Дийн Кунц
Полунощ (98)

4.

Докато Мууз се въртеше около тях и махаше силно с опашка, Криси, Теса и Сам чакаха в кухнята да се стопи денят.

Най-сетне Сам каза:

— Добре. Стойте близо до мен. Правете точно това, което ви казвам.

Дълго гледа Криси и Теса, преди да се реши да отвори вратата. Прегърнаха се безмълвно и се разцелуваха. Нямаше нужда да си обясняват защо изведнъж станаха толкова любвеобилни. Бяха хора, истински хора и за тях беше важно да изразят чувствата си, защото преди нощта да се стопи, можеше да се превърнат в нещо друго. Можеше никога повече да не изпитат човешки чувства, затова отношенията им в този момент бяха необикновени топли.

Какво ли изпитваха странните господари на този град? Как те променяха хората?

Страхуваха се, че може да не успеят да се измъкнат и да станат жертва на безумните чудовища. Затова искаха, докато още можеха, да си вземат сбогом.

Най-накрая Сам ги поведе към верандата.

Криси внимателно затвори вратата зад тях. Мууз не се опита да излезе. Беше прекалено добро и благородно куче, за да постъпи така, но все пак провря муцуна през тесния процеп, когато момиченцето затваряше вратата, подуши я и се опита да й близне ръката. Криси се уплаши, че може да му защипе носа. В последния момент Мууз се дръпна и тя затръшна вратата.

Сам ги поведе по стълбите през двора към съседната къща. Прозорците й бяха тъмни и Криси с ужас си помисли, че вътре може да дебнат ужасни чудовища.

Сега дъждът й се стори по-студен от миналата нощ. Небето на запад се озаряваше от бледосива светлина. Ледените полегати струи сякаш изтръгваха от облаците последните лъчи и ги отвеждаха в тъмната, мрачна земя. Следваше ги мокра, непрогледна тъмнина. Още преди да достигнат оградата, отделяща имота на Хари от съседния, Криси вече благодареше за мушамата с качулка.

Оградата беше дървена, лесна за изкатерване. Те тръгнаха след Сам през двора на съседа към друга ограда. Криси и Теса я прескочиха и се намериха в имота на Колтрейнови.

Тук прозорците също бяха тъмни, което означаваше, че никой не беше открил останките на собствениците след посещението на Сам.

Докато пресичаше двора към следващата ограда, Криси беше обзета от страх, че Колтрейнови някак си са успели да се съживят, след като Сам беше изстрелял всичките си патрони в тях, изправени пред някой прозорец в кухнята, може би ги наблюдават. Дори си представи, че точно сега отварят задната врата. Очакваше два робота, дрънчащи с металните си ръце, да изскочат пред тях като бродещите мъртъвци в старите филми за зомбита. Очакваше да види миниатюрните антени на радарните им чинии, въртящи се около главите им, и да чуе съскането на пара през порите на телата им.

Изглежда, тези страшни мисли я изплашиха, защото Теса за малко да се препъне в нея и леко я побутна, за да я подкани да върви. Криси се приведе и забърза към дъното на двора.

Сам й помогна да прехвърли една островърха ограда от ковано желязо. Ако трябваше сама да я прескочи, сто на сто би се набучила на остриетата. Щеше да стане на кайма.

В следващата къща имаше някой и Сам се скри зад някакви храсти, за да разучи обстановката, преди да продължи. Криси и Теса се приближиха към него.

Докато прехвърляха последната ограда, Криси удари охлузената си ръка и макар да беше превързана, я заболя. Стисна зъби и не се оплака.

През клоните на нещо като черничев храст Криси надникна в къщата. През прозорците на кухнята видя четирима души. Те приготвяха вечерята. Една двойка на средна възраст, сивокос мъж и момиче в пубертета.

Питаше се дали все още не бяха променени. Подозираше, че не, но нямаше как да провери. Тъй като роботите и „чудовищата“ понякога добре прикриваха нечовешката си същност под маската на обикновени хора човек не можеше да се довери на никого… дори и на родителите, дори и на най-добрия си приятел. Беше както при нашествие на извънземни.

— Няма да могат да ни забележат — каза Сам. — Хайде.

Криси излезе от черничевия храст и го последва през откритата поляна към следващия двор, благодарейки на Бога за тъмнината, която ставаше с всяка минута все по-гъста.

Най-накрая стигнаха до поляна, която се простираше около последната къща в квартала.

Когато изминаха две трети от пътя през поляната, една кола зави иззад ъгъла някъде нагоре по възвишението и тръгна надолу. По примера на Сам Криси се просна по корем върху мократа земя, защото наблизо нямаше храст, зад който да се скрие. Ако сега се опитаха да тичат, шофьорът на приближаващата кола можеше да ги забележи.

По улицата нямаше лампи, което беше предимство за тях. И последната пепелява светлина беше изчезнала на запад и това беше още един плюс за тях.

Колата наближи бавно или заради лошото време, или защото хората в нея патрулираха. Светлините на фаровете се разтвориха в мъглата. В нощта предметите от двете страни на колата изплуваха като неясни силуети, странно разкривени от бавно движещите се, извиращи от земята осветени пластове мъгла.

Когато колата скъси разстоянието, някой от задната седалка включи ръчно фенерче. Насочи го към крайния прозорец, зашари по предните дворове на къщите откъм улицата и към страничните дворове на къщите към пресечките.

— Назад — тревожно зашепна Сам. — Залегнете и пълзете.

Колата съвсем приближи.

