Дийн Кунц
Полунощ (134)

40.

От сряда сутринта Джоел Ганович от Юнайтед Прес Интернешънъл бродеше из околността на Муунлайт Къв. Спеше в спален чувал направо на земята, използваше храстите вместо тоалетна и плащаше на един безработен дърводелец от Абърдийн Уелс да му носи храна. Никога през цялата си кариера не се беше отдавал на идея така, но сега на всяка цена искаше да разрови тази история. Не знаеше точно по каква причина. Разбира се, това беше най-сензационната история на десетилетието. Обаче защо му трябваше да виси тук и да търси най-незначителната информация? Защо беше така вманиачен? Собственото му поведение беше загадка за него.

Но той не беше единствения маниак.

Макар случката в Муунлайт Къв да се разкриваше на медиите на час по лъжичка, вече цели три дни и да беше подробно обсъждана в четвъртък вечерта на пресконференция, и макар репортерите да бяха интервюирали повече от двеста души, още никой не беше удовлетворен. Ужасът от странната смърт на жертвите и броят им — около три хиляди, много повече от онези в легендарния Джоунстаун, бяха потресли вестниците и телевизията. До петък сутринта тази история предизвикваше все по-голям интерес.

Все пак Джоел усещаше, че причината не беше само в мрачните подробности или статистиката на измрелите, които привличаха вниманието на обществеността.

В петък сутринта в десет часа той седеше до черния път само на десетина метра от барикадата на север от Холиуел Роуд и се наслаждаваше на топлата октомврийска утрин. Започваше да вярва, че тези събития се възприемаха така, защото ставаше въпрос не само за конфликт между човека и машината, а за вечния човешки конфликт между безотговорността и отговорността. За противостоенето на човешкото срещу диващината, за човешките импулсивни желания за вяра и нихилизъм.

Когато стана и тръгна из полето, Джоел все още си мислеше за това, но след пет-шест минути престана да мисли и закрачи по-енергично.

Не беше сам. И другите пред блокираните места като един се обърнаха и закрачиха на изток с внезапна решителност, вървейки направо през ливадите, през горичките.

Джоел беше обзет от чувството, че трябва да отиде на едно особено място, където няма да има никакви грижи, където няма да се безпокои за нищо. Ще бъде напълно сигурен и няма да се налага да мисли за бъдещето. Не знаеше как изглежда това място, но беше сигурен, че ще го познае, когато го види. Забърза напред странно развълнуван, сякаш го притегляше магнит.

Ну-ж-д-а.

Нещото в мазето на хотел „Икар“ беше в хватката на глада. То не беше загинало, когато другите деца на проекта „Муунхок“ бяха поразени, тъй като компютърът в него се беше повредил, още когато си пожела тази странна форма. Не беше получило заповед за смърт от главния компютър „Сън“. Дори да беше получило тази команда, нямаше да реагира, защото нямаше сърце, което да спре.

Нужда.

Нуждата му беше така всеобхватна, че то се гърчеше и пулсираше. Тази нужда беше по-сложна от едно просто желание, по-страшна, от която и да е болка.

Нужда.

По цялата му повърхност бяха зейнали усти. Нещото отправи зов към света около себе си с глас, който беше беззвучен, но проникваше в мозъка на жертвите му.

И те идваха към него.

Нуждите му скоро щях да бъдат задоволени.

 

Полковник Луис Таркър, командващ полевия щаб в парка в източния край на Оушън Авеню, получи спешно повикване от сержант Сперлмонт, който отговаряше за блокадата на шосето. Сперлмонт докладва, че дванадесет души бяха изчезнали, когато бяха тръгнали безмълвни като зомби, заедно със стотина репортери в същото състояние.

— Нещо не е наред — докладва той на Таркър. — Все още има странно присъствие.

Таркър незабавно се свърза с Орен Уестром, човекът от Бюрото начело на разследването на проекта „Муунхок“, с когото съгласуваше всички операции.

— Става нещо — каза на свой ред Таркър на Уестром. — Мисля, че тези хора не подлежат на описание. Познавам Сперлмонт, изплашен е до смърт.

