Дийн Кунц
Полунощ (48)

48.

След като излезе от къщата на Шедак, преди да се върне в управлението, за да определи задачите на стотината мъже, които му предостави от „Ню Уейв“, Ломан се отби в дома си. Беше скромна двуетажна къща с три спални, стил „Монтерей“, бяла, с бледосин цокъл, сгушена между иглолистни дървета.

Ломан постоя в алеята, до патрулната кола, и внимателно огледа мястото. Преди го обичаше като своя крепост, обаче сега това чувство не го вълнуваше. Бяха му останали сухи спомени, някак документално си спомняше за щастието, свързано с тази къща, с неговото семейство. Много весел смях беше огласял живота в този дом, но сега споменът за него не предизвика дори усмивка на лицето му. А и тези дни повечето от усмивките му бяха без истинска радост.

Най-странното беше, че смехът и радостта бяха част от живота му само до миналия месец август. Бяха изчезнали само няколко месеца след Промяната и споменът за тези чувства беше съвсем избледнял.

Странно. Всъщност нямаше нищо странно.

Когато влезе вътре, видя, че на първия етаж няма никой. Слаба миризма на застояло се долавяше от празните стаи.

Изкачи се по стълбите. В тъмния коридор на втория етаж забеляза светлина под прага на стаята на Дени. Влезе и видя момчето седнало на бюрото, пред компютъра си, който имаше огромен екран и осветяваше стаята.

Дени не вдигна глава от терминала.

Синът му беше на осемнайсет години, преминал детската възраст. Точно затова беше минал през Промяната заедно с майка си, малко след като самият Ломан беше минал през нея. Беше с пет сантиметра по-висок от баща си и изглеждаше по-добре. Той до такава степен успяваше в училище, че тестовете за коефициент на интелигентност бяха истински триумф за него. Баща му се плашеше малко от мисълта, че детето му е толкова умно. Винаги се беше гордял с Дени. Сега той пак се опита да възстанови старото си чувство, но не успя. Не че Дени беше сгрешил и изгубил доверието на баща си. Но чувството „гордост“, както ред други силни емоции бяха пречка за по-висшия ред на мисли на Новата раса и разбъркваха мисловните им схеми.

Дори и преди Промяната Дени беше компютърен фанатик, за когото компютрите не бяха само инструмент за забавление, а начин на живот. След Промяната от интелигентността и технологичния му опит се заинтересуваха в „Ню Уейв“. Снабдиха го с по-мощен терминал за вкъщи с модемна връзка с главния компютър в управлението на „Ню Уейв“. Това беше чудо на науката, което по причини, неразбираеми за Ломан, наричаха Сън. Беше подходящо, тъй като всички други служби в „Ню Уейв“ го използваха и следователно се въртяха около него.

Докато Ломан стоеше надвесен над сина си, безброй данни преминаваха през екрана: Думи, цифри, графики и таблици се появяваха и изчезваха с такава скорост, че Само индивид от Новата раса, с изострен нюх и повишена съсредоточеност, би могъл да извлече някакъв смисъл от тях.

Ала Ломан нищо не разбираше, тъй като не беше минал обучението, получено от Дени в Ню Уейв. Освен това нямаше нито време, нито необходимост да учи, за да прилага новите си изключителни способности.

Дени обаче попиваше придошлите вълни от данни, загледан безизразно в екрана, с напълно отпуснато лице. Откакто беше видоизменен, представляваше цялост от чипове, също така както и беше цялост от плът и кръв. Новата му същност беше сродена с компютъра с интимност, надхвърляща взаимоотношението човек-машина на Старомодните хора.

Ломан се досети, че синът му разучава проекта „Муунхок“. Той евентуално щеше да стане част от програмната група на „Ню Уейв“, която непрестанно усъвършенстваше софтуера и хардуера, свързан с проекта. Работеше, за да направи всяко следващо поколение от Новата раса по-съвършено и по-ефикасно от това преди него.

Безкрайна река от данни течеше през екрана.

Дени толкова дълго беше приковал поглед към екрана, без да мигне, че ако беше от Старомодните хора, очите му биха заплували в сълзи.

Светлината от непрекъснато движещите се данни танцуваше върху стените.

Ломан постави ръка върху рамото на момчето.

