Дийн Кунц
Полунощ (93)

36.

Пак Мартин, или Пакард, както майка му го беше кръстила на една марка коли, живееше във фургон в югоизточната част на града. Фургонът беше стар, лъскавата му боя беше избледняла и напукана като глазура на старинна ваза. На някои места беше избила ръжда. Фургонът почиваше върху бетонен фундамент на поляна, обрасла с плевели. Пак знаеше, че това място беше трън в очите за мнозина в Муунлайт Къв, но не го беше грижа.

Фургонът беше електрифициран, имаше нафтова печка и водопровод, което му беше напълно достатъчно. Живееше на топло, на сухо и имаше къде да изстудява бирата си. Мястото беше сигурно.

Най-хубавото беше, че фургонът беше изплатен още преди двайсет и пет години с парите, които наследи от майка си, и нямаше дългове. От наследството му беше останало малко и рядко докосваше основната сума. Лихвата, която възлизаше на почти триста долара месечно и чекът му за инвалидност, придобита в армията, му бяха достатъчни. Единствената работа, която някога бе вършил, беше четенето на медицинска литература за гръбначните контузии в най-големи подробности.

Беше роден да мързелува. Още от малък не обичаше да работи. Мислеше си, че е роден наследник на голямо богатство, но погрешка се бе оказал син на келнерка с минимални доходи.

Но не завиждаше на никого. Всеки месец си купуваше дванайсет или четиринайсет стека евтина бира от магазина за намалени стоки на магистралата и гледаше телевизия, похапвайки сандвич със салам и горчица, с малко пържени картофки, и беше доволен.

Към четири часа този следобед Пак беше наченал втория стек бира, пльоснал се бе в опърпания си фотьойл и гледаше телевизионно предаване, в което едрите гърди на водещата бяха много по-интересни от журито или състезателите.

Точно тогава някой почука на вратата.

Пак не стана веднага да отвори. Нямаше приятели, така че посетителите не го интересуваха. Те обикновено бяха общественици или доброжелатели и му носеха храна, която той не вземаше или пък му предлагаха да оплеви мястото и да почисти наоколо, което той също не желаеше, тъй като обичаше плевелите си.

Чукането се повтори.

Пак откликна, като увеличи звука на телевизора.

Неизвестният посетител заудря по-силно по вратата.

— Я се махай! — провикна се Пак.

Накрая блъскането разтърси целия фургон.

— Какво става, по дяволите? — изрева Пак. Изключи телевизора и скочи.

Блъскането спря, но Пак чу странен, драскащ шум.

Скърцаше както при силен вятър. А днес нямаше вятър.

— Сигурно са някакви хлапетии — реши Пак.

Семейство Айкхорн, което живееше от другата страна на шосето, имаше буйни деца, които се забавляваха, като пъхаха бомбички в основата на фургона и Пак се будеше от трясъците посред нощ.

Драскането отвън престана, но сега някой се разхождаше по покрива.

Това беше прекалено. Металният покрив не пропускаше вода, но беше стар и можеше да се огъне или да се разцепи по шевовете.

Пак отвори вратата, излезе на дъжда и започна да псува. Погледна към покрива, но там нямаше никакви деца. Онова, което видя, беше като реквизит от филм на ужасите: голямо колкото човек същество, със заплашителни нокти, огромни очи и уста като цип. Странното беше, че лицето имаше човешки черти, които му напомниха бащата на хлапетата — Дарил Айкхорн.

— Ну-у-у-у-уж-да-ааа — провлачи „нещото“ като писък. Скочи към него и в момента на скока му едно дяволски остро жило изскочи от отблъскващото му тяло. Още преди да се забие в Пак, друго острие се заби в корема му. Пак разбра, че дните на бирата, сандвичите със салам и пържените картофки, както и на мадамите с големите цици бяха изчезнали завинаги.

 

Ранди Хапгуд, който беше на четиринайсет години, цапаше в мръсната дълбока до бедрата вода в един преливащ канал и предизвикателно се хилеше, сякаш за да покаже на всички, че от нищо не му пука. Той отказваше да слага дъждобран, защото това облекло не беше модерно. Не носеше и чадър. Лъскавите мацки не се лепяха по мамините синчета, които се разхождаха с демодирани чадъри. В интерес на истината те не се лепяха и по Ранди. Вероятно не бяха забелязали колко безстрашен беше той и колко не му пукаше за времето, което плашеше другите.

Беше подгизнал и нещастен, но си свирукаше наперено, за да прикрие това. Беше се прибрал от Централното училище в пет без двайсет, след репетиция на оркестъра, прекъсната поради лошото време. Смъкна мокрото си дънково яке и го закачи в дрешника. Събу подгизналите си маратонки.

— Ту-у-у-ук съм — извика той, имитирайки малкото момиче във филма „Полтъргайст“.

Никой не му отговори.

Знаеше, че родителите му са у дома, защото лапите светеха и вратата беше отключена. Напоследък повече работеха вкъщи. Правеха някакво изследване за „Ню Уейв“ и имаха възможност да изкарат работния си ден на двата терминала горе, без да ходят до фирмата.