Уестром на свой ред даде заповед на хеликоптера на Бюрото да разузнае. Обясни ситуацията на пилота Джим Лобов и каза:

— Сперлмонт ще изпрати неговите хора да ги следват по суша, за да види накъде, по дяволите, са тръгнали и защо. Но ако това стане невъзможно, искам да наблюдаваш от въздуха.

— Потеглям — отвърна Лобов.

— Зареди ли с гориво?

— Резервоарите преливат.

— Добре.

 

Джим Лобов не можеше да прави друго така добре, както да пилотира.

Женил се бе три пъти и всеки брак завършваше с развод. Беше живял с толкова жени, че не им знаеше броя, ала не умееше да ги задържи. Имаше син от втория си брак, но го виждаше едва два-три пъти годишно за по един ден. Макар да беше католик и братята и сестрите му да бяха много набожни, това не важеше за Джим. Неделята беше единственият ден, когато си поспиваше, и да ходи на неделните служби беше напрежение за него. Макар че мечтаеше да стане търговец, всеки малък бизнес, който подхващаше, се проваляше. Винаги се плашеше, когато работата го затрупваше, и рано или късно се отказваше.

Но никой не беше по-добър пилот на хеликоптер от Джим Лобов. Той излиташе при условия, при които всички оставаха на земята. Можеше да каца на всякакъв терен.

По заповед на Уестром полетя към блокадата на шосето, където пристигна за минута, защото денят беше ясен. Блокадата беше само на два километра от мястото, където беше оставил вертолета. Войници от редовната армия му махаха да кара на изток към хълмовете.

Лобов полетя в указаната посока и след около минута забеляза пешеходците, катерещи се по хълма с огромно усилие, но продължаващи упорито напред. Беше необичайно.

В главата му нахлу странно писукане. Помисли си, че нещо става със слушалките и ги свали за малко, но писукането не спря. Всъщност сякаш не беше звук, а по-скоро чувство.

„И какво става с мен?“ — чудеше се той.

Опита се да изключи усещането.

Пешеходците вървяха на югоизток и той ги изпревари, търсейки нещо особено. Почти веднага достигна разпадащата се викторианска постройка.

Нещо в това място го привлече.

Закръжи над него веднъж, два пъти.

Макар да виждаше разрухата, внезапно разбра, че тук би бил безоблачно щастлив, без бивши съпруги, търсещи пари, без дете с издръжка.

По хълма от северозапад стотина или повече пешеходци идваха насам тичешком. Някои падаха, но ставаха на крака и пак се затичваха.

— И Джим знаеше защо идват. Пак закръжи над къщата и му се стори най-привлекателното място, място за отдих Имаше нужда от почивка и от свобода повече от всички. Спусна се към къщата, към прекрасната къща, в която трябваше да влезе. Вкара машината направо през предната веранда, през изкъртената врата, висяща на пантите си.

Н-у-ж-д-а.

Безбройните усти на съществото пееха за нуждата му и то знаеше, че незабавно щеше да бъде удовлетворена. Цялото пулсираше от възбуда.

След това дойдоха вибрациите. Силни вибрации. После жегата.

То не се сви от жегата, защото всички нерви и сетива, необходими да регистрират болка, бяха изчезнали.

Жегата не беше от значение за чудовището. Не беше храна и не задоволяваше нуждите му.

Горящо и пулсиращо, то се опита да изпее песента, която щеше да му донесе това, от което имаше нужда. В този момент пламъци изпълниха устите му и го умъртвиха.

 

Джоел Ганович се озова на стотина метра от разнебитената горяща къща. Беше грандиозен пожар, лумнал високо в синьото ясно небе. Черен пушек се изви, старите стени се срутиха. Жегата го лъхна, той примигна и отстъпи назад.

Погледна ръцете си. Бяха изподраскани и мръсни.

Дрехите му бяха изпокъсани, обувките — съсипани.

Огледа се и с изненада видя десетки хора в същото състояние, мръсни и замаяни. Не можеше да си спомни как се беше озовал тук и определено не помнеше да е тръгнал на излет.

Но къщата все пак гореше. Тухла върху тухла нямаше да остане.

Джоел се намръщи и потърка челото си.

Нещо се беше случило с него. Нещо… Той беше репортер и любопитството му постепенно измести всичко друго. Нещо се беше случило и трябваше да разбере точно какво. Нещо неясно, но добре, че поне беше приключило.

Той потрепери.