Дийн Кунц
Полунощ (3)

3.

В килерчето до кухнята, седнала на пода, опряла гръб на полица с консервирани храни, Криси Фостър погледна часовника си. На слабата светлина на единствената крушка тя забеляза, че малкото помещение, в което бе затворено, е без прозорец. Преди повече от четири месеца, на единадесетия й рожден ден, й бяха подарили ръчен часовник. Тя му се зарадва, защото не беше детски часовник с фигури от комикси върху циферблата. Беше изящен дамски часовник с позлатен циферблат, с римски числа, истински таймекс като този на майка й. Поглеждайки го, Криси се натъжи. Часовникът беше символ на семейната задружност и щастие, което беше отлетяло завинаги.

Освен че се чувстваше тъжна и някак неспокойна от часовете в плен, тя беше и изплашена. Разбира се, не беше така изплашена както сутринта, когато баща й я довлече в килерчето. Риташе и крещеше, ужасена от онова, което беше видяла. От онова, в което се бяха превърнали родителите й. Уплахата й постепенно се превърна в панически страх. Тресеше я, повдигаше й се, болеше я глава, сякаш се разболяваше от грип.

Питаше се какво ли щяха да й направят, когато най-после я пуснат да излезе. Разбира се, не се чуди дълго, тъй като определено знаеше отговора. Щяха да я превърнат в техен образ и подобие. Озадачаваше я само как щяха да извършат промяната и точно в какво щеше да се превърне. Знаеше че родителите й вече не бяха обикновени хора, че бяха нещо друго, но не можеше да опише в какво се бяха превърнали.

Страхът й се подсилваше от факта, че наистина не можеше да си обясни какво цареше в собствения й дом. Тя винаги беше имала доверие в думите и вярваше в тяхната сила. Обичаше да чете всичко: поезия, къси разкази, романи, ежедневните вестници, списанията или опаковките на кутиите с овесени ядки, ако нямаше друго.

Беше в шести клас, но учителката й, г-жа Токава, й казваше, че чете като десетокласник. Когато не четеше, пишеше свои разкази.

Но сега не намираше думи. Животът й се очертаваше по-различен от представите й за него. Едновременно се страхуваше както от загубата на привлекателното си бъдеще на писателка, така и от промените, които родителите й бяха претърпели. Само осем месеца преди дванадесетия си рожден ден Криси изведнъж почувства несигурността на живота и мрачните му повратности, за които беше зле подготвена. Не че тя се беше предала. Решена беше да се бори. Нямаше да им позволи да я променят без съпротива. Веднага щом я заключиха в килера, щом пресъхнаха сълзите й, тя прегледа съдържанието на полиците, като търсеше оръжие. В килера имаше главно бутилирана и консервирана храна, но също дрехи за пране, аптечка и инструменти. Беше открила перфектно средство — флаконче спрей с машинно масло. Ако можеше да ги изненада и да ги пръсне в очите, би могла да се измъкне.

Мисълта й се оформи като заглавие от вестник: „Изобретателно младо момиче се спасява с обикновено смазочно масло“.

Тя стисна флакона. Притежанието му й вдъхна спокойствие и смелост.

От време на време яркият и обезпокояващ спомен се връщаше: лицето на баща й, когато я хвърли в килера — зачервено, подуто от гняв, очите му с тъмни ивици, ноздрите разширени, отдръпнати от зъбите устни над яростната паст, всички черти изкривени от гняв.

— Ще се върна за теб — беше й казал, като пръскаше слюнка. — Ще се върна!

Тръшна вратата и залости бравата с кухненски стол. По-късно, когато къщата утихна и родителите й изглежда излязоха, Криси се беше опитала да отвори, блъскайки вратата с пълна сила, но кухненският стол се оказа непреодолима преграда.

„Ще се върна! Ще се върна за теб!“

Изкривеното му лице и кръвясалите му очи й напомниха описанието на жестокия мистър Хайд от романа „Д-р Джекил и мистър Хайд“, който тя прочете преди няколко месеца. От баща й бликаше лудост. Той не беше същият човек както преди.

