Дийн Кунц
Полунощ (130)

36.

Криси седна отзад в буса с Хари и Мууз. Постепенно започна да се чувства по-добре. Вече не приличаше на предишната Криси, но се чувстваше по-добре.

Потеглиха към парка в началото на Оушън Авеню. Теса се качи на бордюра и паркира върху тревата.

Сам отвори задните врати, така че Криси и Хари да ги наблюдават.

С Теса докараха в парка колите, паркирани наоколо, и ги наредиха в огромен пръстен, с работещи двигатели и запалени фарове.

Сам обясни, че скоро щели да пристигнат хеликоптерите и тази светлина ще им помогне да кацнат.

Още преди да оформят напълно площадката за приземяване, няколко души се появиха на улицата. Живи хора, а не странни същества, без остри зъби, жила и нокти, напълно изправени и напълно нормални, ако се съдеше по външния им вид. Разбира се, досега Криси беше разбрала, че не бива да се приеме никого само по външния му вид. Не можеше да бъде сигурна дори за собствените си родители, но сега нямаше сили да мисли за това.

Тя не смееше да мисли какво беше станало с тях. Знаеше, че малката надежда, която хранеше за спасението им, навярно беше безпочвена, но й се искаше поне още малко да се надява.

Малкото хора, появили се на улиците, започнаха да прииждат към парка, докато Теса и Сам привършваха с подреждането на последните коли в пръстена. Всички изглеждаха като замаяни. Колкото по-близо идваха, толкова по-неспокойна ставаше Криси.

— Те са наред — увери я Хари, прегръщайки я със здравата си ръка.

— Откъде си сигурен?

— Нали виждаш, че са обезумели от страх. О! Май използвам силни думи!

— Няма значение.

Мууз изскимтя и се размърда на скута й. Главоболието му сигурно беше като на онези каратисти, чупещи тухли с главите си.

— Погледни ги — каза Хари. — Те са изключително изплашени, с което приличат на нас. Не вярвам да си видяла някое от онези същества изплашено.

Момичето се замисли, сетне отвърна:

— Да, видях. Полицаят, който застреля господин Шедак в училището. Беше изплашен.

— Добре де, но тези хора са наред — повтори Хари, когато непознатите се приближиха. — Сигурно са част от хората, подлежащи на Промяната преди полунощ, но изглежда никой не е стигнал до тях. Сигурно има още по къщите — барикадирани и изплашени от мисълта, че светът около тях е обезумял или че извънземните нашественици са между нас.

Това обяснение й подейства успокояващо.

Само секунда по-късно Мууз вдигна глава от скута й и излая.

Отвън хората, приближаващи буса, извикаха от учудване и страх, а Криси чу Сам да мълви: „Какво, по дяволите, става тук?“

Отметна топлите одеяла и слезе от буса.

Обезпокоен въпреки уверенията си, Хари попита:

— Какво има? Какво се е случило?

В първия миг Криси не разбра от какво се бяха изплашили хората, но след това видя животните. Десетки, стотици мишки, няколко плъха, котки от всякакъв вид, дузина кучета и множество катерички, слезли от дърветата. Все повече мишки, плъхове и котки прииждаха от улиците, пресичаха Оушън Авеню, тичаха като обезумели, пресичаха парка и бягаха към черния път. Напомниха й нещо, което някога беше чела. През определени периоди, когато настъпвала пренаселеност, излишните малки същества се заточвали към морето и се давели сами. Тези животни се държаха точно така, бягаха в същата посока, не се спираха пред нищо, водени от вътрешния си глас.

Мууз изскочи от буса и се присъедини към бягащото множество.

— Мууз, не! — изкрещя Криси.

Кучето сякаш се спъна от вика. Погледна назад, после към черния път, сякаш го дърпаха с невидима верига. След това отново побягна.

Инстинктивно Криси разбра, че прочетената случка за „излишните“ сега се разиграваше в действителност. Тези животни бягаха към смъртта си, макар да не тичаха към океана. Бягаха към някаква зловеща смърт, която беше част от зловещите неща, случили се в Муунлайт Къв. Ако сега не спреше Мууз, нямаше да го види никога.

Хукна с все сила след него.

Бе измокрена до кости, гореше отвътре, всеки мускул и става я болеше. Беше я страх, но намери сила и воля да следва лабрадора, защото сякаш никой друг не разбра, че той и другите животни бягаха към смъртта си. Дори Теса и Сам, макар да бяха толкова умни не разбраха това. Те само стояха и наблюдаваха. Затова Криси се затича още по-бързо; представяше си че е най-младата олимпийска шампионка по маратон, бягаща по пистата под овациите на публиката. Викаше на Мууз да спре. Всеки път, когато чуваше името си, той спираше, поколебаваше се и после пак се втурваше, но момичето скъсяваше разстоянието. Кучето още един път спря, когато го извика, и тя успя да го сграбчи. То изръмжа и я заръфа, но Криси прошепна „Мууз“, сякаш да го засрами. За пръв път се опитваше да я ухапе и се дърпаше бясно. Вкопчи се в него и той я повлече, следвайки шествието от по-малки животни, което се стопяваше в мъглата.

Когато кучето се успокои достатъчно, тя го поведе обратно към парка.

— Какво има? — попита Сам.

— Всички тичат към смъртта си — рече Криси. — Просто не ми се искаше да оставя и Мууз да загине.

— Към смъртта си? Откъде знаеш?

— Не знам. Но… накъде другаде?

Взираха се след животните, които бяха изчезнали в мрака.

Теса се обади:

— Наистина, накъде другаде?