни пренасяния на тела… — Хари замълча. Лицето му помръкна. — Фактът, че съм ветеран с медали едва ли щеше да ми помогне. За някои от тях това са отдавна отминали работи. Дори… без съмнение щяха да обърнат военните ми успехи срещу мен. Щяха да го нарекат следвоенен виетнамски синдром. Бедният, стар Хари най-после се побърка, нали разбирате. От войната!

Досега Хари излагаше фактите хладно, без вълнение. Но думите, които беше изрекъл, бяха като прозрачно стъкло върху повърхността на набраздена вода и под него се откриваха други простори — в неговия случай царство на болката, на самотата и отчуждението.

Сега вече даде израз на дълго потисканото чувство.

— Ето защо, длъжен съм да си призная, едната причина, поради която не казах на никого, беше… страхът. Не знаех какво, по дяволите, става. Не знаех какъв е залогът. Не знаех точно коя нощ и мен ще ме умъртвят и ще ме натикат в пещта на „Калан“. Мислите си, че след като съм инвалид, вече не се интересувам от живота, но не е така. За мен животът е може би по-ценен, отколкото за хора с пълноценно здраве. Изхабеното ми тяло стана причина да изляза от вихъра на живота за разлика от вас здравите хора, но пък имах достатъчно време наистина да видя неговата красота. В края на краищата недостатъците ми ме накараха да обикна и оценя живота още повече. Така че се страхувах, че ще дойдат и ще ме убият, затова не исках да кажа на никого какво съм видял. Бог ми е свидетел, ако се бях свързал с ФБР по-рано, сигурно някои хора щяха да бъдат спасени. Сигурно… и сестра ви щеше да бъде жива.

— Да не сте посмели да мислите за това — скара му се Теса. — Ако бяхте избързали, без съмнение и вашият прах щеше да задръсти пещта на „Калан“. Съдбата на сестра ми е била предопределена. Вие не бихте могъл да й помогнете.

Хари кимна, след това изключи фенерчето и стаята потъна в тъмнина, макар да не беше приключил четенето. Сам предположи, че прямотата на Теса е предизвикала сълзи в очите му, които не е искал да скрие.

— На двайсет и пети — продължи Хари, без да поглежда в тефтерчето за подробности, — едно тяло беше докарано в „Калан“ в десет и петнайсет вечерта. Това беше странно, тъй като не пристигна нито в кола, нито в катафалка или в патрулна кола. Беше докарано от Ломан Уоткинс…

— Шефа на полицията — обясни Сам, за да чуе Теса.

— …Той обаче караше личния си автомобил и не носеше униформа — каза Хари. — Измъкнаха тялото от багажника, увито в одеяло. Онази нощ щорите на моргата не бяха спуснати и успях да разгледам с телескопа. Не разпознах тялото, но видях, че е в същото състояние, както беше тялото на Армс.

— Разкъсано? — предположи Сам.

— Да. Тогава дойдоха хора от Бюрото във връзка със случая Санчес-Бустаманте и когато прочетох за това, се успокоих, тъй като си мислех, че най-после всичко ще излезе наяве. Но в нощта на четвърти октомври още две тела бяха докарани при „Калан“…

— Тогава нашите хора бяха в града, по средата на разследването си — каза Сам. — Тогава не са видели никакви смъртни свидетелства. Та казвате, че това е станало под носа им?

— Да, и не се налага да правя справка в тефтерчето си. Телата бяха докарани с фургона на Рийз Дорн. Той е местен полицай, но онази нощ беше цивилен. Домъкнаха вкочанените трупове в „Калан“. Щорите бяха дръпнати и пак успях да видя как ги натикват в крематориума, сякаш дяволски бързаха да се отърват от тях. Късно през нощта на седми при „Калан“ имаше още работа, но мъглата беше гъста и не мога да се закълна, че още трупове са внесени. И най-накрая… по-рано тази вечер, докараха тялото на дете. На малко дете.

— Плюс двамата убити в мотела — каза Теса, — прави двайсет и две жертви, не дванайсет, както Сам твърди. Този град е станал кланица.

— Възможно е да са повече — вметна Хари. — Не съм сигурен, че съм видял всичко. Лягам си към един и половина, най-късно в два. Кой знае, може да съм изпуснал нещо, може още трупове да са докарани в мъртвилото на нощта.

Замислен, Сам пак погледна в окуляра. Гърбът на погребалната къща беше тъмен и притихнал. Бавно завъртя обектива надясно, като оглеждаше квартала на север.

Теса се обади:

— Но защо убиват тези хора?

Никой не можеше да й отговори.

— И с какво? — допълни въпроса си тя.

Сам разгледа гробището малко по-нагоре по „Конквистадор“, после въздъхна и разказа за преживяването си тази вечер на Айсбери Уей. — Мислех, че са деца, малолетни нарушители, обаче сега си мисля, че това са същите „същества“, убили хората в мотела, същите, чиито крака сте видели през цепнатината под вратата.

Стори му се, че вижда изражението на Теса в тъмнината, когато тя попита:

— Но какво представляват те?

Хари Талбот се поколеба. После прошепна:

— Вампири.