Дийн Кунц
Полунощ (75)

18.

Машината изпищя. Черепът й се размаза от куршумите и тя се свлече от стола. Удължените пипала се отскубнаха от компютъра на бюрото. Сегментите на виещото се като змия пипало се раздробиха. «Нещото» лежеше на пода, сгърчено в спазъм.

Ломан беше длъжен да го счита за машина. Не можеше да мисли за това «нещо» като за свой син. Би било много страшно!

Лицето беше обезобразено, превърнато в асиметрична, нереална маска от изстрелите, разкъсали черепа.

Сребристите очи бяха потъмнели. Сякаш в орбитите им сега имаше не живак, а черно масло.

Между счупените кости Ломан видя не просто сивото вещество, което очакваше да види, а нещо като навити жици, блестящи парчета на нещо като керамика, странни геометрични фигури. Кръвта, потекла от раните, димеше на синкави струйки.

Машината продължи да пищи.

Електронните писъци вече не идваха от «нещото», а от компютъра на бюрото. Това бяха същите странни звуци, идващи преди от момчето-машина.

Ломан се досети, че това не бяха изцяло електронни вопли. Те имаха тоналност и качества, подобни на човешките.

Вълните от данни престанаха да прииждат на екрана. Една и съща сричка се повтаряше стотици пъти, като образуваше ред след ред на екрана:

— Не-не-не-не-не-не-не-не-не-не…

Изведнъж разбра, че Дени само наполовина е мъртъв. Онази част от съзнанието на момчето, която беше в тялото му, беше мъртва, но друг фрагмент от ума му живееше някъде вътре в компютъра, поддържан от чипове вместо от мозъчната тъкан. Точно тази част от него пищеше с хладния глас на машината.

На екрана просветна:

— Къде е другият ми аз, къде е другият ми аз, не-не-не-не-не-не-не…

Ломан почувства, че кръвта му се вледенява, изтласквана от замръзналото сърце. Никога преди не беше усещал подобен студ.

Отстъпи от сгърченото, неподвижно тяло. Насочи пистолета към компютъра. Изпразни пълнителя в екрана. Тъй като пердетата бяха спуснати, както и щорите, в стаята беше почти тъмно. Хиляди искри, изригващи от електронното устройство, заляха тъмнината. Сред пращене и прищракване апаратът замлъкна и всичко отново потъна в мрак.

Въздухът вонеше на изгорели кабели. И на нещо по-лошо.

Ломан излезе от стаята и се запъти към площадката на стълбището. Остана там наведен към перилата. След това слезе в антрето.

Презареди оръжието и го прибра в кобура.

Излезе навън в дъжда.

Влезе в колата и запали мотора.

— Шедак! — изрева на глас.