Дийн Кунц
Полунощ (104)

10.

Докато Шедак шофираше из „кралството“ си и нетърпеливо очакваше полунощ, до голяма степен беше регресирал към детството си. Сега, когато имаше причини да тържествува, щеше да изостави маската си на солиден човек, която се наложи да носи твърде дълго, и с облекчение щеше да го стори. Всъщност до ден-днешен си бе останал момче, чието емоционално развитие беше спряло на възрастта дванадесет години; тогава посланието на лунния ястреб беше внедрено у него.

Но повече не беше необходимо да се преструва.

Знаеше за тази своя черта и я считаше за преимущество. Даваше му предимство пред онези, които наистина бяха загърбили детството. Едно момче на дванадесет години имаше възможност да мечтае без задръжки, защото възрастните винаги се тревожеха от конфликтни нужди и желания. С други думи, дванайсетгодишното момче беше идеалният самовлюбен маниак.

Проектът „Муунхок“, грандиозният му сън за неземна власт, нямаше да даде плодове, ако подхождаше към него като нормален човек. Своят приближаващ триумф той дължеше на забавеното си развитие.

Искаше да задоволи всички желания на момчето, което живееше в него, да вземе каквото искаше, да направи всичко, което рушеше традициите. Дванадесетгодишните момчета се наслаждаваха на разрушаването на общоприетите норми, на предизвикателствата си към порядките.

Но той беше нещо повече от нарушител на закона — беше момче, политнало във въображаемия свят на сладкиши от кактус, отдавна забравени на вкус, но които бяха оставили у него ако не психически, то физически отпечатък. Беше момче, което знаеше, че е бог. Способностите на всяко момче за изобретяване на жестокости засенчват дори злите дела на боговете.

За да убие времето до полунощ, започна да си представя какво ще направи със своята власт, когато и последният човек от Муунлайт Къв му се подчинеше. Някои от мислите му го накараха да потрепери от странна смесица на вълнение и отвращение.

Вече караше по Айсбъри Уей, когато разбра, че индианецът седи до него. Спря рязко по средата на шосето, беше шокиран и изплашен.

Но Ранингдиър дори не го погледна и не му проговори, само гледаше през предното стъкло.

Нещата бавно се изясниха за Шедак. Духът на индианеца се беше вселил в него. Великите духове му го бяха пратили за съветник, за награда, че е успял да разработи „Муунхок“. Но този път той, а не Ранингдиър контролираше положението, а индианецът говореше само когато Шедак решеше.

— Привет, Ранингдиър — каза му.

— Здравей, Малък вожде.

— Сега ти си мой.

— Да, Малък вожде.

Внезапно Шедак си помисли, че е луд, че Ранингдиър е просто продукт на болното му въображение. Но момчетата с мания за величие нямат умствени възможности за задълбочен анализ и тази мисъл се изплъзна толкова бързо, колкото бързо беше се появила.

— Ще правиш това, което ти казвам — каза на Ранингдиър.

— Обещавам.

Шедак отпусна спирачния педал и продължи. Пред фаровете му изскочи „нещо“ с кехлибарени очи, което лочеше вода от локва. Не му обърна внимание и когато то заподскача надалеч, го остави да се изпари от паметта му.

Обърна се към индианеца:

— Знаеш ли какво искам да направя един ден?

— Какво, Малък вожде?

— Когато всички минат през Промяната — не само хората в Муунлайт Къв, но и в целия свят — когато никой не застава вече срещу мен, тогава ще започна да търся твоето семейство… ще ги накарам да си платят за твоите престъпления, наистина да си платят.

В гласа му се прокраднаха гневни нотки. Това го подразни, но не можа да се въздържи.

— Ще убия всички тези хора, ще ги накъсам на парченца! Ще им кажа, че трябва да понесат страданията заради връзката им с теб и те ще прокълнат името ти. Всичките жени ще изнасиля и ще ги изтезавам, след което ще ги убия. Какво мислиш?

— Това ли е, което желаеш, Малък вожде?

— Точно това.

— Тогава го направи.

Шедак с учудване забеляза, че очите му се насълзиха. Спря на едно кръстовище и отново заговори:

— Онова, което ти ми направи, не беше хубаво.

Индианецът не каза нищо.

— Отговори!

— Не беше хубаво.

Шедак извади от джоба си кърпа, издуха носа си и избърса очите си. Сълзите му пресъхнаха.

Усмихна се. Въздъхна, сетне се обърна към Ранингдиър:

— Разбира се, без теб никога нямаше да стана дете на лунния ястреб.