Криси запълзя след Сам не към пътя по който бяха дошли, а към най-близката къща. Мястото около задната веранда беше доста открито и не се виждаха големи храсти, така че трудно щяха да се скрият. Може би той се надяваше да се шмугне зад къщата, докато мине патрулът, но тя се съмняваше дали щяха да имат време за това.

Когато се обърна да погледне, видя, че фенерчето още шари по предните дворове на къщите и пространството между тях. Нямаха време за губене. Само след секунди патрулът щеше да ги открие.

Криси ту пълзеше по корем, ту на прибежки тичаше, като размазваше много червеи и гъсеници, излезли да се поразходят по мократа трева, но сега нямаше време да мисли за това. Достигна една пътечка от бетон близо до къщата и тогава разбра, че Сам е изчезнал.

Замръзна на място. Огледа се наоколо.

Теса се появи до нея.

— По стъпалата към мазето, мила. Бързо!

Залитайки напред, видя външни бетонни стълби, водещи към вход на мазе. Сам се беше свил долу, където се беше образувала локва дъждовна вода, бълбукаща тихо, докато се оттичаше в канала пред затворената врата на мазето. Криси бързо се спусна в този „рай“ под земята. Теса ги последва. След няколко секунди лъч светлина премина по стената на къщата над главите им.

Стояха свити мълчаливи и неподвижни почти цяла минута, след като светлината се отмести от тях и колата отмина. Криси беше сигурна, че отвътре са ги чули, че вратата зад Сам ще се отвори всеки момент и някой ще се хвърли върху тях.

Нищо не се случи.

Почувства облекчение, когато най-накрая Сам прошепна:

— Да вървим.

Те пак пресякоха двора към улицата, която за техен късмет беше пуста.

Както им беше казал Хари, под каменната настилка минаваше канал. Според него каналът беше широк метър и дълбок метър и половина. Водата в него, дълбока около петнайсет сантиметра, изглеждаше черна, бърза и до тях достигаше шумното й бълбукане.

Каналът им предлагаше един много по-сигурен път от улицата. Извървяха няколко метра, докато откриха монтираните в бетона железни скоби, за които Хари им беше казал, че ще намерят на всеки двайсет метра по откритата част на канала. Сам бързо се смъкна надолу, Криси и Теса го последваха.

Сам и Теса снишиха глави, за да не ги забележат от улицата. На Криси не й се наложи. Да си на единадесет години имаше своите предимства, особено когато човек бяга от вълчеподобни чудовища, от хищни извънземни или от роботи.

Бълбукащата вода заливаше краката им до прасците. С учудване Криси забеляза, че течението беше силно. Тласкаше я и я влачеше неумолимо като живо с единствената цел да я събори. Нямаше опасност да падне, докато стоеше на място с широко разтворени крака, но не беше сигурна докога щеше да успее да се задържи права. Водният поток се спускаше по стръмнината. Старото каменно корито беше като полирано от бързо течащите води. Можеше да служи и за водна пързалка. Ако паднеше, щеше да бъде повлечена надолу по възвишението, където каналът се разширяваше и свършваше над един ров. Хари беше споменал нещо за предпазни решетки, разделящи прохода на тесни коридори точно преди оттичането, но тя се страхуваше, че ако водата я завлече и тези решетки липсват, или са изкривени, ще падне право долу. След това каналът отново продължаваше до подножието на хълма, минаваше през плажа и се оттичаше в морето.

За щастие Хари ги беше предупредил за всичко, така че Сам беше подготвен. Отмота едно старо, но още здраво въже, скрито под якето, което беше взел от гаража на Хари. Единият му край Сам завърза около кръста си, а другият закачи за колана на Криси и след това за Теса, като остави около метър разстояние между тях. Ако един от тях паднеше, другите щяха да го издърпат и да го спасят.

Това горе-долу беше планът.

Надеждно свързани един за друг, потеглиха по канала. Сам и Теса се снишиха още повече, за да не бъдат забелязани от случайно преминаващ патрул. Дори и Криси се наведе малко с разкрачени крака, сякаш имитираше походка на джудже.

По инструкциите на Сам тя държеше въжето с две ръце и когато се приближаваше до него, го дръпваше, за да не се препъне и след като изостанеше малко, отново го отпускаше. Зад нея Теса правеше същото — Криси почувства лекото обтягане на въжето.

Насочиха се към един страничен коридор на канала.

Когато Сам стигна до него, зави и след няколко стъпки съвсем изчезна от погледа им, Криси го последва предпазливо. Те продължиха по-бавно, тъй като дъното на канала беше наклонено и заоблено и беше по-опасно от предишния в откритата му част.

Сам имаше фенерче, но избягваше да го използва. Отражението от светлината му можеше да привлече вниманието на патрулите.

В канала беше тъмно като в корема на кит. Криси не знаеше колко тъмно е в корема на кит, но сравнението й хареса, защото я преследваше призрачното чувство, че тая тръба е някакъв корем, че клокочещата вода е стомашен сок и че маратонките и крачолите на джинсите й се разтваряха в тази разяждаща течност.

Точно тогава падна. Краката й се подхлъзнаха в тинята, полепнала така здраво за бетона, че буйната вода не беше я отмила. Изпусна въжето, замаха с ръце в опит да запази равновесие. Цопна долу със страхотен плясък и моментално беше понесена от водата.

Запази самообладание и не извика. Писъкът би привлякъл вниманието на разузнавателните екипи. Можеше да стане и по-лошо.

Полузадушена, като плюеше водата, влязла в устата й, тя се блъсна в краката на Сам и го събори. Усети го как пада. Помисли си колко ли време всички те щяха да лежат мъртви и разложени на дъното на дългия отвесен канал в подножието на билото преди някой да открие подпухналите им тела.