Дийн Кунц
Полунощ (39)

39.

Сам реши да се скрие в неосветения двор на началното училище. Седна на една от люлките, хвана се с две ръце за веригите, полюля се малко, докато премисляше възможностите си.

Не можеше да избяга от Муунлайт Къв с кола. Наетата кола беше в мотела, където щяха да го арестуват, ако си покажеше носа. Можеше да открадне кола, но си спомни разговора от компютъра, когато Ломан Уоткинс беше наредил на Данбери да блокира Оушън Авеню и щатското шосе. Досега сигурно бяха завардили всички изходи.

Можеше да върви пеша, сменяйки улиците до самия край на града, след това да мине през гората до магистралата. Обаче Уоткинс беше споменал също и за ограждането на цялата околност с постове, за да пресрещнат Фостъровото момиче. Макар да се доверяваше на инстинкта си за оцеляване, Сам не беше се промъквал под прикритие от войната, преди двайсет години. Ако имаше постове около града, очакващи момичето, много вероятно беше Сам да налети на някой от тях.

Готов беше да рискува, но не трябваше да го хванат, преди да успее да доложи в бюрото и да поиска спешна помощ. Дори ако попълнеше статистиката на смъртните случаи в този град — първенец по смъртни случаи в света, с още един, Бюрото ще изпрати нови хора на негово място. Истината щеше да излезе наяве, но сигурно твърде късно.

Докато тичаше през бързо оредяващата мъгла, разнасяна от вятъра, спомни си за разписанието, което видя на видеодисплея. През следващите двайсет и три часа всеки един гражданин щеше да бъде видоизменен. Да се стигне до истината в Муунлайт Къв нямаше да е по-лесно от разчупването на безконечна серия от заварени с лазер титанови кутии, подредени като китайски кръстословици.

Най-добре беше да се добере до телефон и да се обади в бюрото. Телефоните в Муунлайт Къв бяха компрометирани, ала много не го беше грижа дали ще запишат разговора му и дали ще го запишат на компютъра. Трябваха му само трийсет секунди или една минута разговор със службата и големи подкрепления щяха да тръгнат на помощ. Дотогава щеше да му се наложи да бъде в движение и да избягва полицаите няколко часа, докато не пристигнеха други агенти.

Не би могъл просто да отиде до някоя къща и да поиска да ползва телефона, защото не знаеше на кого можеше да се довери. Мори Стейн беше казал, че след ден-два, прекарани в града, човек придобива параноидното чувство, че е следен навсякъде и където и да отиде, ръката на Големия брат все ще го достигне. Сам почувства пристъп на параноя, който премина в състояние на непрекъснато напрежение и подозрение, които той познаваше от бойното поле в джунглата отпреди две десетилетия.

Сети се за една телефонна будка. Не, не беше същата при бензиностанцията „Шел“, от която се беше обадил преди това. Един издирван човек не трябва да се връща към вече посещавани от него места.

От разходките си в града помнеше още един или два улични телефона. Стана от люлката, мушна ръце в джобовете на якето си, сви рамене срещу мразовития вятър и тръгна през училищния двор към съседната улица.

Замисли се за Фостъровото момиче, за което Шедак и Уоткинс разговаряха. Коя ли беше? На какво беше станала свидетелка? Подозираше, че тя е ключът към разгадаването на тази мистерия. Навярно можеше да обясни какво значи изразът „видоизменение“.