Дени не погледна нагоре. Никаква реакция от докосването. Устните му започнаха да се движат, сякаш разговаряше, но не издаде звук. Говореше на себе си, без да забелязва баща си.

В една от бурните си евангелски речи Томас Шедак беше говорил за разработването на връзка между гръбначния стълб и компютъра, като по този начин щяха да се слеят истинският и изкуственият разум. Ломан не беше схванал необходимостта от това и Шедак му беше обяснил:

— Новата раса е мостът между човека и машината, Ломан. Но един ден нашите създания изцяло ще прекосят този мост и ще се слеят с машините, защото само в такъв случай човечеството ще стане напълно съвършено и напълно контролирано.

— Дени — произнесе тихо Ломан.

Момчето не отговори.

Ломан излезе от стаята.

В края на коридора беше голямата спалня. Грейс лежеше в леглото на тъмно.

От Промяната насам не можеше да се оплаче от недостиг на светлина, тъй като зрението й беше подобрено. Дори в тъмната стая Грейс виждаше добре, както и Ломан. За тях светът на тъмнината вече не беше черен, а тъмносив.

Той седна на ръба на леглото.

— Здравей!

Тя не отговори.

Постави ръка на главата й и разроши дългата й кестенява коса. Докосна лицето й, по което се стичаха сълзи, нещо, което дори със силното си зрение не беше забелязал.

Плачеше. Тя плачеше и той подскочи, защото хората от Новата раса не плачеха.

Пулсът му се ускори и кратък, но прекрасен лъч на надежда се прокрадна в него. Дали заглъхването на емоциите беше преходно явление?

— Какво има? — попита той. — За какво плачеш?

— Страх ме е.

Лъчът на надеждата му се стопи. Значи страхът е предизвикал сълзите й, страхът и отчаянието, а той знаеше, че тези чувства си оставаха и в Новия свят, всъщност бяха единствените, които се усещаха.

— От какво те е страх?

— Не мога да заспя.

— Но ти нямаш нужда от сън.

— Така ли?

— Никой от нас няма нужда от сън.

Преди Промяната мъжете и жените имаха нужда от сън, тъй като човешкото тяло беше ограничено във функциите си. Много време беше необходимо да си почине и да се съвземе от натоварването през деня, да се справи с токсичните вещества, вътрешно произведени от него, и с онези, поети от външната среда.

Но при Новата раса всеки телесен процес и всички функции бяха превъзходно регулирани. Работата на природата беше усъвършенствана. Всеки орган, всяка система, всяка клетка работеха по-ефикасно, произвеждаха по-малко излишества, по-лесно ги изхвърляха, прочиствайки се и подмладявайки се във всеки час на деня. Грейс знаеше това не по-зле от него.

— Копнея за сън — каза тя.

— Чувствата ти още зависят от навика.

— Денят стана много дълъг.

— Ще изпълним времето. Новият свят ще бъде зает свят.

— А какво ще правим в Новия свят, когато го достигнем?

— Шедак ще ни каже.

— А дотогава…

— Имай търпение — рече той.

— Страх ме е… Копнея за сън, жадувам за сън.

— На нас не ни е нужен сън — увери я той търпеливо.

— Не ни е нужен сън — повтори тя механично, — но трябва да спим.

Двамата замълчаха за малко.

После хвана ръката му и я постави на гърдите си.

Беше гола.

Опита се да се отдръпне от нея, боейки се от повторението на случилото се преди, когато правеха любов. Не. Не беше любов. След Промяната това се превърна в чист секс. Освен физическото усещане те не изпитваха други чувства, не изпитваха нежност или любов. Мятаха се силно един върху друг, извиваха се с цел да увеличат възбудата на сетивата си. Никой от тях не мислеше за удоволствието на другия, а само за собственото си задоволяване. Сега поради бедността на духовния им живот се опитваха да компенсират тази загуба със сетивни удоволствия — главно храна и секс. Обаче без вълнението всеки техен акт беше празен. Опитваха се да компенсират тази празнота с измислици. Обикновен обяд превръщаха в празненство, а празничните гуляи — в невъобразимо чревоугодничество. Сексът им беше сведен до животинско, зверско съвкупление.

Грейс го дръпна на леглото.

