Дийн Кунц
Полунощ (73)

16.

Ломан Уоткинс бе обзет от неудържим страх. Той се страхуваше за себе си, за нещата, в които би могъл да се превърне. Страхуваше се също за своя син, седнал пред компютъра в един напълно извънземен облик. А също така се боеше от сина си, нямаше смисъл да отрича това, почти до смърт беше изплашен от него, неспособен бе да го докосне.

Порой от данни нахлу на екрана в неясни зеленикави вълни. Блестящите сребристи очи на Дени, като капки живак в орбитите, отразяваха просветващите вълни от букви, числа, графики и таблици, без да мигнат.

Ломан си припомни какво му беше казал Шедак в дома на Пайзър, когато видя с очите си как човекът беше регресирал във вълчи образ, който въобще не е имал нищо общо с генетичното развитие на човека. Регресията не беше само физически процес. Тя беше пример, че мисълта е първопричината, че съзнанието диктува формата. Тъй като те вече не можеха да бъдат обикновени хора или защото повече не можеха да понасят живота на хората от Новата раса, лишени от всякакви емоции, търсеха алтернативни видове, в които съществуването беше по-поносимо.

Ето че синът му беше потърсил «онова» състояние, беше се постарал да се превърне в гротескна машина.

— Дени?

Не получи отговор.

Момчето напълно се беше умълчало. Дори електронни шумове не излизаха от него.

Металните шнурове, които служеха за окончания на пръстите му, непрекъснато вибрираха и понякога пулсираха сякаш от гъста, но не човешка кръв, минаваща през тях.

Сърцето на Ломан биеше бясно. Но товарът на страха го удържеше да не побегне. Пот беше заляла тялото му. С усилие се сдържа да не повърне храната, която току-що беше погълнал.

Отчаяно си блъскаше мозъка, за да реши какво да прави и първото, което му дойде на ума, беше да се обади на Шедак. Щеше да поиска помощ и Шедак трябваше да се отзове, защото само той знаеше как да прекрати тази отвратителна метаморфоза и да възвърне човешкия облик на Дени.

Но това беше в сферата на добрите пожелания. Проектът «Муунхок» сега беше извън контрол и следваше тъмни пътеки между среднощни ужаси, за които Том Шедак не беше помислял и не можеше да предотврати.

Шедак не би се стреснал от случилото се с Дени. Той би се зарадвал, би се развълнувал. Шедак би погледнал на преобразяването на момчето като на възвисена алтернативна форма, която, напротив, беше желаната форма, не нежеланото деградиране в животно. Точно това бяха истинските търсения на Шедак — ускорената еволюция на човека в машина.

Сега в спомена си Ломан сякаш чуваше развълнувания глас на Шедак в опръсканата с кръв спалня на Пайзър: «…само не мога да разбера защо регресиралите избират по-нисш от човешкия вид. Сто на сто във всеки от Новата раса има сила да претърпи еволюция, не деволюция, да се въздигне от обикновения човешки вид в друг, по-висш, по-чист…»

Ломан беше сигурен, че този образ на Дени с разтопен метал вместо очи не беше по-висш вид от човешкия, нито по-чист, нито по-съвършен. По свой начин беше дегенерация, като тази на Пайзър във вълк или превъплъщението на Куумбс в шимпанзе. Също както Пайзър, Дени беше напуснал интелектуалната си индивидуалност, за да се спаси от монотонния живот на човек от Новата раса. Вместо да се превърне в животно от глутницата, беше предпочел да стане един от безбройните възли за обработка на данни в мрежата на суперкомпютъра. Беше зачеркнал последното човешко нещо в себе си — своя мозък, и беше опростил същността си.

По брадичката на Дени се стече слюнка и остави мокро петно на сините му дънки.

«Дали чувства страх сега? — запита се Ломан. — Дали може да обича? Надали повече от мен. Но дали чувства страх?»

Едва ли. Машините не изпитват ужас от нищо.

