Дийн Кунц
Полунощ (100)

6.

Сам се успокои, когато най-сетне се добраха до изхода от канала. Погледна към небето, но поради гъстата мъгла всъщност не го видя, ала това беше дребна подробност. Беше щастлив, че е отново на чист въздух, макар и до колене в мръсната вода.

Сега се озоваха сред буйна река. Или дъждът валеше по-силно в далечния източен край на града, или някоя от дигите беше разрушена. Водата вече стигаше до кръста и струята от тръбата зад тях се изливаше с впечатляваща мощ. Да се държат на крака ставаше все по-трудно.

Сам се обърна, пресегна се към малката, придърпа я към себе си и каза:

— Отсега нататък ще ти държа здраво ръката.

Тя кимна.

Нощта беше тъмна като гроб и макар че беше толкова близко до момичето, съзираше само очертанията на лицето му. Когато погледна към Теса, застанала на няколко сантиметра зад Криси, видя само черен силует.

Без да пуска момичето, обърна се и погледна пред себе си.

Тунелът, през който бяха минали, след две пресечки се съединяваше с друг открит канал. Хари добре помнеше тези неща от детските години, когато въпреки предупрежденията на своите родители беше играл там.

Този тръбопровод завършваше в устието на големия вертикален отход в западния край на града. Беше вероятно в последните метри на главния канал да има здрави, вертикални железни пръти на разстояние тридесет сантиметра един от друг, разположени от земята до тавана; служещи за преграда, през която минаваха само водата и по-дребните предмети. На практика нямаше никаква опасност течението да ги отнесе в пропастта.

Но Сам не искаше да рискува. След като реката ги изхвърлеше в предпазната бариера, ако можеха да се изкатерят по стръмните стени на канала, борейки се с водата, тогава изпитанието им щеше да свърши.

През по-голямата част от живота си мислеше, че не е оправдавал доверието на хората. Макар че беше само седемгодишен, когато майка му почина при катастрофата, винаги го разяждаше чувството за вина, сякаш беше длъжен да я спаси. По-късно въобще не успя да се спогоди с пропилия се, сърдит на света свой баща. Както Хари и той си казваше, че е предал своите другари във Виетнам, макар че решението му да ги изостави беше взето от висши военни. Нито един от агентите на Бюрото, загинали при съвместна акция, не беше убит заради него, но все пак го гризеше съвестта и за тях. Мислеше и за жена си Керън, обвиняваше се, макар хората да му казваха, че не носи отговорност за нейния рак. Но все мислеше, че ако я беше обичал по-силно, тя би намерила сили да оздравее. Отгоре на всичко се чувстваше виновен и заради Скот.

Криси му стисна ръката.

Той й отвърна.

Дланта й бе толкова малка.

Той изведнъж разбра, че чувството му за отговорност граничи с маниакалност, но беше съгласен с казаното от Хари — предаността на човека към другите, особено към приятелите му и към семейството, никога не може да бъде в излишък. Никога не си беше представял, че едно от ключовите прозрения в живота му ще дойде, когато отходната вода в един мръсен канал го облива и когато се крие от някакви врагове с човешка форма, но ето че се случи. Разбра, че това, което не му дава покой, е лекотата, с която загърбваше отговорността. Всички хора грешаха от време на време и често грешките не бяха техни, а се дължаха на съдбата. Когато се проваляше, беше усвоил правилото не само да продължи напред, но и да продължава с радост. Разбра защо беше загубил Скот — защото беше загубил собствената си любов към живота. Беше изгубил способността да споделя нещо значимо с момчето, да спре още в началото потъването му в нихилизъм.

Сега, в този момент, ако трябваше да изброи причините да живее, списъкът му би се удължил с повече от четири точки. Би набъбнал със стотици, с хиляди.

Цялото това прозрение го връхлетя само за миг, докато държеше ръката на Криси. Разбра, че ако не успееше да спаси детето и Теса, и останеше жив, пак щеше да се зарадва на спасението си и да продължи да живее. Макар че положението им беше тежко и надеждата за спасение малка, духът му се повдигна и Сам се засмя почти на глас. Действителният кошмар, който те преживяваха в Муунлайт Къв, дълбоко го беше разтърсил. Изпитанието беше предизвикало яснота върху жизненоважни идеи, които бяха прости и лесно биха могли да му хрумнат през онези години на терзания; сега обаче ги прие с благодарност, въпреки привидната им простота и характерното му дебелоглавие. Истината винаги е проста, щом веднъж я откриеш.

Добре, сигурно щеше да продължи напред, дори да загубеше Криси и Теса, но нямаше да го позволи. За нищо на света!

Държеше ръката на Криси и внимателно пристъпваше по каменното корито. Водата беше достатъчно дълбока, за да му създаде известно чувство на безтегловност, което затрудняваше движенията му.

След по-малко от минута достигнаха железни скоби, служещи като стъпала. Хванаха се за най-долната и за няколко секунди си отдъхнаха.

Дъждът изведнъж спря. Само беше готов да тръгнат. Като внимаваше да не стъпва върху ръцете на Теса и Криси, изкачи няколко стъпала и се огледа.

Нищо не помръдваше, само мъглата се стелеше над улицата.

От тази част на канала се виждаше Централното училище на Муунлайт Къв. Игрището беше само на няколко метра и зад него, едва забележимо в тъмнината и мъглата, беше самото училище, осветено от няколко сигнални лампи.

Дворът беше ограден от висока ограда, но Сам не се изплаши. Всички огради имаха врати.