Дийн Кунц
Полунощ (36)

36.

Майк Пайзър не знаеше какво да прави, беше изплашен, объркан и не можеше да мисли ясно. Въпреки, че беше крайно наложително да мисли като човек, дивата му, животинска природа надделяваше. Мозъкът му работеше бързо, беше остър, но не можеше да задържи в паметта си последователността на мислите повече от няколко минути. Светкавично мислене, мълниеносно мислене не разрешаваше подобен проблем. Обаче възможностите му за съсредоточаване на бяха такива, както преди.

Когато най-после успя да спре писъците си и да стане от кухненския под, прекоси неосветения хол и влезе в тъмната трапезария, оттам в антрето пред банята, след това в самата баня, движейки се повече на четири крака, без да може да се изправи. В банята, където единствено бледата лунна светлина се процеждаше през малкия прозорец, сграбчи ръба на мивката и се втренчи в огледалото над шкафчето за лекарства. Там съзря само неясно отражение на образа си.

Искаше му се да вярва, че отново ще приеме предишния си вид, че видоизменената й външност е просто някаква халюцинация. Да, искаше да вярва в това, много искаше да вярва, макар че не можеше да се изправи, макар че виждаше неестествено удължените си пръсти, странната форма на врата си и странния начин, по който гърбът му се сливаше с бедрата. Нужна му беше вяра.

„Запали лампата“ — си каза той.

Не можеше.

„Запали я!“

Страх го беше.

Но беше длъжен да я запали и да се погледне.

Сграбчил мивката, не можеше да се помръдне.

„Запали лампата!“

Вместо това се наведе към тъмното огледало и се взря в неясното отражение, където странните му очи блестяха с фосфоресциращ пламък.

„Запали лампата!“

Измяука леко от страх и мъка.

„Шедак“ — каза си той. Трябва да намери Шедак. Том Шедак знае какво да направи. Шедак беше надеждата му, сигурно единствената.

Пусна мивката, свлече се на пода, изскочи от банята и тръгна към спалнята, към телефона на нощната масичка. Докато вървеше, шепнеше с гръден, дрезгав, пронизителен глас едно име, сякаш то беше магическа дума, ключ за спасението му: „Шедак, Шедак, Шедак…“