Макар превръщането на Ломан да го беше лишило от други емоции освен страх, макар дните и нощите му да бяха се превърнали в едно дълго тягостно изпитание по един перверзен начин той се беше научил да обожава страха и да го поощрява, тъй като това беше единственото чувство, което го свързваше с богатството от преживявания преди. Ако някой му отнемеше и чувството за страх, щеше да стане машина, облечена в плът. Животът му нямаше повече да има човешко измерение.

Но Дени се беше предал и на тази последна, така ценна емоция. Сега единствено му оставаше да запълва сивите си дни с логически проблеми, разсъждения, безкрайни вериги от изчисления и никога непрекъсващи вълни от данни. И ако Шедак беше прав за дълголетието на Новата раса, тези дни за момчето щяха да бъдат всъщност векове.

Изведнъж откъм Дени долетяха странни звуци и резонираха в стените. Те напомняха на нечовешки, печални песни и вопли на морски чудовища, населяващи глъбините на морето.

Да се обади сега на Шедак и да представи Дени в това състояние, означаваше да окуражи този луд да върши по-нататък богохулните си дела. Ако Шедак погледнеше в какво се е превърнал Дени, той можеше да потърси начин да накара всички хора от Новата раса да се трансформират в идентични кибернетични механизми. Тази възможност изплаши Ломан още повече.

Нещото, в което беше се превърнало неговото дете, отново се умълча.

Ломан измъкна пистолета от кобура си. Ръката му трепереше силно.

Данните нахълтваха непрекъснато на екрана и същевременно преминаваха през повърхността на разтопените очи на Дени.

Загледан в това създание, което някога наричаше свой син, Ломан се порови за спомени от предишния си живот, като отчаяно се опитваше да си спомни нещо от любовта си към Дени, любовта на бащата към сина, сладката болка на гордостта, надеждите за бъдещето на момчето. Спомни си излетите им за риба, вечерите, прекарани заедно пред телевизора, любимите им книги, обсъждани от тях дълги часове, дългите минути, прекарани заедно върху работата над някой научен проект онази Коледа, когато Дени получи първия си велосипед, първата среща на момчето, когато целият изпотен от притеснение беше довел момичето на Талмадж у дома да я представи…

Ломан извикваше пред очите си картини от онези времена, ала те не упражниха никакво въздействие върху чувствата му. Знаеше, че ако възнамерява да убие единственото си дете, би трябвало да чувства нещо, нещо повече от страх, но нямаше тази възможност. За да се прояви поне малко като човешко същество, трябваше да изцеди поне една сълза. Когато натисна спусъка на своя «Смит и Уесън» обаче, очите му останаха сухи.

Без никакво предупреждение нещо изскочи от челото на Дени.

Ломан извика и залитна една-две крачки назад от учудване.

Отначало си помисли, че е червей, защото беше лъскаво, мазно и на сегменти, дебело колкото молив. Но докато продължаваше да излиза, забеляза че то е повече метално, отколкото органично, завършващо с рибешка глава, три пъти колкото размера на самия червей. Като пипало на отвратително насекомо то се засука пред лицето на Дени, растеше все по-дълго и по-дълго, докато докосна компютъра.

Той искаше това да стане, припомни си Ломан.

Това тук беше съзнание срещу материя, не генетика с объркани формули.

Ето пример за овеществяване на умствената сила, не на сгрешена генетика. Това беше нещото, в което момчето искаше да се превърне, и ако това беше единственият «живот», който сега той можеше да понесе, тогава защо не?

Отвратителният подобен на гъсеница механизъм оголи мястото, където преди беше предпазния капак. После се изгуби навътре, правейки някаква връзка, която щеше да помогне на момчето да осъществи по-интимна връзка с главния компютър Сън.

Празен, смразяващ кръвта електронен писък долетя от устата на момчето, макар нито устните, нито езикът му да бяха помръднали.

Ломан преодоля страха си. Той пристъпи напред, опря дулото до дясното слепоочие на момчето и изстреля два пълнителя.