Той не искаше, но не можеше да откаже.

Трепереща от възбуда, Грейс дишаше тежко. Трескаво го разсъблече и се качи върху него. Издаваше странни звуци, без да говори.

Възбудата на Ломан съответстваше на нейната. Притискаше се до нея, загубил чувство за време и пространство, сякаш в момента живееше само за да засили огъня в слабините си, да го засили безкрайно, докато стигнеше до непоносима жега, влажна и изгаряща. Да го засили до точката, при която цялото тяло ще бъде погълнато от пламъци. Сменяше позите, притискаше я плътно, блъскаше се в нея, вътре, все по-навътре толкова грубо, че сигурно я нараняваше, но не го интересуваше. Тя се протягаше и забиваше до кръв нокти в него и той я драскаше, защото кръвта носеше възбуждащ мирис. Беше сладка и нямаше значение, че взаимно се нараняват, тъй като това бяха изкуствени рани, зарастващи за секунди, защото те бяха от Новата раса. Телата им бяха съвършени, потичаше малко кръв, а след това раните бързо се затваряха и те пак започваха да се дерат. Това, което искаха, беше да се откъснат от действителността, да бъдат обладани от дивия дух, да отхвърлят забраните на цивилизования свят, включително и изправената човешка форма, да подивеят, да регресират, да се предадат, тъй като сексът щеше да бъде по-вълнуващ по този начин. Празнотата щеше да се запълни, щяха да се задоволят. После, когато свършат, ще отидат на лов заедно, ще ловуват и убиват, бързи и ловки, ще хапят и разкъсват, сперма и кръв, сладка и ароматна кръв…

За момент Ломан загуби представа за околния свят.

Когато чувството за място и време се възвърна у него, първо погледна към вратата и видя, че тя е открехната. Ако Дени не ги е видял, когато е идвал насам по коридора, със сигурност ги е чул, но Ломан не знаеше с точност. След Промяната срамът и скромността се превръщаха в непростими недостатъци.

Когато възвърна усещането си за околния свят напълно, у него се прокрадна страх и той бързо се опипа, за да се увери, че нищо не беше станало с него. По средата на акта, когато дивото В него взе връх, си помисли, че по време на оргазма ще се промени, ще регресира. Но сега се увери, че всичко беше наред.

Обаче лепнеше от кръв.

Щракна нощната лампа.

— Изгаси я! — веднага му заповяда Грейс.

Светлината на лампата не го удовлетвори. Сякаш искаше подробно да я разгледа… да види дали тя не беше променена по някакъв начин.

Не беше регресирала. Или ако е била „нещото“, пак се е върнала в човешкия си вид. Тялото й беше изцапано с кръв и няколко подутини личаха по плътта й, все още неуспели да се затворят.

Изгаси лампата и седна на края на леглото.

В резултат на Промяната драскотините и леките рани се затваряха за секунди. Можеше да наблюдава как плътта сама зараства. Сега бяха неуязвими за болести, имунните им системи работеха безупречно и срещу най-заразния вирус. Шедак казваше, че животът им ще се удължи много, сигурно стотици години.

Те също умираха, разбира се, но само от рани, които разкъсваха и спираха сърцето, разрушаваха мозъка или унищожаваха дробовете им и спираха потока на кислород към кръвта. Ако вена или артерия беше разкъсана, снабдяването с кръв към този кръвоносен съд драстично намаляваше, докато заздравее. Ако друг важен орган, освен сърцето, дробовете или мозъка беше наранен, тялото с часове, поддържаше живота, докато се прилагаха ускорени процедури на лечение. Те все още не бяха надеждни като машините, защото машините не можеха да умират. Посредством необходимите резервни части една машина можеше да се възстанови и пак да заработи, ала те все пак биологично бяха по-издръжливи.

Живот стотици години…

Понякога Ломан мислеше за това.

Стотици години живот само със сетивни усещания и чувство на страх.

Стана от леглото и отиде в банята, взе душ, за да измие кръвта.

Не можеше да срещне погледа си в огледалото.

Върна се в стаята и без да пали лампата, си облече чиста униформа.

Грейс още лежеше.

— Бих искала да заспя.

Ломан усети, че тя все още тихо плаче.

Излезе от стаята и затвори вратата след себе си.