Дийн Кунц
Полунощ (19)

19.

След разговора с майка си в Сан Диего, Теса Локланд седна на края на леглото в мотела и се загледа в някакъв документален филм по Пи Би Ес. На глас разкритикува работата с камерата, композицията на кадрите и други страни на предаването, когато изведнъж се усети, че си говори сама. Продължи въображаемата игра, като имитираше различни филмови критици, повечето надути и претенциозни. Шегуваше се и със себе си и излезе смешно. Теса се забавляваше, но фактът, че си говори сама, на глас, беше ексцентричен дори за човек като нея, който не спазваше условностите. Мястото на „самоубийството“ на сестра й я беше разстроило. Търсеше утеха в шегата, но понякога дори бликащото чувство за хумор на Локландови не можеше да помогне.

Изгаси телевизора и взе съда за лед от бюрото. Потърси дребни монети, излезе, като остави вратата отворена и тръгна към машината за лед и сода на другия край на коридора.

Бутна тежката обезопасена срещу пожар врата и излезе на стълбищната площадка, където се намираха машината за лед и автоматът за разхладителни напитки. Напитки можеше да си купи, но замразителят беше повреден. Трябваше да си вземе лед от първия етаж. Слезе по стълбите, стъпките й отекваха самотно, като че ли обикаляше мрачните коридори на изоставена къща, населена с призраци.

Не откри това, което търсеше, където предполагаше, че е. Указание, закачено на стената, я отпрати чак в северния край на първия етаж.

Когато посегна да отвори вратата към коридора на първия етаж, й се стори, че чу вратата на горната площадка да се отваря. Това беше първият знак, че не е единственият гост в мотела. Това място изглеждаше запустяло.

Озова се в коридора на долния етаж, застлан с безвкусни оранжеви пътеки. Би предпочела да е по-състоятелна, за да отсяда в по-уютни хотели. Но този беше единственият мотел в Муунлайт Къв, така че дори евентуалното й богатство не би я спасило от ослепителния оранжев цвят.

Там машината за лед работеше. Напълни съдчето си и тогава отново чу шум откъм стълбището. Чу вратата на стълбите да се отваря с продължително изскърцване.

Отиде до автомат за безалкохолни напитки, за да си вземе кола, като очакваше да види някой да слиза от втория етаж. Едва след като пусна трета монета в автомата, усети, че имаше нещо тайнствено в начина, по който горната врата се отвори — продължително изскърцване, като че някой знаеше, че пантите не бяха смазани и се опитваше да отвори безшумно.

С пръст върху бутона за безалкохолна кола Теса все още се колебаеше, като напрегнато се вслушваше.

Нищо.

Хладна, мъртва тишина.

Тя се почувства точно така, както по-рано на брега, когато чу странния далечен звук. И сега, както тогава, кожата й настръхна.

Дойде й безумната идея, че някой стои на площадката горе и държи вратата отворена. Изглежда, очакваше да натисне копчето така, че шумът от автомата да заглуши шума, издаден от него.

Много еманципирани жени не биха си признали уплахата и биха се засрамили от треперенето си. Обаче Теса добре се познаваше. Не се поддаваше на истерия или параноя и нито за миг не се усъмни, че всичко, което беше чула или усетила е наистина, а не някаква изострена от смъртта на Дженис чувствителност. Беше сигурна, че на горната площадка има скрита враждебна сянка. Вместо да натисне бутона за кока-кола и да вземе леда, тя се шмугна бързо и безшумно в коридора на първия етаж.

Окото й улови движение в другия край на коридора. Някой също крадешком се измъкваше през другата врата. Зърна само неясна сянка — беше на прага и всеки момент щеше да се скрие от погледа й.

Вратата леко се затвори след тайнствените преследвачи.

Бяха поне двама души. Предположи, че са мъже, а не жени.

На втория етаж несмазаните панти изскърцаха едва уловимо. Търпението на този, който я причакваше до нейната стая, навярно се беше изчерпало и той вече не се прикриваше.

Теса не можеше да влезе в коридора. Щяха да я притиснат от двете страни.

Въпреки че можеше да изпищи за помощ и да подплаши тези хора, тя се поколеба, тъй като осъзнаваше, че мотелът може да е точно толкова пуст, колкото изглежда. Писъкът може би нямаше да й помогне, а по-скоро преследвачите й щяха да разберат, че знае, че са там и повече няма защо да се крият.

Някой крадешком слизаше по стълбите над нея.

Теса тръгна към източната врата и хукна в мъгливата нощ към рецепцията на мотела.

