Дийн Кунц
Полунощ (128)

34.

Когато излязоха през задната врата, първото, което направи впечатление на Сам, беше тишината. Воплите на „променящите се“ вече не ехтяха в обвития от мъглата град.

На таблото на буса имаше ключове.

— Ти карай — обърна се той към Теса.

Китката му се беше подула още повече. Болката изпълваше цялото му тяло.

Намести се на седалката до шофьора.

Криси се сви в скута му и той я прегърна. Беше необичайно притихнала, преуморена, на границата на припадъка, но Сам знаеше, че не само умората я прави такава.

Теса включи двигателя. Нямаше нужда да й казват накъде да кара.

По пътя към къщата на Хари видяха, че улиците бяха препълнени с телата не на обикновени мъртъвци, а на някакви същества от рисунките на Иеронимус Бош — изкълчени и фантастични форми. Бяха измрели очевидно от същата тайнствена сила, убила полицая в гимназията.

Сам непрекъснато си казваше, че падналите същества са само призраци, че подобни неща не съществуваха, че нито висшата наука, нито магиите можеха да ги създадат. Очакваше да изчезнат в мъглата, но когато тя се отдръпваше, все още бяха там, сгърчени на пътя, по тротоарите, дворовете и ливадите.

Сред тази уродливост не можеше да повярва, че всичките години на изминалия му досега живот бяха прекарани в мрак, без да види красотата на света. Обеща си, че никога повече няма да пропусне да се любува на цветята и да боготвори всичко живо.

— Я ми кажи… — подхвана Теса, когато наближиха къщата на Хари.

— Какво да ти кажа?

— Опиши какво си видял, когато си бил в клинична смърт. Какво видя от другата страна и от какво се изплаши?

Той се изсмя нервно:

— Бях просто идиот!

— Сигурно. Но разкажи, нека аз преценя.

— Е, не бих могъл да ти го разкажа много точно. Онова беше по-скоро някакво прозрение, по-скоро духовно възприятие, отколкото визуално.

— И какво точно разбра?

— Разбрах, че ни извеждат от този свят. Разбрах, че има живот в друго измерение, много животи в много прераждания… умираме и пак се прераждаме. Не съм сигурен, но го почувствах дълбоко, когато стигнах края на онзи тунел и видях светлината, онази искряща светлина.

Тя го погледна:

— А от какво беше толкова ужасен?

— Точно от това.

— Искаш да кажеш — от прераждането.

— Да. Защото за мен животът беше празен, серия от трагедии и болка. Бях загубил способността да ценя красотата му и радостта. Затова не исках като умра, всичко това да започва отново. Бях закоравял, бях станал безчувствен към болките.

— Това означава ли, че четвъртата причина да останеш жив не беше просто страх от смъртта?

— Май не.

— Страхувал си се, че ще живееш отново.

— Да.

— А сега?

Замисли се за секунда. Криси се размърда в скута му. Той я погали По главата и промълви:

— Сега… съм готов пак да живея.