По-тревожен бе споменът от онова, което видя в предверието на втория етаж, когато изпусна училищния рейс. Беше се върнала и изненада родителите си. Не. Не бяха нейните родители. Те бяха… нещо друго.

Тя потрепери.

Стисна флакона.

Изведнъж, за пръв път от часове, чу шум в кухнята. Задната врата на къщата се отвори. Чу стъпки. Най-малко двама, трима или четирима души.

— Тя е тук — каза баща й.

Сърцето на Криси затуптя трескаво.

— Няма да стане бързо — каза някой.

Криси не разпозна дълбокия му, леко дрезгав глас.

— Нали знаете, че е по-сложно с деца. Шедак не е сигурен готови ли сме вече за деца. Рисковано е.

— Тя трябва да бъде преобразена, Тъкър. — Това беше майката на Криси, Шарон, въпреки че гласът й беше променен. Нейният беше, но без характерната мекота, без вродената музикалност, така красив за четене на приказки.

— Разбира се, че трябва да се преобрази — каза непознатият, чието име очевидно беше Тъкър. — Знам това. Шедак го знае също. Нали той ме изпрати тук. Само казвам, че може да отнеме повече време от обикновено. Трябва ни място, където да я вържем и да я наблюдаваме през време на преобразяването.

— Ето тук. Горе в стаята й.

Преобразяване?

Трепереща, Криси се изправи с лице към вратата. С тътрузене залостеният стол беше отместен.

С дясната си ръка хвана флакона, скри го зад гърба си и постави пръст на дюзата.

Вратата се отвори и баща й я погледна.

Алекс Фостър. Криси предпочете да мисли за него като за Алекс Фостър, но беше трудно да се отрече, че в известна степен той все още беше неин баща. Освен това едва ли можеше да се назове Алекс Фостър, защото той беше изцяло променен. Лицето му вече не беше изкривено от ярост. Сега повече приличаше на себе си — гъста руса коса, широко приятно лице със смели черти, рояк лунички по бузите и носа. Въпреки това виждаше се рязка промяна в погледа му. Той беше изпълнен със странна припряност, сякаш беше на края на силите си. Гладен? Да, това беше. Татко изглеждаше гладен, изсмукан от глада, побеснял от глад, прегладнял, но за друго, не за обикновени хора. Тя не разбираше за какво, но усещаше яростна нужда, която пораждаше непрестанно напрежение в мускулите. Той изпитваше такова яростно желание, така горещо, че то на вълни се надигаше у него, като пара над кипяща вода.

— Ела, Криси, излез оттам! — каза той.

Криси си позволи да не изпълни веднага нареждането, примигна, сякаш преглъщаше сълзи, потрепери повече отколкото трябваше, опита се да изглежда малка, уплашена, победена. Неохотно пристъпи напред.

— Хайде, хайде — нетърпеливо я подкани той да излезе от килера.

Криси прекрачи прага и видя майка си, застанала зад Алекс. Шарон беше симпатична, с червено-кафява коса, зелени очи, които вече не издаваха майчини чувства. Външно изглеждаше жестока и променена, пълна със същата с мъка сдържана енергия, която изпълваше съпруга й.

До кухненската маса стоеше непознат, облечен с джинси и плетена фланела. Очевидно беше Тъкър, с когото майка й бе разговаряла — висок, слаб, с кокалесто тяло. Ниско подстриганата му черна коса беше като четка. Тъмните му очи бяха потънали в орбитите под високото му оголено чело, носът му с остра гърбица беше като клин от камък, забучен в средата на лицето, устата му напомняше на прорез, а челюстите — изпъкнали като на хищник. Държеше черна лекарска чанта.

Бащата сграбчи Криси, когато излезе от килера. Тя вдигна флакона и пръсна в очите му от разстояние около метър. Баща й извика от изненада и болка, а Криси се обърна и пръсна майка си също в лицето. Заслепени от болка, те опипаха пространството за нея, но тя им се изплъзна и се втурна през кухнята.

Тъкър беше изненадан, но успя да я хване за ръката.

Тя се извърна към него и го ритна в слабините.

Той не я изпусна, но отхлаби хватката. Тя успя да се откъсне и побягна към предверието на долния етаж.