Офисът бе отворен, окъпан в разтворените в мъглата цветове на розови и жълти неонови светлини, а мъжът зад гишето беше същият, който я беше регистрирал в мотела преди часове. Беше висок, леко напълнял, около петдесетте, гладко избръснат, добре подстриган, обут в измачкани кафяви кадифени панталони и зеленикав пуловер. Той остави списанието, намали музиката, стана и недоумяващо я слушаше, докато тя, почти останала без дъх, му разказа какво се беше случило.

— Е, това не е големият град, мадам — каза той, когато Теса млъкна. — Муунлайт Къв е мирно градче. Тук няма защо да се боите от такива неща.

— Но точно това стана — наблегна тя, нервно поглеждайки навън към обляната от неона мъгла.

— О, сигурен съм, че сте видели и чули някой, но сте се уплашили напразно. Наистина имаме няколко други гости. Точно тях сте чули и видели и те вероятно са отишли за кола или лед, както и вие — бащински усмихнат, обясняваше служителят. — Това място изглежда малко призрачно, когато няма много гости.

— Чуйте, господин…

— Куин. Гордън Куин.

— Чуйте, господин Куин, въобще не беше така. — Теса се почувства малко глупаво.

— Не бих могла да объркам обикновените гости със злосторници. Не съм истерична жена. Тези момчета нямаха добри намерения.

— Е, добре. Струва ми се, че грешите, обаче нека да погледна. — Куин излезе през вратичката на гишето.

— Просто така ли отивате? Без оръжие?

Той се усмихна отново. Както и преди, тя се почувства глупаво.

— Мадам — каза й той, — от двайсет и пет години съм в администрацията на мотела и още няма човек, с когото да не съм се справил.

Въпреки че любезният бащински тон на Куин разсърди Теса, тя излезе с него, без да спори. Мъжът беше огромен, а тя дребна, така че се почувства като дете, чийто баща говори до спалнята, за да му покаже, че под леглото няма чудовище.

Той отвори металната врата, през която Теса беше избягала по северната сервизна стълба. Беше пусто.

Автоматът за безалкохолни напитки бръмчеше. Съдът, който беше оставила, си беше там, пълен с кубчета лед.

Куин пресече малкото пространство до вратата, водеща към коридора за първия етаж, и я отвори.

— Няма никой — каза той, кимвайки към смълчания коридор. Отвори вратата на западната страна и се огледа навън, наляво и надясно. Направи й знак да дойде до прага и настоя да огледа добре.

Тя забеляза тясна пътечка с железни перила, между задната част на сградата и стръмнопускащият се бряг, осветена от уличните лампи. Пълна пустош.

— Казахте, че сте пуснали парите в машината, обаче не сте си взели колата? — попита Куин и остави вратата да се затвори сама.

— Точно така.

— Какво искахте?

— Е… диетична кола.

Той натисна нужното копче и една кутия се изтърколи. Той й я подаде, като добави:

— Не си забравяйте леда.

Стиснала в ръце кофичката за лед и колата, силно изчервена и ядосана, Теса го последва по северното стълбище. Не се мяркаше никой. Несмазаните панти на вратата проскърцаха, когато влязоха в коридора на втория етаж, който също беше опустял.

Вратата към стаята й беше открехната, както я бе оставила. Поколеба се дали да влезе.

— Хайде да проверим — каза Куин.

В съседните стаи нямаше наематели.

— По-добре ли сте? — попита той.

— Не съм си въобразила, истина беше.

— Зная. — Мъжът се усмихна бащински.

Когато Куин се върна в коридора, Теса каза:

— Те бяха там наистина, но предполагам, че вече са се махнали. Вероятно са избягали, когато са усетили, че съм ги видяла и съм отишла за помощ.

— Е, всичко е наред тогава — отвърна той. — Вие сте в безопасност. Ако вече ги няма, все едно, че не са съществували.

На Теса й беше нужно голямо усилие, за да се овладее.

— Благодаря — каза тя и затвори вратата, заключи я, сложи райбера и бронзовата верига.

Отиде до прозореца и го огледа внимателно. Не можеше да се отваря отвън, освен ако някой го счупи и се пресегне да освободи заключалката. И тъй като стаята й беше на втория етаж, нападателят щеше да има нужда от стълба.

Легна си, заслушана в приглушените шумове на мотела. Сега всеки звук изглеждаше странен и заплашителен. Замисли се каква можеше да бъде връзката между нейното тревожно преживяване и смъртта на Дженис преди повече от три седмици.