Ранди измъкна една кола от хладилника, отвори я, пийна малко и тръгна към горния етаж да се изсуши и да разкаже на Пит и Марша как е минал денят. Той не им казваше мамо и татко, но те не му се сърдеха. Понякога си мислеше, че са прекалено готини. Караха порше и дрехите им винаги бяха супермодерни. Разговаряха с него за абсолютно всичко, включително и за секс, сякаш бяха негови приятели. Ако той наистина си намереше някоя готина мацка, щеше да се поколебае да я доведе у дома, защото имаше опасност тя да хареса баща му. Понякога си мечтаеше Пит и Марша да бяха дебели и тромави, да се обличаха старомодно и да настояваха да ги нарича „мамо“ и „татко“. И без това надпреварата за оценки в училище беше толкова голяма, че не му се искаше и вкъщи да се съревновава с родителите си.

Когато се изкачи горе, той пак извика.

Все още никой не му отговаряше.

Когато Ранди стигна до открехнатата врата на работния кабинет, по гърба му полазиха тръпки. Той се намръщи, но не спря. Самомнението му на абсолютен непукист не му позволяваше да се плаши.

Прекрачи прага, готов да каже нещо остроумно за мълчанието им, но изведнъж замръзна на място от ужас.

Пит и Марша седяха на противоположните страни на работна маса, където компютърните им терминали бяха с гръб един към друг. Не, те не седяха, те бяха приковани с кабели към столовете, десетки грозни кабели, които излизаха от тях или от машината. Трудно беше да каже точно откъде. Те бяха свързани и с компютрите и най-накрая с пода, в който изчезваха. Лицата им не бяха същите, но слабо напомняха на тях — наполовина от бледа плът, наполовина от метал, с разтопени очи.

Дъхът на Ранди секна.

Залитна назад.

Вратата се трясна зад него.

Полуорганични, полуметални пипала изскочиха от стената. Цялата стая сякаш беше странно оживена. Сякаш стените бяха задръстени с извънземни механизми. Пипалата бяха ловки. Обвиха се около него, притиснаха ръцете му и го обърнаха към родителите му.

Още седяха на столовете си, но вече не с лице към компютрите. Взираха се в него с искрящите си зелени очи, които сякаш кипяха от висока температура, бълбукаха и пулсираха.

Ранди изпищя. Дръпна се, но пипалата го държаха здраво.

Пит отвори устата си и половин дузина сребристи сфери, подобни на големи сачми, изригнаха от нея и удариха Ранди в гърдите.

Момчето усети силна болка, която не продължи повече от секунда. Вместо това тя се превърна в леденостудено, пълзящо по гръбнака насекомо — някакво чувство, което обзе цялото му тяло и се пренесе върху лицето.

Отново се опита да извика. Никакъв звук не излезе от устата му.

Пипалата се вмъкнаха обратно в стената, дърпайки го със себе си, докато гърбът му се прилепи към мазилката.

Студенината нахлу в главата му. Пълзеше бавно.

Отново се опита да изпищи. Този път от устата му се откъсна вик. Пронизителен, електронен звук.

Дора Ханкинс, момичето на рецепцията в голямото фоайе на „Ню Уейв“, беше свикнало да вижда напускащите работа хора към четири и трийсет. Макар официалният край на работния ден да беше пет часа, много от работниците си отработваха часовете у дома със своите лични компютри, така че никой не го спазваше стриктно. Откакто бяха „променени“, нямаха нужда от правила, тъй като всички те работеха за една и съща цел, за Новия свят, който се задаваше, и дисциплината се определяше само от страха от Шедак.

В пет без пет никой не мина през фоайето и Дора започна да се притеснява. Сградата беше странно пуста въпреки стотиците служещи в канцелариите и лабораториите на двата по-горни етажа.

В пет все още никой не беше приключил деня и Дора реши да провери какво става. Напусна мястото си на рецепцията, прекоси голямото мраморно фоайе, мина през пищна врата от излъскан бронз към един по-семпъл коридор, покрит с теракотна настилка. От двете страни имаше канцеларии. Влезе в първата стая отляво, където осем жени вършеха секретарската работа на по-дребните шефове.

Осемте седяха пред видеодисплеите си. Под флуоресцентното осветление Дора без усилие видя как тела и машини плътно се бяха слели.

Единствената емоция у нея от седмици беше страхът. Помисли си, че вече го е опознала в различните му степени и форми. Сега обаче той се стовари върху нея с по-голяма сила, по-страшен, по-силен отпреди.

Едно искрящо жило от метал изригна от стената вдясно от нея. От него капеше нещо като жълтеникава слуз. „Нещото“ се стрелна направо към една от секретарките и безкръвно промуши тила й. От черепа на една от другите жени изригна друго жило, издигна се като змия, омагьосана от флейтата на факир, поколеба се, след това със страхотна сила се устреми към тавана, проби изолацията и се изгуби в горната стая.

Дора усети, че всичките компютри и хората на „Ню Уейв“ по някакъв начин се бяха слели в едно цяло и самата сграда се превръщаше в част от механизма. Тя искаше да избяга, но не можеше да мръдне, защото разбра, че всеки опит за бягство е безсмислен.

Мигове след това и тя бе включена към мрежата.