Дийн Кунц
Полунощ (32)

32.

Докато Теса блъскаше безполезния телефон, бравата престана да се тресе. Изправи се до леглото, ослуша се, след това пристъпи на пръсти в антрето и постави ухо на вратата.

Чу гласове, но не съвсем близо. Чуваха се по-далече, от коридора, странни гласове, които сякаш шепнеха припряно и бързо. Не можеше да разбере нищо от разговора им.

Сигурна беше, че са същите, които я дебнеха, когато беше отишла за лед и кола. Ето че се върнаха. Бяха отрязали телефонните кабели и тя не можеше да повика помощ. Не беше за вярване, но ставаше пред очите й.

Тяхната настойчивост подсказа на Теса, че не са обикновени изнасилвани или побойници, а се бяха спрели на нея, тъй като беше сестра на Дженис и разпитваше за смъртта й. Все пак се питаше по какъв начин бяха разбрали за появата й в града. Защо бяха решили да я нападнат, без да видят какво ще предприеме. Само тя и майка й знаеха, че възнамерява да установи самостоятелно фактите по убийството на Дженис.

Голите й крака настръхнаха и се почувства уязвима само по тенисфланелка и бермуди. Бързо отиде до шкафа и навлече джинси и пуловер.

Не беше сама в мотела. Имаше други гости. Така й бе казал господин Куин. Не бяха много, сигурно двама или трима. Но ако станеше опасно, щеше да вика, другите гости щяха да я чуят и нападателите щяха да си плюят на петите.

Взе сака си, където беше напъхала белите си спортни чорапи, и се върна до вратата.

Тих дрезгав шепот съскаше в далечния край на коридора, след което изведнъж смразяващ трясък проехтя из мотела и я накара да изкрещи от ужас. Веднага последва друг трясък. Чу как изкъртиха врата в друга стая.

Жена изпищя, мъж извика, но не тези гласове смразиха Теса, а други три или четири, страховити и диви. Коридорът беше изпълнен с вълчи вой, убийствено ръмжене, накъсани, задъхани писъци и смразяващо скимтене, което изразяваше задоволството на хищника, уловил жертвата, и други неописуеми звуци, но най-страшно беше, че онези, същите зловещи гласове, явно на зверове, не на хора, все пак изговаряха някои смислени думи: „…нужда, нужда… хванете я, хванете… хванете, хванете… кръв, кучка, кръв…“

Облегната на вратата, Дженис се опита да се успокои, внушавайки си, че чутите думи са изречени от мъжа или жената, чиято врата беше изкъртена, ала това не беше истина, тъй като те само пищяха. Техните писъци бяха ужасяващи, почти непоносими, пълни със страх и агония, като че ги биеха до смърт или още по-зле, много по-зле, като че ги разкъсваха къс по къс или ги изкормваха.

Преди няколко години Теса беше в Северна Ирландия, за да направи филм за безкрайното и ненужно насилие там, за безбройните „мъченици“, католици и протестанти. Беше на гробището. Тук за мъртъвците битката беше приключена. Изведнъж тълпата се преобрази, превърна се в глутница диваци. Бяха се стекли от църковния двор към близките улици и скоро попаднаха на двама цивилни британски офицери, обикалящи квартала в кола без знаци. Множеството беше спряло колата, беше я обградило, беше разбило стъклата. След това измъкнаха жертвите си на паважа. Техническите сътрудници на Теса веднага избягаха, но тя се втурна между биещите се тела, с камерата на рамо и през обектива видя пропадането в самия ад. С подивели очи, разкривени от ярост и омраза лица, напълно забравили скръбта си, обзети от кървава омраза, оплаквачите без умора ритаха падналите на паважа британци. После ги изправиха на крака, продължиха да ги удрят и мушкат с ножове, блъскаха ги, докато им счупиха гръбнаците и им пукнаха черепите. После ги хвърлиха на паважа, ритаха ги, пак ги мушкаха, макар че те отдавна бяха мъртви. С дюдюкания и викове, с псувни като рояк лешояди блъскаха вече разкъсаните тела. Повече напомняха на демони, излетели от ада, дошли не само да пируват с плътта им, но горящи от желание да разкъсат гърдите им и да изтръгнат душите им. Двама от тези обезумели хора бяха забелязали Теса, бяха изтръгнали камерата й и я бяха стъпкали. За един ужасяващ миг си помисли, че ще разкъсат и нея в яростта си. Двамата се бяха надвесили, сграбчили дрехите й. Лицата им бяха така изкривени от омраза, че повече приличаха на чудовищата, изсечени на фриза на катедрала, не на човешки лица. Бяха изгубили човешкото и бяха отприщили дивашкото, закодирано в гените им от древни времена.

— Не, за Бога, не! — беше извикала тя. — В името Божие, не!

Вероятно споменаването на Бога или просто звукът на човешка реч, а не на животински рев, ги накара да я пуснат. Тя се възползва и изпълзя, стана, промуши се през тълпата и избяга.

Онова, което сега чуваше в другия край на коридора в мотела, беше нещо подобно, или по-лошо.